Алекс Флин
Чудовищен (34)

6

Следващият ден беше събота. Денят, в който обикновено учехме заедно. Но вместо това се оказа денят, в който Линди замина. Повиках й такси и проверих разписанието на автобусите. След това се прибрах в стаята си, за да я погледам в огледалото. Мислех си да й го подаря, за да ме вижда понякога в него и да си спомня за мен, но реших, че не мога да се разделя с него. Щом не можех да я имам, не исках да губя възможността поне понякога да я зървам. Ако й го бях дал, тя можеше никога да не пожелае да ме види в него. Можеше просто да предпочете да ме забрави. И мисълта за това беше непоносима.

И така, сега я гледах как събира нещата си. Взе книгите, които бяхме чели заедно, и една снимка на нашия първи снежен човек. Мои снимки тя нямаше. Най-накрая спрях да се самоизтезавам и отидох да закусвам. Когато се върнах в стаята си, там беше Уил.

В ръцете си държеше книгата, която четяхме, но заговори за друго:

— Току-що бях в стаята на Линди и тя ми каза най-странното нещо.

— Че си заминава?

— Да. — Уил ме погледна въпросително.

— Аз й казах да го направи. А сега да сменим темата и да говорим за нещо по-жизнерадостно. Например за „Клетниците“, която несъмнено е ободряваща книга.

— Но, Ейдриън, всичко вървеше толкова добре. Мислех си, че…

— Тя искаше да си отиде. Обичам я твърде много, за да я държа тук насила. Освен това ми обеща, че ще се върне напролет.

Уил като че ли искаше да каже още нещо, но после се отказа и вдигна книгата.

— Добре, кажи ми какво мислиш за инспектор Жавер?

— Мисля, че от него би излязъл чудесен герой в бродуейски мюзикъл — рекох аз и се засмях, макар да не ми беше смешно.

Погледнах часовника. Таксито на Линди щеше да пристигне всеки момент. Автобусът й тръгваше след около час. Ако това беше филм, някоя от онези женски романтични комедии, скоро щеше да последва драматична сцена, в която аз бягам към автобусната спирка и я моля да остане, а Линди най-накрая открива истинските си чувства към мен и ме целува. Така аз щях да си върна истинската външност и двамата щяхме да живеем щастливо до края на дните си.

Но в истинския ми живот Уил ме попита какво мисля за политическите възгледи на Виктор Юго в „Клетниците“ и аз му отговорих, макар да не помня точно какво. Но помня минутата (9:42), в която таксито спря пред входната врата. Почувствах пристигането й на автобусната спирка (10:27) и после как автобусът потегли (11:05). Не видях тези неща в огледалото. Просто знаех, че се случват. Историята не свърши като на филм. Просто всичко свърши.

 

 

Тази зима не се върнах в града. Вместо това останах далече от него. Всеки ден правех дълги разходки до места, където можеха да ме видят само зверовете, дивите зверове. Опознах начина, по който летяха различните зимни птици, научих скривалищата на катеричките и зайците и реших, че ще правя това всяка зима. Прекрасно беше да живееш на открито. Питах се дали така не беше започнала историята и на прочутия Снежен човек. Никога преди не бях вярвал на такива неща. А сега бях сигурен, че всичко е истина.

Признавам, че понякога шпионирах Линди. Сега, когато бях лишен от розите си, това занимание се превърна в мания, моята единствена идея фикс.

Като оправдание мога да кажа, че си позволявах да я гледам само по един час на ден. Така научих, че е намерила баща си, че са се преместили в още по-мизерен апартамент в един още по-лош квартал в Браунсвил и че посещава някакво неугледно училище. Знаех, че вината за това е моя, защото именно заради мен беше изгубила стипендията си в „Татъл“, когато я изтръгнах от предишния й живот. Гледах я как отива на училище, вървейки покрай полуразрушени сгради, покрити с графити, разнебитени коли и деца без надежда. Наблюдавах я в коридорите на училището, тесни и шумни, с редици от заключени метални шкафчета и плакати по стените, които казваха: „Ти можеш да успееш!“. Опитвах се да си представя колко много ме ненавижда.

Дойде март. Престанах да извиквам образа й в огледалото през деня. Но когато я гледах вечер, се чувствах още по-нещастен, защото нищо не подсказваше, че мисли за мен или че й липсвам. Тя просто четеше уроците си, както беше правила и преди.

Най-накрая започнах да я гледам само нощем, докато спеше. Всяка нощ в дванайсет аз посягах към огледалото. В този час можех да си фантазирам, че ме вижда в съня си. Аз самият я сънувах всяка нощ. Когато не се върна през април, знаех, че всичко е свършило.

 

 

Снегът лежеше на малки островчета по земята и заледеното езеро се топеше. Под повърхността му се носеха ледени блокове, които стряскаха жабите долу. Снегът по планинските била също се топеше, което означаваше скорошни спускания със салове и начало на туристическия сезон.

— Мислел ли си да се прибереш у дома? — попита ме един ден Уил, докато вечеряхме.

Беше събота. Бях спрял да се разхождам навън и прекарвах по-голямата част от деня, зяпайки през прозореца, като бързах да се наведа, когато покрай къщата минеше случайна кола.

— Какъв дом? — попитах аз. — Домът е там, където е семейството ти. Аз нямам дом. Или може би аз самият съм си моят дом. — Погледнах Магда, която седеше срещу мен. През последните месеци тя до голяма степен беше престанала да бъде моя прислужница. — Извинявай — казах й аз. — Знам, че ти никога не виждаш семейството си. И сигурно си мислиш, че съм неблагодарен…

— Не мисля такова нещо — прекъсна ме тя. — Ти толкова много се промени през тези две години.

Сковах се при думите „две години“. Те още не бяха изтекли, но краят им беше съвсем скоро. Моят край беше съвсем скоро. Или може би вече беше дошъл, защото от тук нататък нямах нищо, на което да се уповавам.

— Преди ти беше жестоко момче, което живееше, за да огорчава другите хора. А сега си мил и внимателен.

— Да, „мил и внимателен“. — Свих рамене. — От което, разбира се, ми става много по-добре.

— Ако има някаква справедливост, ти ще се избавиш от тази ужасна магия и няма да се налага да правиш това невъзможно нещо.

— Не беше невъзможно. — Играех си с лъжицата за супа. Вече си служех доста ловко с кухненските прибори, въпреки животинските си лапи. — Просто се оказа, че не е по силите ми.

Обърнах се към Уил.

— И да отговоря на въпроса ти, обмислях дали да не остана тук. Където и да съм, ще бъда затворник. Но ако се върна в града, това само ще ми напомня за онова, което съм изгубил.

— Но, Ейдриън…

— Тя никога няма да дойде при мен, Уил. Знам го. — Никога не му бях казвал за огледалото и нямаше как да му обясня, че понякога я наблюдавам и до този момент не бях забелязал никакви признаци, че й липсвам. — Не искам да отивам там и да чакам ден подир ден кога ще се върне.

 

 

Тази вечер, когато взех огледалото за нощния ми ритуал, който се състоеше в това да гледам как Линди спи, в него се появи Кендра.

— И така, кога ще се върнеш в града?

— Защо всички ми задават този въпрос? Тук ми харесва. В града няма нищо, което да представлява интерес за мен.

— Там е Линди.

— Както вече казах, градът не ме интересува.

— Имаш все още месец.

— Няма как да успея. Всичко свърши. Провалих се. И завинаги ще си остана звяр.

— Обичаш ли я, Ейдриън?

За първи път тя ме беше нарекла Ейдриън и затова се вгледах в причудливите й зелени очи.

— Като че ли забелязвам някаква промяна в прическата ти? Стои ти добре.

Тя се засмя.

— Някогашният Кайл Кингсбъри никога не би забелязал косата ми.

— Някогашният Кайл Кингсбъри непременно би я забелязал, за да те засегне по някакъв начин. Но аз не съм някогашният Кайл Кингсбъри. Аз изобщо не съм Кайл Кингсбъри.

Тя кимна.

— Знам. И точно затова ми е мъчно, че носиш бремето на неговото проклятие. Което ме връща към въпроса, който ти избягваш толкова ловко. Обичаш ли я?

— Защо е нужно да ти казвам това?

— Защото нямаш на кого друг да го кажеш. Сърцето ти се къса от мъка и нямаш никого, с когото да споделиш болката си.

— Значи очакваш сега да излея сърцето си? Пред теб? Ти съсипа живота ми. А сега искаш и душата ми. Добре. Обичах я. Обичам я. Тя беше единственият човек в живота ми, който разговаряше искрено с мен, който ме познаваше истински, без да се интересува от външността ми и прочутия ми баща. Единственият човек, който го беше грижа за мен… макар да съм чудовище. Но въпреки това не ме обичаше. — Вече не гледах огледалото. Не можех, защото макар тонът ми да беше саркастичен, казвах самата истина. — Без нея нямам нито надежда, нито живот. Ще продължа да бъда нещастен и ще умра в самота!

— Ейдриън…

— Не съм свършил.

— Мисля, че това е достатъчно.

— Добре, права си. Аз съм свършен. Ако бях поне нормален, можех да имам някакъв шанс с нея. Нямам предвид да бъда такъв, какъвто бях някога, но не можеш да очакваш едно момиче да прояви интерес към някой, който дори не е човешко същество. Това е откачено!

— Ти си човешко същество, Ейдриън. Имаш още месец. Не искаш ли все пак да се върнеш? Само за един месец? Толкова ли малко вярваш в нея?

Поколебах се за момент.

— Предпочитам да остана тук. Където поне не стряскам хората с вида си.

Замислих се над думите си. Аз се бях предал, бях приел мисълта, че завинаги ще остана чудовище. Щеше да бъде трудно отново да събудя надеждата в сърцето си, било то само за месец. Но без надежда нямах нищо. Ако я изгубех напълно, нямаше да има повече какво да очаквам, освен да се примиря с това, че съм звяр, затворен в уединена къща до края на дните си. Същата съдба навярно ме очакваше и в старата каменна сграда в Бруклин, където щях да торя розите си, за да растат по-добре, и щях да прочета всички книги от каталога на Градската библиотека на Ню Йорк, докато накрая смъртта сложеше край на жалкото ми съществуване.

— Добре, само за месец — съгласих се аз.