Алекс Флин
Чудовищен (33)

5

Седмица след пристигането ни в зимната къща намерихме шейната. Всъщност Линди я откри една ранна утрин високо в килера и нададе писък, принуждавайки всички ни да излетим от стаите си, за да видим какво животно я е нападнало. Вместо това я заварихме да сочи нещо с пръст.

— Вижте!

Погледнах в указаната посока.

— Това е шейна.

— Знам. Аз никога не съм имала шейна! Само съм чела за тях.

След това тя заподскача нетърпеливо на място, докато не ме накара да й я сваля от рафта. Това беше голяма шейна от красиво полирано дърво и с почти неизползвани плазове. Върху нея бяха изписани думите Леката птица.

— „Леката птица“ — прочете Линди. — С нея човек може наистина да полети по хълм като този, който е зад къщата!

Усмихнах се. През последните дни бяхме направили армия от снежни човеци (Линди ги наричаше „снежни хора“), а вчера бях станал рано сутринта, за да разчистя част от езерото, така че да можем да се попързаляме. Линди дойде часове по-късно, заварвайки ме с лопатата. Работата беше тежка, но реших, че си струва, когато тя възкликна: „Ще се пързаляме с кънки по езерото! Чувствам се като Джо Марч^[1]!“. Не беше трудно да се досетя какво има предвид, защото преди няколко седмици тя ме беше накарала да прочета романа „Малки жени“, въпреки че беше момичешка книга.

Сега се взирах в шейната, връщайки се мислено назад в миналото. Беше ми я купил баща ми, когато бях още малък, може би пет-шестгодишен. Беше голяма шейна, от онези, на които можеше да се качи повече от един човек. Аз стоях на билото на хълма, който ми изглеждаше почти безкраен, но ме беше страх да се спусна сам. Беше уикенд и няколко други момчета вече се пързаляха с шейните си, но те бяха по-големи от мен. Видях един баща и син. Бащата седна на шейната, сложи сина си пред себе си и го обгърна с ръце.

— Можем ли да се спуснем заедно? — попитах аз.

— Хайде, Кайл, не е кой знае какво. Виж какво правят тези момчета.

— Но те са големи. — Запитах се защо ме беше довел тук, щом не искаше да се пързаляме.

— А ти пък си по-добър и по-силен от тях. Можеш всичко, каквото правят и те.

Той ме сложи на шейната и аз се разплаках. Другите деца ме зяпаха. Баща ми ми каза, че ме гледат, защото се държа като бебе, но аз знаех, че в действителност ме съжаляваха и категорично отказах да се пързалям сам. Най-накрая баща ми предложи пет долара на едно по-голямо момче, за да се спусне с мен. След първия път всичко беше наред. Но аз не се качих на шейна години след това.

Върнах се отново към реалността и погалих шейната с ръка.

— Облечи се. Тръгваме веднага.

— Ще ми покажеш ли как се прави?

— Разбира се. Нищо не може да ме направи по-щастлив. — Нищо не може да ме направи по-щастлив. Бях забелязал, че откакто живеех с нея, говорех по-различно — някак по-превзето и красиво, като герой от любимите й книги или като Уил. И все пак беше вярно! Нищо не можеше да ме направи по-щастлив от това да стоя с Линди на билото на снежния хълм, да й помогна да се качи на шейна и… може би да се спусна с нея надолу, ако нямаше нищо против.

Тя носеше розов плюшен халат и се наведе да излъска плазовете на шейната с края на колана си.

— Хайде — подканих я аз.

 

 

Час по-късно бяхме на върха на същия хълм, на който бях ходил с баща ми. Показах й как да легне на шейната с лицето напред.

— Така е най-вълнуващо — казах аз.

— Но и най-страшно.

— Искаш ли да се спусна с теб?

Затаих дъх в очакване на отговора й. Ако кажеше да, ако се качах с нея на шейната, тя трябваше да ми позволи да я обгърна с ръцете си. Нямаше друг начин.

— Да. — Заедно с отговора от устата й дойде облаче пара. — Ако може.

— Добре — промълвих аз.

Избутах шейната до последното равно място, преди хълмът да започне да се спуска надолу, и се настаних на нея. Дадох й знак да седне пред мен. Сключих ръце на корема й и изчаках да видя дали ще изпищи. Но тя не го направи. Вместо това тя се притисна по-силно към мен и в този момент почти имах чувството, че мога да я целуна. И че тя е почти готова да ми позволи да го сторя.

— Ти си отпред и затова ти ще управляваш шейната — казах вместо това аз. С носа си усещах мекотата на косата й, вдишвах шампоана, който бе използвала, и парфюма й. Долавях през якето ударите на сърцето й. Осъзнаването на факта, че е жива, че е истинска и че е до мен, ме правеше щастлив.

— Готова ли си? — попитах.

Сърцето й заби още по-лудо.

— Да.

Забих крака в снега, прегърнах я силно и двамата се понесохме надолу по хълма, заливайки се от смях.

 

 

Същата вечер накладох огън, едно от многото неща, които бях научил, откакто се превърнах в чудовище. Бях избрал меко борово дърво за разпалка, което нацепих на малки съчки. Пъхнах под тях няколко парчета вестник и отгоре наместих по-големите цепеници. Драснах клечка кибрит и я приближих към хартията, наблюдавайки как огънят се разпалва. Постоях така известно време, после се настаних до Линди на дивана. Ден по-рано може би щях да предпочета да седна на отделно кресло. Но сега, съвсем скоро, аз я бях държал в прегръдките си. Въпреки това оставих известна дистанция между нас и изчаках да видя дали ще възрази.

— Красиво е — рече тя. — Зимен сняг и пламтящ огън. Никога не бях виждала истински огън в камина, преди да те срещна.

— Специално за вас, милейди.

Тя се усмихна.

— Къде са Уил и Магда?

— Бяха уморени и си легнаха.

Всъщност аз ги бях помолил да се приберат в стаите си, защото исках да остана насаме с Линди. Мислех си, че може би — само може би — това може да е нощта.

— Хм — рече тя. — Толкова е тихо. Не съм била на толкова спокойно място. — Сетне се обърна и коленичи върху дивана, за да погледне през прозореца. — И е тъмно. Сигурна съм, че в този момент може да се види всяка звезда на небето. Виж!

Аз също се извърнах и се приближих незабележимо към нея.

— Красиво е. Мисля, че мога да живея тук завинаги и градът никога няма да ми липсва. Линди?

— Да?

— Ти не ме мразиш вече, нали?

— А ти как мислиш? — Тя гледаше звездите.

— Мисля, че не. Но би ли била щастлива да останеш с мен тук завинаги? — Затаих дъх.

— В известен смисъл сега съм по-щастлива от всякога. Животът ми преди беше единствено борба. Баща ми никога не се е грижил за мен. Парите вечно не ни достигаха, още откакто бях дете. А когато станах по-голяма, един мой учител ми каза, че съм умна и че образованието е единственият начин да се измъкна от положението, в което се намирах. И така започнах поредната борба.

— Ти наистина си умна. — Беше ми трудно да говоря и едновременно с това да сдържам дъха си.

— Но тук с теб за първи път в живота си имах шанса да играя като дете. — Усмихна се.

Цепениците в камината започваха да се разпалват.

Бях успял.

— Значи си щастлива? — промълвих аз.

— Ужасно съм щастлива. Има само едно нещо…

— Какво е то, Линди? Само ми кажи какво е то и ще го получиш!

Тя се загледа някъде в далечината.

— Баща ми… Тревожа се за него, тревожа се какво може да му се случи, когато не съм наблизо. Той е болен, Ейдриън, и аз съм единствената, която се грижеше за него. И той ми липсва. Знам, че това може би ти изглежда глупаво, защото как е възможно да те е грижа за някой, който е бил толкова лош с теб и те е изоставил, без дори да погледне назад… Но все пак ми липсва.

— Не, разбирам те. Родителите са си родители, каквито и да са те. Дори да не отвръщат на обичта ти, те са всичко, което имаш.

— Да, така е.

Тя се обърна и седна отново на дивана, оставайки загледана в огъня. Последвах примера й.

— Ейдриън, аз съм щастлива тук. Само… само ако мога да разбера дали той е добре.

Постановка ли беше всичко това? Дали се държеше мило, просто защото искаше да получи нещо от мен? Спомних си я на шейната, притисната до гърдите ми. Не беше възможно всичко това да е лъжа. Въпреки това главата ми като че ли беше стегната в огнен обръч и всеки момент можеше да експлодира.

— Ако можех да го зърна само за миг…

— И тогава би останала с мен?

— Да! Наистина. Само ако можех…

— Можеш. Почакай тук.

Оставих я там, усещайки погледа й върху гърба си. Входната врата беше отключена. Трябва да беше забелязала това. Можеше да изчезне в нощта и аз нямаше да я спра. Но нямаше да го стори. Защото беше казала, че е щастлива. И щеше да остане с мен само ако научеше как е баща й. В момента, в който видеше, че той се забавлява със своите приятели наркомани, всичко щеше да бъде наред. Знаех как се чувства тя. Самият аз гледах баща си по телевизията по-често, отколкото съм склонен да призная. И тя също можеше да види своя.

Линди все още седеше на дивана, когато се върнах.

Подадох й огледалото.

— Какво е това? — Тя се вгледа в сребристия му гръб и след това го обърна, за да види лицето си.

— Вълшебно е — казах аз. — Показва всеки човек, когото назовеш, където и да е по света.

— Да, как ли пък не.

— Не те лъжа. — Взех го от ръцете й и го вдигнах. — Искам да видя Уил.

Миг по-късно чудовищното ми лице изчезна от гладката повърхност и на негово място се появи Уил, който четеше в стаята си, осветена единствено от луната. Подадох го обратно на Линди. Тя се вгледа в него и се разкикоти.

— Наистина работи! Значи мога да поискам да ми покаже всеки човек, когото пожелая?

След като кимнах, тя каза:

— Искам да видя… Слоун Хейгън. — В отговор на въпросителния ми поглед Линди обясни: — Тя беше най-надутото момиче в моето училище.

В огледалото моментално се появи Слоун, която на свой ред също се гледаше в огледало, борейки се с някаква пъпка на лицето си. Беше голяма и от нея се процеди белезникава слуз.

— Уф, отвратително! — засмях се аз.

Линди също се усмихна.

— Много е забавно. Може ли да видя някой друг?

Понечих да кажа да и тогава си спомних, че навремето е била влюбена в мен. Какво щеше да се случи, ако пожелаеше да види именно мен в този момент. Щеше ли огледалото да ни покаже в тази стая?

— Каза, че искаш да видиш баща си. Можем да оставим другите неща за по-късно. Можеш да видиш дори президента. Аз самият го видях веднъж в тоалетната в Овалния кабинет.

— О, ти май си опасност за националната сигурност — прихна Линди. — Добре, ще оставим това за после. Но първо… — Тя се вгледа в огледалото. — … искам да видя баща си.

Картината в огледалото отново се промени и този път се появи уличен ъгъл, тъмен и мръсен. Там лежеше някакъв наркоман, който беше почти неотличим от всеки друг бездомник в Ню Йорк. Огледалото приближи образа. Мъжът кашляше и трепереше. Изглеждаше болен.

— О, боже! — Линди вече плачеше. — Какво е станало с него? Ето докъде е стигнал без мен!

Тя ридаеше. Прегърнах я предпазливо, но ме отблъсна. Знаех защо. Тя ме обвиняваше. Аз бях този, който я беше принудил да остане.

— Трябва да отидеш при него — казах аз.

— Да отида при него? — Линди вдигна глава към мен.

— Да. Утре сутринта. Ще ти дам пари и можеш да хванеш още първия автобус.

— Да отида при него? Но… — Тя спря да плаче.

— Ти не си в затвор. Не искам да стоиш тук като затворник. Ако останеш, бих искал да е заради… — Загледах се в огъня. Той гореше буйно и силно, но знаех, че ако не добавя нови дърва, скоро щеше да угасне. — Искам да заминеш.

— Да замина?

— Отиди при него. Той ти е баща. Върни се когато поискаш, ако искаш… като мой приятел, а не като затворник. — Аз също плачех, но говорех много бавно, страхувайки се, че гласът ми може да потрепери. Тя не видя сълзите ми. — Аз не те искам като моя пленница. Достатъчно беше само да поискаш да си тръгнеш. И ти го направи.

— А какво ще стане с теб?

Това беше добър въпрос, на който нямах отговор. Но се налагаше да измисля нещо.

— Всичко с мен ще бъде наред. Ще остана тук до края на зимата. Обичам да излизам навън и наоколо да няма хора, които да зяпат. А напролет ще се върна в града при моите цветя. През април. Ще дойдеш ли да ме видиш тогава?

Линди все още изглеждаше неуверена, но малко по-късно каза:

— Да. Ще дойда да те видя тогава. Но ще ми липсваш, Ейдриън. Ще ми липсва времето, което прекарахме заедно. Тези месеци… Ти си първият истински приятел, който съм имала.

Приятел. Думата се стовари върху мен като брадвата, с която цепех дърва. Приятел. Това беше всичко, което можехме да бъдем. Но в такъв случай това беше още една причина да я оставя да си отиде. Приятелството не беше достатъчно, за да се развали магията. Но въпреки това аз копнеех за това приятелство, щом не можех да имам друго.

— Трябва да заминеш. Утре ще повикам такси да те откара до автобусната спирка. Ще си бъдеш вкъщи привечер. Но, моля те… — Аз извърнах глава.

— Какво има, Ейдриън?

— Не очаквай от мен утре да се сбогувам с теб. Ако дойда да го направя, може просто да не те пусна да си отидеш.

— Не трябва да си отивам. — Тя погледна приятно припукващия огън в камината и след това мен. — Ако това ще те натъжи толкова много, не трябва да си отивам.

— Не, беше твърде егоистично от моя страна да те задържам тук. Отиди при баща си.

— Не беше егоистично. Никой друг не е бил толкова мил към мен през целия ми живот. — Тя грабна ръката ми, моята отвратителна животинска лапа с дълги нокти. И видях сълзи в очите й.

— Тогава бъди мила с мен и си тръгни бързо. Това е желанието ми. — Отдръпнах ръката си от нейните, но не грубо.

Тя срещна погледа ми и понечи да каже нещо, но после само кимна и избяга от стаята.

Излязох навън сред снега. Бях само по джинси и тениска, а времето беше толкова мразовито, че студът достигна до костите ми само за секунди, въпреки дебелата ми обвивка. Но аз исках да ми е студено, за да не усещам загубата и празнотата, които ме бяха обзели. Вдигнах глава, очаквайки да видя как Линди запалва лампата горе в стаята си. Наблюдавах тъмния й силует, който се движеше зад завесата. Нейният прозорец беше единственото светло петно на фона на черната неприветлива нощ. Вдигнах поглед още по-нагоре, търсейки луната. Беше скрита зад дърветата, но видях звезди, зад които имаше още звезди и зад тях още милиони други звезди — повече отколкото бях виждал през целия си живот в Ню Йорк, повече от всички светлини по света. Но аз не исках звезди. Техният безчетен брой и студена красота бяха непосилни за мен. Исках единствено самотната тиха луна. Най-накрая осветлението в стаята на Линди угасна. Изчаках, докато се уверих, че е заспала. Не можех да си представя какво би било усещането да спя до нея. Дори самата мисъл за това беше непоносима. Откъснах очи от прозореца и след малко съгледах луната зад върхарите на дърветата. Наведох се, отметнах глава назад и завих. Завих като звяра, който бях и какъвто винаги щях да бъда.