Алекс Флин
Чудовищен (27)

6

— Измислих нещо, което може да помогне — каза Уил на другия ден след пристигането й.

— Какво е то? — попитах аз.

— Мълчание. Ако я оставиш на мира, тя може би най-накрая ще излезе от стаята си.

— Точно това може би е причината момичетата да не се тълпят около теб.

— Но говоренето с нея не помогна, нали?

Трябваше да призная, че беше прав и реших да го послушам. Най-много ме плашеше това, че все още не ме беше видяла. Какво щеше да каже, когато това станеше?

През следващите дни аз мълчах. Линди стоеше в стаята си. Наблюдавах я в огледалото. Единствените неща, които харесваше, бяха книгите и розите. Четях всяка книга, която четеше и тя. Стоях до късно през нощта, прелиствайки страниците, за да не изоставам от нея. Дори не се опитах да разговарям с нея отново. И всяка нощ, когато се уморях толкова много, че книгата да падне от ръцете ми, аз лежах в леглото си, чувствайки омразата й да броди като фантом из нощните коридори. Може би това беше лоша идея. Но какво друго ми оставаше?

— Аз я подцених — казах на Уил.

— Да, така е.

Погледнах го изненадан.

— И ти ли мислиш така?

— Винаги съм мислил така. Но кажи ми, Ейдриън, как стигна до този извод?

— Смятах, че ще я впечатля с нещата, които купих за нея, изисканите мебели, дрехите… Тя е бедна и си мислех, че ако й купя разни скъпоценности и красиви неща, тя ще ми даде поне някакъв шанс. Но в действителност Линди не прояви интерес към нито едно от тях.

Уил се усмихна.

— Да, така е. Тя просто иска свободата си. Не е ли вярно това и за теб?

— Да. — Замислих се за „Татъл“, за танците и за онова, което бях казал на Трей, че училищните балове са просто форма на легализирана проституция. Всичко това ми изглеждаше толкова отдавна. — Никога не съм срещал човек, който не може да бъде купен. И това в известен смисъл ме кара да я харесвам.

— Иска ми се проумяването на този факт да беше достатъчно да развали магията. Гордея се с теб.

„Гордея се с теб.“ Никой не ми беше казвал нещо подобно и за момент ми се прииска да прегърна Уил, просто за да почувствам досега с друго човешко същество. Но си давах сметка, че това би изглеждало твърде странно.

Тази нощ останах буден по-дълго от обикновено, заслушан в звуците на старата къща. „Нищо необичайно“, биха казали някои хора. Но ми се стори, че чувам стъпки от горните етажи. Може би нейните стъпки? Невъзможно — през два етажа! Но въпреки това не можах да заспя.

Най-накрая станах, отидох във всекидневната на втория етаж и включих спортния канал съвсем тихо, така че да не я безпокоя. Сложих си джинси и риза, макар в такива случаи обикновено да носех само боксерки. Въпреки че се беше зарекла да не излиза от стаята си, не исках да рискувам да види нещо повече от лицето ми. То и без това беше достатъчно ужасно.

Скоро ми доскуча и почти се бях унесъл, когато чух да се отваря врата. Възможно ли беше да е тя? Навън в коридора? Вероятно беше просто Магда или Пилот. И въпреки това ми се струваше, че звукът идва от горния етаж, от този на Линди. Заставих се да не поглеждам и да държа погледа си прикован в телевизора, за да не я изплаша с лицето си в тъмнината. Чаках.

Беше тя! Чух я в кухнята да изплаква някакви чинии и прибори и след това да ги слага в съдомиялната. Исках да й кажа, че не е нужно да го прави, че това беше задължение на Магда, за което ние й плащахме. Въпреки това запазих мълчание. Но когато чух стъпките й във всекидневната, толкова близо, че нямаше начин да не ме види, вече нямах избор.

— Аз съм тук — казах тихо. — Искам да знаеш това, за да не се стреснеш.

Тя не отговори, но очите й се стрелнаха към мен. Светлината в стаята беше приглушена и идваше само от телевизора. Въпреки това ми се прииска да сложа възглавница пред лицето си, за да се скрия. Но не го направих. Тя все някога трябваше да ме види. Кендра беше съвсем ясна по този въпрос.

— Ти слезе тук — казах аз.

Тя ме погледна, сетне извърна очи и отново ме погледна.

— Ти си чудовище. Баща ми… той каза… но си помислих, че е само надрусан. Той често казва разни смахнати неща… Но ти наистина си такъв. О, боже мой. — Тя извърна глава. — О, боже мой!

— Моля те… няма да те нараня — казах аз. — Знам как изглеждам, но… но никога не бих те наранил, Линди.

— Аз не знаех… Мислех си, че си някакъв извратен тип, който… Но след това, когато не разби вратата и не нахълта при мен… Но как е възможно да си…

— Радвам се, че дойде тук, Линди. — Опитвах се да сдържам гласа си. — Толкова много се страхувах от първата ни среща. Но сега това вече се случи и може би ще свикнеш с мен. Безпокоях се, че може би никога няма да излезеш от стаята си.

— Така и трябваше да направя. — Тя въздъхна дълбоко. — Понякога се разхождах през нощта. Не можех повече да стоя в онези стаи. Чувствах се като животно. — Линди замълча за кратко. — О, боже!

Не обръщах внимание на нейната нервност. Може би ако се държах като човешко същество, щях да й покажа, че действително съм такъв.

— Пикадилото^[1], което Магда приготви за вечеря, беше добро, нали? — казах аз, без да я поглеждам.

— Да, хубаво беше. Даже превъзходно.

Тя не ми благодари. Аз и не очаквах да го направи. Знаех, че това не е нужно.

— Магда е страхотна готвачка — отбелязах аз с намерението да поддържам разговора на всяка цена, пък било то и говорейки за съвсем незначителни неща. — Когато живеех с баща ми, той не й разрешаваше да готви никакви латиноамерикански ястия. Кухнята ни беше сведена предимно до месо и картофи. Но след като той ни остави, вече не ме беше грижа какво ям и Магда започна да приготвя разни такива неща. Мисля, че така е по-лесно за нея, а е и по-вкусно. — Спрях да бръщолевя и се опитах да сменя темата.

Но тя ме изпревари.

— Как да ви е оставил? Къде е сега баща ти?

— Живея с Магда и Уил — казах аз, извръщайки глава. — Уил ми е частен учител. Той може да преподава и на теб, ако искаш.

— Да ми преподава?

— Да, също като в училище. Понеже аз не мога да ходя на училище… Както и да е, той ми помага с уроците вкъщи.

— На училище? Но в такъв случай ти… на колко години си тогава?

— На шестнайсет. Също като теб.

Разбрах по лицето й, че е изненадана и че през цялото време ме е мислила за някакъв стар перверзник. Най-накрая каза:

— На шестнайсет. Къде са тогава родителите ти?

А твоите къде са? И двамата бяхме в едно и също положение, изоставени от добрите си стари бащи. Но запазих тези мои наблюдения за себе си. „Мълчание“, беше казал Уил. Вместо това обаче реших да играя открито.

— Майка ми си тръгна преди много години. А баща ми… да речем, че не можа да се справи с това как изглеждам. Той е привърженик на нормалността.

Линди кимна и в очите й имаше съчувствие. Но аз не се нуждаех от подобно нещо. Ако ме съжаляваше, тя можеше да ме вземе за някакво окаяно създание, готово да я завлече насила в стаята си, за да я подчини на волята си, също като Фантома от операта. И въпреки това съжалението беше по-добро от омразата.

— Той липсва ли ти? — попита тя. — Баща ти?

Казах й истината:

— Старая се да не ми липсва. Искам да кажа, че не е хубаво да страдаш за хора, които не ги е грижа за теб, нали?

Тя кимна.

— Когато стана почти невъзможно да се живее с баща ми, сестрите ми се изнесоха при гаджетата си. Аз им бях ужасно сърдита, защото просто ме зарязаха… и не ми помогнаха. Но въпреки това още ми липсват.

— Съжалявам. — Темата за нейния баща беше доста рискована. — Би ли искала Уил да ти преподава? Той ме учи всеки ден. Ти вероятно си по-умна от мен. Аз не съм много добър ученик, но се обзалагам, че няма да бъде нещо ново за теб да имаш около себе си хора, които не са особено интелигентни… Имам предвид опита ти от училище.

Тя не каза нищо и аз продължих:

— Той може да ти преподава и отделно от мен, ако искаш. Знам, че си ми ядосана. И имаш пълното право да бъдеш такава.

— Да, имам.

— Но въпреки това бих искал да ти покажа нещо.

— Да ми покажеш? — Долових в гласа й нотки на предпазливост, като спускаща се завеса.

Затова побързах да кажа.

— Не! Не е това, което си мислиш. Ти не разбираш. Говоря за зимната ми градина. Сам я построих по чертежи, които купих от едно архитектурно бюро. И в нея растат само рози. Ти обичаш ли рози? — попитах аз, макар да знаех отговора на този въпрос. — Уил ме запали по тях. Смяташе, че се нуждая от някакво хоби. Любими са ми градинските рози, онези, които пълзят. Те не са така натруфени като хибридните чайни рози. Искам да кажа, че нямат толкова много листенца. Но могат да растат много нависоко и понякога достигат до три метра, стига да имат подходяща опора. Което пък е моята грижа.

Замълчах, давайки си сметка, че звуча като онези побъркани маниаци в училище, които постоянно бръщолевят за бейзболни звезди или говорят за „Властелинът на пръстените“ така, сякаш Фродо им е първи братовчед.

— Розите в моята стая… — каза тя. — Те от теб ли са? От твоята градина?

— Да. — Непосредствено преди Линди да дойде, бях накарал Магда да махне жълтите рози и да сложи на тяхно място бели, олицетворяващи чистотата. Надявах се един ден да заменя белите рози с червени, които бяха символ на любовта. — Приятно ми беше да знам, че розите ми украсяват твоите стаи. Преди нямаше на кого да ги давам, освен на Магда. Но имам десетки други в градината. Ако искаш да дойдеш да ги видиш или ако искаш да учим заедно, мога да накарам Уил и Магда да бъдат с нас през цялото време, за да не се притесняваш, че ще ти направя нещо.

Не изтъкнах очевидното — че беше сама с мен в този момент, че живееше дни наред в дома ми и че можеше да разчита единствено на един слепец, една възрастна жена и една слаба врата, която можех да разбия за секунди. Но въпреки това не й бях сторил нищо. Тайно обаче се надявах, че ще си даде сметка за това.

— Така ли изглеждаш наистина? — попита тя накрая. — Това на лицето ти не е някаква маска? Искам да кажа, както правят похитителите? — Нервен смях.

— Бих искал да е така. Ще заобиколя канапето, за да видиш сама.

Тръгнах към нея и се свих в краката й, за да може да ме разгледа по-добре. Радвах се, че съм максимално навлечен с дрехи, но въпреки това трепнах под изпитателния й поглед. Помислих си за Есмералда, която не можеше да погледне Квазимодо. Аз бях чудовище. Чудовище!

— Можеш да го докоснеш… лицето ми… за да се убедиш, че е истинско — казах аз.

Линди поклати глава.

— Вярвам ти.

Сега, когато бях близо до нея, очите й обходиха тялото ми от горе до долу, спирайки се на ръцете ми, които завършваха с дълги нокти. Най-накрая тя кимна и разбрах по лицето й, че се е изпълнила със съжаление към мен.

— Мисля, че бих искала Уил да ми бъде учител. Бихме могли да опитаме да ни преподава и на двамата едновременно, за да му пестим времето. Но ако си твърде глупав и започнеш да изоставаш, ще трябва да направим някакви промени. Свикнала съм да посещавам часове за напреднали.

Виждах, че се шегува, но в известна степен говореше сериозно. Искаше ми се да я попитам още веднъж за градината и дали утре би слязла долу, за да закуси заедно с мен, Уил и Магда. Но се страхувах, че може да я притесня и затова казах:

— Учим в моята стая, която е до розовата градина. Тя е на първия етаж. Обикновено започваме в девет. Сега четем сонетите на Шекспир.

— Сонети?

— Да. — Опитах се да си спомня някоя строфа, за да я изрецитирам. През безбройните часове на моето самотно изгнаничество бях научил десетки стихотворения наизуст. Това беше шансът ми да я впечатля. Но в настъпилата пауза, докато напразно си блъсках главата, мълчанието ми стана толкова оглушително, че най-накрая казах: — Шекспир е страхотен.

Шекспир е страхотен! Е, няма що, със сигурност бях блеснал в очите й. Но тя се усмихна.

— Да. Харесвам пиесите и поезията му. — Отново нервен смях и се запитах дали и тя чувстваше същото облекчение след първата ни среща, каквото изпитвах и аз. — В такъв случай трябва да си лягам, за да мога да стана утре рано.

— Да.

Тя се обърна и тръгна нагоре по стълбите. Изпратих я с поглед, докато се качваше и след това останах заслушан в стъпките й на горния етаж.

Едва когато чух вратата й да се отваря и затваря, аз се оставих на моите диви инстинкти и затанцувах необуздан животински танц из стаята.