Алекс Флин
Чудовищен (26)

5

В дванайсет часа Магда занесе на Линди обяд. Аз гледах в огледалото. Понякога Магда купуваше готова храна от улицата, защото я обичах. Но днес я помолих да приготви нещо, което би харесало едно момиче — сандвичи без коричка и някаква изискана супа. По периферията на порцелановата чиния бяха изрисувани светлочервени рози. Кристалната й чаша за вода беше със столче. Ножът и вилицата бяха от чисто сребро. Храната изглеждаше безкрайно вкусна.

Продължих да я наблюдавам в огледалото. Тя не се докосна до нищо и след известно време Магда събра посудата. Малко по-късно Линди се отпусна в леглото си с една от книгите от библиотеката. Погледнах заглавието. Сонетите на Шекспир.

Страхувах се да почукам на вратата й. В някакъв момент трябваше да направя това, но не знаех как да го сторя, без да я ужася. Дали просто да не извикам: „Моля те, пусни ме да вляза и ти обещавам, че няма да те изям“? Може би дори звукът на гласа ми щеше да я уплаши. Но исках да знае, че ако излезеше от стаята си, щях да бъда мил с нея.

Най-накрая й написах бележка:

Скъпа Линди,

Добре дошла! Моля те, не се страхувай. Надявам се, че ще се чувстваш удобно в новия си дом. Ако ти е нужно нещо, достатъчно е само да го поискаш. Аз ще се погрижа да го получиш незабавно.

Нямам търпение да се запознаем днес на вечеря. Много бих искал да ме харесаш.

Искрено твой,

Ейдриън Кинг

Махнах последното изречение, разпечатах текста, сетне тръгнах с писмото към стаята й и го мушнах под вратата. Зачаках, страхувайки се да помръдна, за да не произведа някакъв звук.

Минута по-късно писмото се върна.

Върху листа с големи букви беше написана думата „НЕ“.

Останах там още дълго, замислен. Можех ли да й пиша писма като някакъв романтичен герой и да я накарам да се влюби в мен по този начин. Едва ли. Не ме биваше особено в изящната словесност. И как можех да се надявам да се влюби в мен, при положение че я виждах само в огледалото? Трябваше да я накарам да разговаря с мен. Тръгнах към вратата и почуках, тихо и предпазливо. Недочакал отговор, опитах отново, този път малко по-силно.

— Моля те — чух глас от другата страна. — Нищо не ми е нужно. Просто си върви!

— Трябва да говоря с теб — рекох аз.

— Кой… кой си ти?

— Ейдриън… — Кайл… господарят на тази къща… звярът, който живее тук. — Казвам се Ейдриън. Аз съм този, който… — Този, който те държи тук пленница. — Исках да се запозная с теб.

— А аз не искам! Мразя те!

— А… харесваш ли дома си? Опитах се да направя така, че да ти е хубаво тук.

— Какви ги говориш? Ти ме отвлече! Ти си моят похитител.

— Не съм те отвличал. Твоят баща те доведе тук.

— Той беше принуден да го направи!

Това ме извади от равновесие.

— Да, как ли пък не. А знаеше ли, че той проникна в къщата ми с взлом? Той се опита да ме ограби и всичко е записано с камера. А след това, вместо да си понесе достойно наказанието, те доведе тук като изкупителна жертва. Беше готов да те продаде, за да спаси себе си. Аз няма да те нараня, но той не знаеше това. Нито го беше грижа дали няма да те сложа в клетка.

Тя продължи да мълчи. Зачудих се какво ли й беше разказал и дали едва сега научаваше истината.

— Каква отрепка! — промърморих аз и понечих да си тръгна.

— Мълчи! Ти нямаш право! — Тя удари силно вратата, може би с юмрук или нещо друго като обувка.

Боже, възможно ли беше да съм толкова тъп? Това едва ли беше най-умното нещо, което можех да измисля. Винаги едно и също! Писано ли ми беше да изричам постоянно такива глупости? Може би, но винаги ми се беше разминавало. Докато не срещнах Кендра.

— Виж, извинявай. Не исках да кажа това. — Глупак! Глупак! Глупак!

Тя не отговори.

— Чуваш ли ме? Казах, че съжалявам.

Пак нищо. Почуках на вратата. Извиках името й. Най-накрая си тръгнах.

Час по-късно тя беше все още в стаята си, а аз крачех нервно из моята, мислейки си къде бях сбъркал. И какво, ако я бях отвлякъл? Тя не беше оставила нещо, за което да тъгува. Тази къща беше много по-хубава от всичко, което беше имала или изобщо си беше представяла, че може да има, но беше ли благодарна? Не! Не знам какво бях очаквал, но не и това.

Отидох при Уил.

— Искам тя да излезе — казах аз. — Можеш ли да я накараш?

— И как точно предлагаш да го направя? — попита Уил.

— Кажи й, че искам да излезе и че е длъжна да се подчини.

— Тоест, че й заповядваш? Както заповяда на баща й да ти я даде. Тогава тази тактика проработи… но наистина ли искаш да й кажа това?

Нещата не се развиваха точно както ги бях замислял, но кимнах утвърдително.

— Да.

— И как смяташ, че ще се почувства тя?

— Как ще се почувства тя? А как се чувствам аз? Блъсках се цяла седмица, за да й създам всички удобства, за да й е хубаво тук, а това неблагодарно момиче… тя дори отказва да излезе и да се запознае с мен!

— Да се запознае с теб? Тя просто не иска да види човека, който я е отвлякъл от дома й и я е откъснал от баща й. Ейдриън, та ти я държиш като пленница, за бога!

— Баща й е просто едно нищожество. — Не бях казал на Уил за огледалото и за това как бях видял баща й да я удря. — На нея й е по-добре без него. И аз не искам да я държа затворена. Аз искам…

— Знам какво искаш, но тя не го иска. Тя не вижда розите във вазите, нито красиво боядисаните стени. Тя вижда само едно чудовище, без дори още да те е погледнала.

Вдигнах инстинктивно ръка към лицето си, макар да знаех, че Уил говореше за поведението ми.

— Чудовище — продължи Уил, — което я е довело тук бог знае с каква цел. Да я убие в съня й. Или да я държи като робиня. Тя е уплашена, Ейдриън.

— Добре, схванах. Но как да я накарам да разбере, че нямам такива намерения?

— Наистина ли искаш моя съвет?

— Да виждаш някой друг наоколо?

Уил се намръщи.

— Не. Не виждам никой друг. — След това той протегна ръка към мен. Намери рамото ми и сложи длан върху него. — Не я карай да прави каквото и да е било. Ако иска да стои в стаята си, нека си стои. Накарай я да разбере, че ти уважаваш нейното право на избор.

— Но ако тя стои в стаята си, никога няма да имам шанс да я накарам да ме обикне.

Уил ме потупа по рамото.

— Просто опитай.

— Благодаря. Помогна ми, няма що. — Обърнах се и понечих да се отдалеча.

— Ейдриън. — Обърнах се. — Понякога помага да преглътнеш гордостта си.

— Отново в десетката — отвърнах аз. — На този етап не ми е останала абсолютно никаква гордост.

Но час по-късно аз отново почуках на вратата на Линди. Щях да заместя гордостта си с разкаяние. Но това нямаше да е никак лесно, защото нямах никакво намерение да я оставя на мира. Просто не можех.

— Махай се! — извика тя през вратата. — Това, че ме държиш тук, не означава, че ще правя…

— Знам — казах аз. — Но мога ли просто… би ли ме изслушала за минута?

— Имам ли избор? — попита тя.

— Да. Да, имаш избор. Имаш най-големия избор на света. Можеш да ме изслушаш или да ми кажеш да се разкарам. Можеш да ме пренебрегваш завинаги. Да, ти си права. Ти изпълни дълга си, идвайки тук. Никъде не е казано, че трябва да бъдем приятели.

— Приятели? Това ли са твоите представи за приятелство?

— Това е, което бих искал да… — Замълчах.

Щеше да бъде твърде патетично да й кажа, че това е, на което се надявам. Че нямам никакви приятели и че бих искал, толкова много бих искал да поговори с мен, да бъде с мен, да ми каже нещо, на което да се засмея, да ме върне в реалния свят. Пък било то и между нас да няма нищо друго. Колко жалък щях да бъда, ако й признаех това.

Спомних си какво ми беше казал Уил за гордостта.

— Надявам се, че можем да бъдем приятели един ден. Бих те разбрал, ако ти не искаш това и ако бъдеш… — Задавих се и не можах да продължа. Не можах да й кажа, че не бих се изненадал, ако бъде отвратена, отблъсната и ужасена от мен! — Виж, трябва да знаеш нещо, аз не ям хора или нещо такова. Аз съм човешко същество, макар да не изглеждам като такъв. И няма да те карам да правиш нещо, което ти не желаеш, освен че ще те задържа тук. Освен това се надявам, че скоро ще решиш да излезеш от стаята си.

— Ненавиждам те!

— Да, вече спомена това. — Думите й бяха като камшици, но аз продължих: — Уил и Магда работят тук. Уил може да ти бъде частен учител. А Магда ще ти приготвя храната. Ще чисти стаята ти, ще ти купува нещата, които са ти нужни, ще пере дрехите ти и въобще всичко каквото поискаш.

— Аз… не искам нищо. Искам само живота си обратно.

— Знам — рекох аз, спомняйки си какво беше казал Уил за чувствата й. Бях мислил за това в продължение на час, допускайки възможността тя действително да обича своя ужасен баща. Но тъй или иначе, повече ме беше грижа за собствените ми чувства, по дяволите! — Надявам се… — Замълчах замислен и след това реших, че Уил е прав. — Надявам се някога да излезеш оттам, защото… — Не намерих сили да изрека следващите думи.

— Защото какво?

Зърнах за миг отражението си в един от прозорците в коридора и замълчах. Просто не можех да й кажа това.

— Нищо.

Час по-късно вечерята беше готова. Магда беше сготвила превъзходен arroz con pollo^[1]. По мое настояване тя почука на вратата на Линда, носейки поднос.

— Не искам никаква вечеря — дойде отговорът на Линда. — Шегувате ли се?

— Нося ви поднос с храна — рече Магда. — Искате ли да вечеряте в стаята си?

Последва мълчание. И след това:

— Да. Да, моля ви. Би било чудесно. Благодаря ви.

Както винаги, вечерях с Магда и Уил и след като приключих, ги уведомих:

— Лягам си. — Хвърлих поглед към Уил, чийто смисъл беше: „Направих всичко, каквото ми каза, но не проработи“.

И макар да не можеше да ме види, той каза:

— Търпение.

Но тази нощ сънят бягаше от мен. Знаейки, че е два етажа над мен, аз чувствах омразата й да прониква през отворите на климатика, през стените и през подовете. Не това исках! Всичките ми надежди бяха напразни. Аз бях звяр и щях да умра като звяр.