Алекс Флин
Чудовищен (21)

7

Знаех, че дните, през които щях да мога да излизам навън, намаляваха. С идването на студа дебелото ми яке вече нямаше да изглежда толкова нелепо и постепенно щях да изгубя приликата си с бездомник. Все по-често се случваше някой да установи зрителен контакт с мен и единствено благодарение на рефлексите си успявах да се обърна достатъчно бързо, така че когато непознатият ме погледнеше отново, виждаше само гърба ми и решаваше, че чудовищното ми лице е било единствено плод на въображението му. Не можех да поемам повече такива рискове. Започнах да излизам по-късно, когато улиците и станциите на метрото не бяха толкова многолюдни и когато имаше по-малка опасност да бъда заловен. Но това не ме удовлетворяваше. Аз исках да бъда част от живота по улиците. А сега и обещанието ми към Уил. Вече не можех да стоя буден цяла нощ и на другия ден да уча. Не можех да допусна Уил да си тръгне.

Щеше да бъде дълга зима. Но днес знаех, че мога да изляза без никакви страхове. Това беше единственият ден в годината, когато никой нямаше да погледне втори път към мен. Хелоуин.

Винаги бях обичал Хелоуин. Това беше любимият ми празник, още откакто бях осемгодишен. Като малки двамата с Трей счупихме куп сурови яйца във вратата на стария Хинчи, защото беше отказал да се включи в кварталната кампания около провеждането на тържеството, но ни се размина, защото бяхме вероятно двама от двестате хиляди момчета с костюми на Спайдърмен. Хелоуин престана да има такова голямо значение за мен едва години по-късно, когато отидох на първото си парти в средното училище и бях обграден от няколко мои съученички от „Татъл“, облечени като френски прислужници с мрежести чорапогащи.

Но днес това отново щеше да е любимият ми празник, защото тази вечер като никога всичко щеше да бъде нормално.

Не хранех илюзии, че ще срещна момиче, което ще развали магията, тегнеща над мен. Не. Просто исках да поговоря с някое момиче, може би да потанцувам с нея и да усетя ръцете й върху себе си, било то само през тази единствена нощ.

 

 

Стоях пред едно училище, в което имаше забава. Това беше петото парти, покрай което минавах, но почти навсякъде имаше табели, които гласяха: „Моля, без страшни костюми!“. Не исках да поемам риска някой да намери лицето ми за прекалено отблъскващо. Училището вероятно беше частно, защото възпитаниците му изглеждаха доста чисти и спретнати, но не беше прочуто като „Татъл“. През отворената врата на спортния салон виждах учениците, които танцуваха в мъждиво осветената зала. Някои бяха на групи, но повечето бяха самотни фигури. Навън едно момиче продаваше билети, но не държеше да й показват никакви лични документи. Съвършената забава, на която можех да попадна.

Защо се колебаех?

Стоях на няколко крачки от продавачката на билети, която беше облечена като Дороти от „Магьосникът от Оз“, само дето беше с пурпурна коса и татуировки. Наблюдавах учениците — особено момичетата — които влизаха. Никой не ме поглеждаше, което, разбира се, беше добре. Разпознах обичайните типове: мажоретките, мамините дечица с попечителски фондове, бъдещите и настоящите политици, спортистите и жертвите, които ходеха на училище само за да бъдат малтретирани. Имаше и такива, които не принадлежаха към нито една група. Стоях до вратата и дълго ги наблюдавах.

— Готин костюм.

Диджеят пусна „Чудовищна каша“^[1] и някои започнаха да танцуват.

— Хей, на теб говоря. Костюмът ти наистина е супер.

Това беше продавачката на билети. Дороти. Около нея вече нямаше чакащи, защото всички бяха вече в залата. Бяхме сами.

— О, благодаря. — За първи път от месеци разговарях с някого на моята възраст. — Твоят също си го бива.

— Благодаря. — Тя се усмихна и се поизправи, за да видя мрежестите й чорапи. — Наричам го „Определено вече не сме в Канзас“^[2].

Засмях се.

— Татуировките истински ли са?

— Не, но боята на косата ми е съвсем истинска. Още не съм казала на майка ми, че няма да падне, преди да мине месец. Тя си мисли, че това е спрей. Ще бъде много забавно идната седмица на рождения ден на баба ми, когато ще празнува седемдесет и петата си годишнина.

Отново прихнах. Момичето не изглеждаше никак зле и мрежестите чорапи й стояха страшно секси.

— Няма ли да влезеш? — попита ме тя.

Поклатих глава.

— Имам среща с един човек.

Защо казах това? Очевидно бях издържал теста. Момичето беше убедено, че нося някакъв много изпипан костюм. Трябваше да си купя билет и да вляза.

— О — каза тя, поглеждайки часовника си. — Добре.

Останах там още петнайсет минути, наблюдавайки забавата. След като бях казал, че чакам някого, вече не можех да се отметна от думите си и да вляза. Най-разумното сега беше да се отдалеча, да се престоря, че се разхождам нехайно и да отида някъде другаде. Но нещо в обстановката — светлините, музиката и танците — сякаш ме държеше като впримчен, въпреки че не можех да вляза. Всъщност харесваше ми да стоя навън. Приятно беше да усещам полъха на хладния вятър върху лицето си.

— Знаеш ли какво най-много ми харесва в костюма ти? — попита момичето.

— Какво?

— Това, че носиш обикновени дрехи върху него, сякаш си наполовина човек, наполовина чудовище.

— Благодаря. По английски имаме да пишем тема за чудовищата в литературата: Фантомът от операта, гърбушкото от „Нотр Дам“, Дракула… А след това ще пишем съчинение за „Невидимият“^[3]. А що се отнася до костюма, просто ми се стори добра идея да се преоблека като човек, който се е превърнал в чудовище.

— Да, страхотно. Наистина находчиво.

— Благодаря. Използвах костюма на стара горила и го модифицирах.

— При кого си по английски?

— Ъ-ъ, при мистър… Елисън. — Опитах се да преценя на колко години е. Горе-долу на моите години, не по-голяма. — Преподава в дванайсети клас.

— Другата година трябва да се опитам да се запиша при него. Аз съм още в единайсети клас.

— Аз… — Успях да се спра навреме да не кажа „И аз също“. — Много ми харесва начинът му на преподаване.

Известно време се умълчахме. Най-накрая тя каза:

— Виж, обикновено не правя такива неща, но твоята приятелка май е забравила за срещата ви, а моята смяна свършва след около пет минути. Би ли искал да дойдеш с мен?

Усмихна се.

— Разбира се.

— Наистина е страшничко.

— Кое?

— Не знам… Почти ми се стори, че виждам някакво изражение върху маската ти. Имам предвид, когато се усмихна. — Тя ми протегна ръка. — Аз съм Бронуен Крепс.

Поех ръката й.

— Ейдриън… Ейдриън… Кинг.

— Усещането е много истинско. — Тя имаше предвид ръката ми. — Направо ме побиха тръпки.

— Благодаря. Работих върху него няколко седмици, сглобявайки парчета от други костюми и разни други неща.

— О, трябва много да обичаш Хелоуин.

— Да, като момче бях доста стеснителен. Обичах да се представям за някой друг.

— Да, аз също. Всъщност аз още съм стеснителна.

— Така ли? Никога не бих предположил, съдейки по начина, по който ме заговори.

— О, нима — рече тя. — Е, твоята приятелка, така или иначе, те остави на сухо. Стори ми се, че си сродна душа.

— Сродна душа, а? — Усмихнах се. — Може би наистина е така.

— Спри да правиш това.

Бронуен говореше за усмивката ми. Тя самата изглеждаше странно с бялата си кожа и пурпурната коса — не беше от типа момичета, които биха се облекли като извратена френска прислужница. Родителите й вероятно работеха в театъра или нещо подобно. Преди няколко месеца щях моментално да я отсвиря. Но сега разговорът ми с нея беше повече от вълнуващ.

Друго момиче дойде да поеме смяната на Бронуен и ние се отправихме към дансинга. Косата й беше разпиляна и сега когато беше права видях, че ризата на фантастичния й костюм е разкопчана — цялостният ефект беше доста секси. Върху горната част на лявата й гръд имаше татуировка на паяк.

— Тази ми харесва повече — казах аз и я пипнах само за миг, надявайки се да си помисли, че съм я докоснал с някаква изкуствена гумена ръка.

— Седях на задника си часове наред — рече тя. — Хайде да танцуваме.

— Колко е часът?

— Почти полунощ.

— Часът на вещиците. — Поведох я към дансинга. Бързото парче, което вървеше допреди малко, премина в блус и аз я притеглих към себе си.

— А как изглеждаш отдолу под този костюм? — попита тя.

— Какво значение има това?

— Просто се чудех дали съм те виждала преди.

Свих рамене.

— Не мисля. Ти не ми изглеждаш позната.

— Може би е така. Имаш ли много хобита?

— Преди, да — отвърнах аз, спомняйки си какво ми беше казала Кендра за лъжите. — Но сега повече чета. И се занимавам с градинарство.

— Градинарството е доста странно хоби.

— Зад къщата ни има малка градина. Обичам да гледам как розите растат. Мислех си дори да построя оранжерия, за да мога да им се любувам и през зимата. — И казвайки това, бях съвършено искрен.

— Това е много хубаво. Никога преди не съм срещала момче, което да се интересува от цветя.

— Всеки се нуждае от красота в живота си. — Притеглих я още по-близо до себе си, чувствайки топлината й до гърдите си.

— Сериозно, Ейдриън… как изглеждаш наистина?

— Ами ако изглеждам като Фантома от операта или нещо подобно?

— Хм. — Тя се засмя. — Той беше много романтичен образ… Музиката на нощта и така нататък. Накрая почти ми се искаше Кристин да се влюби в него. Както и много други жени според мен.

— А ако изглеждам така наистина? — Посочих чудовищното си лице.

Тя се засмя.

— Свали си маската и дай да погледна.

— Ами ако съм красив? Би ли ми се разсърдила заради този костюм?

— Може би малко…

Когато се намръщих, тя каза:

— Просто се шегувах. Разбира се, че не.

— Тогава няма значение как изглеждам. Просто танцувай с мен.

— Добре — каза тя, макар да се понацупи.

Сетне продължихме да танцуваме, притиснати един до друг.

— Но как в понеделник в училище да разбера кой си? — прошепна тя в ухото ми. — Аз наистина те харесвам, Ейдриън. И искам да те видя отново.

— Аз ще те намеря. Ще те потърся в междучасията и ще те намеря…

Бронуен беше плъзнала ръката си под яката на ризата ми и търсеше опипом края на маската.

— Хей, престани!

— Искам само да видя.

— Престани! — Опитах се да се изтръгна от ръцете й.

— Но как се откопчава това…?

— Спри! — Гласът ми дойде като рев. Сега всички се бяха втренчили в нас, в мен. Отблъснах я, но бяхме прекалено близо и в последния момент тя успя да се вкопчи във врата ми. Сграбчих ръката й и я извих зад гърба й, чувайки страховито изпукване. И сетне тя изпищя.

Побягнах и писъците продължиха да отекват в ушите ми, докато стигнах метрото.

 

 

Мистър Андерсън: Благодаря ви, че се върнахте и тази седмица. Реших чатът да бъде отворен, защото в предишни случаи се оказваше изключително трудно да се поддържа определена тема.

МомчетоГризли: Аз имам да направя важно съобщение.

Жабока: Нкой да е чувл нщо за Безмълвна

МомчетоГризли: Вече не съм бездомник! Спя в апартамент!! Те ме приютиха.

ЧудовищеNYC: Кои те???

МомчетоГризли: 2-те момичета… Те ме взеха при себе си.

Жабока: тва е супер новна, гриз!!!

ЧудовищеNYC: <— Направо съм изпълнен със завист

Мистър Андерсън: Разкажи ни за това, Гризли?

МомчетоГризли: Една нощ те ме пуснаха и спах на рогозката в банята. И когато не изядох никого, решиха, че няма проблем да се връщам и да отсядам при тях всяка нощ.

ЧудовищеNYC: Това е страхотно!

БезмълвнаДевойка влиза в чата.

Жабока: Здравей безмълвна.

БезмълвнаДевойка: Здравей, Жабок. Здравейте всички. Никога няма да отгатнете откъде ви пиша.

ЧудовищеNYC: Откъде (говориш ли с мен, или още си ми бясна)?

БезмълвнаДевойка: Да, говоря с всички. Пиша ви от неговата къща.

Жабока: къща? всчки успявт да си намерт къща

ЧудовищеNYC: Страхотна новина!

Жабока: а аз все ощее съм в езерто…

БезмълвнаДевойка: Срещнах го на дансинга в един клуб. Той танцува с мен. Аз нямам глас, но танцувах и на него му хареса, въпреки че краката ужасно ме боляха. Той убеди родителите си да ме пуснат да спя на канапето в кабинета им. Ние сме добри приятели, но, разбира се, аз искам да сме нещо повече.

МомчетоГризли: Разбира се

БезмълвнаДевойка: Ходим на излети с яхта и на дълги разходки.

МомчетоГризли: Ами да, ти вече можеш да ходиш!

ЧудовищеNYC: Как се чувстваш с твоята нова способност, Безмълвна?

БезмълвнаДевойка: Трудно ми е. Краката ми постоянно кървят, но аз постоянно се правя, че не отдавам голямо значение на това, защото не искам той да се чувства зле. Обичам го толкова много, въпреки че ме нарича „тиха“.

Мистър Андерсън: Тиха?

ЧудовищеNYC: Какво значи това? Ти не си тиха.

БезмълвнаДевойка: В смисъл, че не мога да говоря. Тоест няма. Той не влага в това нищо лошо.

ЧудовищеNYC: Въпреки това не ми харесва как се отнася с теб.

БезмълвнаДевойка: Все пак мисля, че нещата вървят добре. Съжалявам, че говорим само за мен. Кажете става с вас останалите?

МомчетоГризли: Ти спиш на канапе. А на мен ми се налага да спя на рогозка.

Жабока: при мен нмя надежда. Не ми оства нщо друго освен да подскачм наоколо…

ЧудовищеNYC: И при мен е горе-долу така. Чакам нещо да се случи.