Алекс Флин
Чудовищен (17)

3

Може да се каже, че Уил и аз се възползвахме по най-добрия начин от кредитната карта на баща ми през следващата седмица. Поръчахме най-напред книги, защото аз бях вече сериозен ученик. Учебници, но също и романи и брайлови версии за Уил^[1]. Беше ми много интересно как чете с ръцете си. Купихме мебели и сателитно радио за стаята на Уил. Той се опита да каже, че не трябва да харчим толкова много, но не протестира особено енергично.

Разказах му всичко — за Кендра и проклятието.

— Но това е нелепо — отбеляза той. — Няма такива неща като вещици. Това би трябвало да е някакво заболяване.

— Така мислиш, защото не можеш да ме видиш. Ако можеше, веднага щеше да повярваш във вещици.

Казах му, че трябва да намеря истинска любов, за да разваля магията. И макар да продължи да бъде скептичен, мисля, че най-накрая ми повярва.

— Избрал съм ти една книга, която мисля, че ще ти хареса. — Уил махна с ръка към масата. Взех книгата — „Парижката Света Богородица“.

— Да не си луд? Та тя е петстотин страници!

Уил сви рамене.

— Прелисти я все пак. В нея има много действие. Ако се окаже, че не си достатъчно умен, за да я прочетеш, ще ти изберем нещо друго.

Но аз я прочетох. Часовете и дните летяха, а аз почти не вдигах глава. Обичах да чета в стаите на петия етаж. Там имаше едно старо канапе, което бях издърпал до прозореца. Седях на него с часове, понякога четях, а друг път гледах тълпите от хора долу. Някои от тях се бяха упътили към метрото, други да пазаруват, а тези на моите години отиваха на училище или бягаха от училище. Имах чувството, че ги познавам всичките.

Но освен това четях за Квазимодо, гърбушкото, който живееше в катедралата „Нотр Дам“. Разбрах защо Уил ми беше предложил тази книга — Квазимодо беше също като мен, откъснат от другите. И в стаята ми на петия етаж, докато наблюдавах града, аз се чувствах като него. Квазимодо гледаше парижаните и красивата циганка Есмералда. А аз гледах Бруклин.

— Този писател, Виктор Юго, трябва да е бил много забавен човек — казах на Уил по време на един от уроците ни. — Бих се радвал да се запозная с него на някое парти.

Това, разбира се, беше саркастична забележка. Книгата беше ужасно потискаща и създаваше впечатлението, че авторът е ненавиждал хората.

— Но е бил подмолен — отбеляза Уил.

— Защо? Защото е направил свещеника лош, а грозния герой добър?

— Включително и заради това. Виждам, че си достатъчно умен, за да прочетеш една такава дълга книга.

— Не беше толкова трудна. — Разбирах накъде биеше Уил. Той искаше да ме насърчи, за да продължа да чета. И въпреки това се усмихнах. Никога не бях гледал на себе си като на особено умен. Някои учители твърдяха, че съм такъв и смятаха, че не получавам добри оценки, защото не съм „достатъчно съсредоточен“ и така нататък — все неща, които учителите казват, за да ти създадат проблеми с родителите. Но може би беше вярно. Замислих се дали самото обстоятелство, че съм грозен, не ме правеше по-умен. Уил ми беше казал, че когато човек е сляп, другите му сетива — слухът и обонянието — стават по-силни за компенсация. Дали пък не ставах по-умен като компенсация за грозотата ми?

Обикновено четях сутрин, а следобед разговаряхме. Уил идваше при мен някъде около единайсет.

В събота обаче не се появи. Първоначално не забелязах това, защото четях една важна част от книгата, където Квазимодо спасява Есмералда от екзекуция и я отнася в катедралата, крещейки „Убежище! Убежище!“. Но въпреки това Есмералда не може да го погледне, защото той е прекалено грозен.

Наистина депресиращо! Чух часовникът да удря дванайсет и реших да сляза долу.

— Уил! Надигай се вече! Време е да се посветиш на своя възпитаник!

Но Магда ме срещна на стълбището на третия етаж.

— Той не е тук, Кайл. Има някаква много важна среща. Каза, че ще си вземе един свободен ден.

— Целият ми живот е един свободен ден.

— Скоро ще се върне.

Не ми се четеше повече, затова, след като обядвах, влязох в интернет. Миналата седмица се бях натъкнал на един страхотен уебсайт, в който можеш да видиш целия свят от сателит. Вече бях намерил Емпайър Стейт Билдинг, Сентръл парк и Статуята на свободата. Бях открил дори и сградата, в която живеех. Колко хубаво би било да можех да зърна от сателит и парижката катедрала „Нотр Дам“! Беше ли тя по-голяма от нашата катедрала „Сейнт Патрик?“ Разбрах, че се нуждая от атлас и туристически гид. Поръчах си ги онлайн.

След това, понеже нямах какво друго да правя, влязох в MySpace.com. Бях чувал за мои съученици, които водеха доста активен живот в интернет. Може би щях да срещна някое момиче, да го накарам да се влюби в мен в някоя чат група и след това внимателно да й обясня как непредвидено съм се превърнал в чудовище.

Влязох в MySpace и започнах да търся момичета. Все още имах профил от времето, когато бях нормалният Кайл. Никога преди не се бях опитвал да се запозная с някого в интернет, не ми се беше налагало. Затова добавих още няколко снимки, още няколко описания и отговорих на всички въпроси за личните ми интереси (хокей), любимия ми филм („Гордост и предразсъдъци“ — Слоун ме беше накарала да го гледам и аз едва не умрях от скука, но знаех, че момичетата си падат по тази глупост) и герои (баща ми, разбира се — смятах, че тази синовна почит ми придава допълнително обаяние). Твърдях, че искам да срещна моята истинска любов, защото се нуждая от нещо истинско.

Започнах търсенето. Нямаше категория за моята възраст и затова се спрях на групата между 18 и 20 години, тъй като и без това всички лъжеха за възрастта си. Така се сдобих със седемдесет и пет профила. Кликнах върху някои от тях и повечето ме отведоха до платени секс сайтове. Опитах се да избегна всичко, което внушаваше идеята за еротика, и най-накрая се натъкнах на нещо, което звучеше нормално. Името на титуляря беше СтеснителноМомиче23, но профилът говореше за всичко друго, но не и за стеснителност.

Повечето хора ме смятат за необикновена мадама. Не мисля, че там някъде има друга като мен. Аз съм блондинка, със сини очи и съм висока метър и шейсет. Е, добре, можете да видите снимките и сами. Обичам да танцувам и да прекарвам времето си с приятели. Харесвам хората, които не се преструват. Партитата са моето хоби. Уча в Калифорнийския университет, където се готвя за моята кариера като актриса. Обичам да се забавлявам и искам да взема всичко от живота…

Погледнах огледалото.

— Покажи ми СтеснителноМомиче23 — казах аз.

Огледалото ме пренесе в някаква класна стая и се спря върху едно момиче, което не беше дори и минута по-голямо от дванайсет години. Натиснах бутона „Обратно“ върху клавиатурата.

Отворих друг профил и след това още един. Опитвах се да избирам профили от други щати, защото по този начин нямаше да се налага да се срещнем твърде скоро. Какво щях да им кажа тогава все пак: „Аз съм чудовище с жълто цвете на ревера“. Имах две години на разположение, за да се влюбя в някое момиче и да го накарам и то да се влюби в мен.

— Покажи ми ЗвезднаТанцьорка112 — наредих на огледалото.

Тя беше прехвърлила четирийсетте.

През следващите три часа вършах в MySpace и Xanga, но без особен успех. Профилите, на които попаднах, бяха следните:

Домакиня на четирийсет и няколко години, която искаше голи снимки.

Един старец.

Едно десетгодишно момиче.

Един полицай.

Всички твърдяха, че са на моите години и са от женски пол. Надявах се, че полицаят влиза в мрежата в опит да хване перверзниците, които я обитаваха. Написах предупреждение на десетгодишното момиче и то ми отговори с главни букви, че не съм му майка.

В този момент Магда се появи с прахосмукачката.

— А, не знаех, че си тук, Кайл. Може ли да почистя стаята ти?

— Разбира се. Току-що влязох в интернет — казах аз усмихнат. — Опитвам се да се запозная с някое момиче.

— Момиче? — Магда се приближи и погледна екрана. — О! — Тя като че ли се намръщи и тогава се запитах дали изобщо знае какво е чат рум или пък дори интернет. — Добре, няма да вдигам много шум. Благодаря ти.

Продължих проучването си. Имаше няколко души, които изглеждаха нормални, но нито един от тях не беше онлайн. Щях да се върна тук по-късно.

След това прекарах половин час в Google, търсейки на ключови думи като „чудовище“, „трансформация“, „магия“ и „проклятие“ — нали разбирате, просто, за да видя дали такова нещо се беше случвало някъде другаде, освен в приказките на Братя Грим и в „Шрек“. Намерих един странен уебсайт, администриран от някакъв човек на име Крис Андерсън. В него бяха изброени всякакъв вид чатове, включително за хора, които са били превърнати в нещо друго. Това вероятно беше просто някаква група, пълна с ентусиазирани тийнейджъри, които пишеха фенфикшън в духа на „Хари Потър“. Въпреки това реших да се върна тук някой ден.

Най-накрая излязох от интернет.

Бях чул Уил да се прибира преди няколко часа, но той така и не дойде при мен.

— Уил, отпуската ти свърши! — извиках аз.

Никакъв отговор.

Започнах да обикалям етажите. От Уил нямаше и следа. Най-накрая се върнах в апартамента си.

— Кайл, ти ли си? — Гласът му дойде от градината.

Не бях стъпвал там от първия ден. Беше твърде потискащо да гледам високата два метра и половина ограда, която баща ми беше вдигнал, за да спира любопитните погледи на хората. Затова пердетата на прозореца ми, който гледаше към градината, бяха винаги дръпнати.

Но Уил беше там.

— Кайл, можеш ли да ми помогнеш малко?

Излязох навън. Уил беше заобиколен от саксии, пръст и лопати. Всъщност в този момент той беше притиснат до стената от голям чувал с пръст.

— Уил, изглеждаш ужасно! — извиках аз през стъклената врата.

— Аз не мога да кажа как изглеждаш — рече той, — но определено звучиш глупаво. Моля те, помогни ми.

Отидох и му помогнах да вдигне големия чувал с пръст. Тя се посипа навсякъде, най-вече по него.

— Извинявай — казах аз.

Едва тогава забелязах, че той садеше рози, десетки храсти при това. Видях рози в празните преди лехи, рози в саксии и рози, които пълзяха по дървени рамки. Червени, жълти и розови. Но най-лошото беше, че имаше и бели рози, които веднага ми напомниха за онази най-ужасна нощ в живота ми. Не исках да ги гледам, но въпреки това пристъпих напред. Протегнах ръка и докоснах една от тях. Отскочих назад. Трън! Ноктите ми се издължиха. Също като в баснята за лъва и мишката, помислих си аз. Дръпнах тръна от плътта си. Дупката веднага се затвори.

— Какви са тези рози? — попитах аз.

— Обичам да се занимавам с цветя и харесвам уханието на розите. Дотегна ми да гледам как се мотаеш унил из стаята си с дръпнати пердета и реших да се позанимавам малко с градинарство. Освен това си позволих да похарча част от парите на баща ти, както сам ме посъветва.

— Откъде знаеш, че пердетата са дръпнати?

— Една стая винаги е студена, когато стои затворена и празна. Ти не си виждал слънцето, откакто дойдох тук.

— И мислиш, че можеш да промениш това, садейки цветя? — Замахнах с юмрук към един от розовите храсти, отмъщавайки си за това, че ме беше убол. — Да не мислиш, че ще стана като онези, дето ги дават по канал „Лайфтайм“: „Животът на Кайл беше празен и отчаян. След това розите промениха всичко“.

Уил поклати глава.

— Всеки може да се порадва на малко красота…

— Какво знаеш ти за красотата? Ти дори не можеш да ме различиш от някой друг.

— Аз невинаги съм бил сляп. Когато бях малък, баба ми имаше розова градина. Показа ми как да се грижа за цветята. „Една роза може да промени живота ти“, казваше тя. Почина, когато бях на дванайсет години. Същата година започнах да губя зрението си.

— Започнах? — казах аз, но в същото време си мислех: „Да, една роза може да промени живота ти“.

— В началото не можех да виждам само нощем. След това изгубих периферното си зрение, което ме влудяваше, защото не можех да играя повече бейзбол, а истината е, че бях добър. Най-накрая вече почти не можех да виждам.

— О, сигурно си бил ужасно уплашен.

— Благодаря ти за съчувствието, но не ми пробутвай номерата от „Лайфтайм“. — Уил помириса розата. — Това ухание ми напомня за онези времена. Все още виждам розите в ума си.

— Аз не усещам нищо.

— Опитай със затворени очи.

Послушах го. Той сложи ръка върху рамото ми, насочвайки ме към розите.

— Добре, помириши сега.

Вдишах дълбоко. Уил беше прав. Въздухът беше изпълнен с аромата на рози. Но това ми напомни за уханието от онази нощ. Видях себе си на подиума със Слоун, след това Кендра в стаята ми. Почувствах някакво напрежение в стомаха си. Отстъпих назад.

— Как решаваш какви да купиш? — Очите ми бяха все още затворени.

— Поръчах каквото исках с надеждата да получа най-доброто. Когато пристигнаха, ги сортирах по цвят. Аз все още виждам слабо цветовете.

— Така ли? — Продължавах да държа очите си затворени. — Какъв цвят са тези тогава?

Уил ме пусна.

— Имаш предвид онези в саксията с лице на Купидон върху нея?

— Да, какъв цвят са те?

— Цветята в саксията с купидонче са бели.

Отворих очи. Бели. Розите, които бяха събудили такъв ярък спомен в паметта ми, бяха бели. Тогава си спомних думите на Магда: „Онези, които не умеят да виждат скъпоценните неща в живота си, никога няма да бъдат щастливи“.

— Искаш ли да ми помогнеш да засадим останалите? — попита Уил.

Свих рамене.

— Щом казваш.

Уил трябваше да ми покаже по колко пръст да слагам в саксиите, колко торф и тор.

— Градското момче май никога не се е занимавало с такива неща? — подкачаше ме той.

— Гледал съм как цветарката украсява всяка седмица витрината си.

Уил се засмя.

— Сериозно ли говориш?

Стиснах пластмасовата саксия, за да разбия пръстта, както ми беше показал Уил, сетне взех една роза и я пъхнах в средата.

— Магда обича бели рози.

— Тогава трябва да й занесеш няколко.

— Не знам…

— Всъщност тя беше тази, която предложи да засадим отново градината. Каза ми, че прекарваш сутрините си на най-горния етаж, гледайки през прозореца. „Като цвете, което търси слънцето“, бяха точните й думи. Тя е много загрижена за теб.

— Но защо според теб?

— Нямам представа. Може би има добро сърце.

— Глупости. Причината е просто в това, че й плащат добре.

— Тя получава заплатата си, независимо дали си щастлив или не, нали?

Той беше прав. В думите му имаше логика. Винаги се бях държал грубо с Магда, а тя на свой ред се опитваше да направи нещо повече за мен, което не влизаше в задълженията й. Както и Уил.

Започнах да оформям друга дупка.

— Благодаря ти за това, Уил.

— Няма защо. — Той ритна торбата с тор към мен, за да ми напомни, че това е следващото нещо, което трябваше да сложа.

По-късно откъснах три бели рози и ги занесох на Магда. Смятах да й ги дам, но когато се качих горе, се почувствах страшно глупаво. Затова просто ги оставих на печката, на която тя готвеше. Надявах се да се досети, че са от мен, а не от Уил. Но когато по-късно тя дойде, за да ми донесе подноса с обяда, се престорих, че съм в банята и й извиках да го остави до вратата.