Алекс Флин
Чудовищен (16)

2

Баща ми беше бърз. Учителят се появи седмица по-късно.

— Кайл. — Забелязах, че Магда вече не ме наричаше мистър Кайл, след като й бях крещял. Благодарение на което беше станала малко по-поносима. — Това е Уил Фратали. Той е учител.

Мъжът наближаваше трийсетте, беше висок и с много учен вид. Водеше куче със себе си, жълт лабрадор, носеше изтъркани джинси (твърде провиснали, за да изглежда строен с тях, но не и достатъчно широки, за да му стоят готино) и синя риза. Очевидно беше завършил държавно училище, но не и някое реномирано.

— Здравей, Кайл.

Той не избяга с писъци при появата ми. Това несъмнено беше точка в негова полза. От друга страна, той изобщо не ме погледна. Всъщност сякаш гледаше някъде встрани от мен.

— Ехо, тук съм. — Помахах с ръка. — Нещата няма да потръгнат добре, ако не можеш дори да ме погледнеш.

Кучето изръмжа глухо.

Мъжът — Уил — се засмя.

— Това може да се окаже малко трудно.

— Защо? — попитах аз.

— Защото съм сляп.

— О…

— Долу, Пилот! — каза Уил. Но Пилот продължи да крачи напред-назад, отказвайки да седне.

Това беше една тотално алтернативна вселена. Баща ми беше отишъл и намерил — или по-скоро беше наредил на секретарката си да намери — сляп частен учител, който да не е в състояние да види колко съм грозен.

— О, съжалявам. Това… твоето куче ли е? Тук ли ще живее? А ти? — Никога преди не бях срещал сляп човек, макар да ги бях виждал в метрото.

— Да. — Уил махна с ръка към кучето. — Това е Пилот. Ние и двамата ще живеем тук. Баща ти не е лесен човек за договаряне.

— Дума да няма. Какво ти каза той за мен? Извинявай, искаш ли да седнеш. — В този момент хванах ръката му.

Той я отдръпна конвулсивно.

— Моля те, не прави това.

— Извинявай. Просто исках да ти помогна.

— Не хващай така хората. На теб би ли ти харесало, ако някой така те сграбчи? Ако искаш да предложиш помощ, попитай този срещу теб дали се нуждае от нея.

— Добре, добре, извинявай… — Началото на запознанството ни не беше особено обещаващо. Но аз трябваше да намеря начин да се погаждам с този човек. — Е, имаш ли нужда от помощ?

— Благодаря, не. Мога да се оправя и сам.

Използвайки бастун, който също не бях забелязал, той заобиколи дивана и седна. Кучето продължи да ме гледа свирепо, сякаш бях някакъв звяр, който всеки момент щеше да нападне господаря му. От гърлото му дойде предупредително ръмжене.

— То казва ли ти накъде да вървиш? — попитах аз.

Не ме беше страх от кучето му. Знаех, че ако ме ухапе, раната бързо ще заздравее. Наведох се към него и го погледнах право в очите. „Всичко е наред“, казах му мислено аз. Кучето седна и след това легна. То продължи да ме гледа враждебно, но спря да ръмжи.

— Всъщност не. Аз сам си намирам пътя, но ако трябва да сляза по някакво стълбище, то просто спира да върви.

— Никога не съм имал куче — казах аз, давайки си сметка колко глупаво звучи това. Клетото бедно момче от Ню Йорк, което никога не е имало нищо.

— Няма да имаш и сега. То е мое.

— Разбирам. — Отново грешка. — Добре, успокой се. — Седнах на стола срещу Уил. Кучето продължи да ме наблюдава, но този път погледът му беше различен, сякаш се опитваше да разбере дали съм човек, или животно. — Какво ти каза баща ми за мен?

— Каза ми, че си инвалид, който се нуждае от учител, за да не изостава с уроците си. Ти си много старателен ученик, както разбирам.

Засмях се.

— Инвалид, а? — Да, в известен смисъл беше точно така. Аз бях инвалид, защото не ставах за нищо. — Спомена ли той какво е заболяването ми?

Уил се размърда неспокойно на мястото си.

— Всъщност не. Държиш ли да обсъждаме това?

Поклатих глава, преди да си дам сметка, че той не ме вижда.

— Това е нещо, което може би би искал да знаеш. Виж, работата е там, че аз съм съвършено здрав. Но просто съм чудовище.

Веждите на Уил се повдигнаха при думата чудовище, но не каза нищо.

— Не, наистина. Първо, по цялото ми тяло има гъста козина. Като на куче. Освен това имам дълги зъби и извити нокти. Това са лошите ми страни. За компенсация обаче, изглежда, съм направен от тефлон. Ако се порежа, раната ми веднага зараства. Бих могъл да бъда супер герой, но ако се опитам да спася някое момиче от горяща сграда, в момента, в който зърне лицето ми, веднага ще се хвърли с писъци в пламъците.

Замълчах. Уил отново не каза нищо, просто се взираше в мен, сякаш можеше да ме види по-добре от другите хора. Сякаш можеше да ме види такъв, какъвто бях преди.

Най-накрая той заговори:

— Приключи ли?

Приключи ли? Кой нормален човек говореше така?

— Какво имаш предвид?

— Аз съм сляп, но не и глупав. Няма да позволя да си играеш с мен. Останах с впечатлението… баща ти каза, че се нуждаеш от учител. Ако случаят не е такъв… — Той се изправи.

— Не! Ти не разбираш. Не се опитвам да те правя на глупак. Онова, което ти казвам, е вярно. Пилот знае това. Не забеляза ли колко странно се държеше, когато ме видя? — Протегнах ръката си към Уил. Кучето отново изръмжа, но аз го погледнах в очите и то спря. — Ето, пипни ръката ми.

Навих ръкава си. Уил ме докосна и моментално се отдръпна.

— Това да не е… да не би да носиш някакво палто или нещо такова?

— Не. Тук няма никакви шевове. — Обърнах ръката си, за да се убеди сам. — Не мога да повярвам, че не ти е казал.

— Той имаше някои… доста странни условия за моето назначение.

— Какви например?

— Той ми предложи огромна заплата и кредитна карта, с която да покривам всички необходими разходи… Не мога да кажа, че имах някакви възражения срещу това. Поиска да живея тук. Ще получавам заплатата си от някаква корпорация и никога не трябва да питам кой е той и защо ме е наел. Задължи ме да подпишем тригодишен договор, който може да бъде прекратен във всеки момент по негово решение. Според договора, ако остана три години, той трябва да изплати студентските ми заеми и да ме включи в програма за придобиване на докторска степен. И най-накрая трябваше да се съглася да не разказвам моята история на медиите и да не пиша книга за нея. По едно време започнах да си мисля, че си някаква филмова звезда.

Засмях се от сърце.

— Той каза ли ти кой е?

— Каза, че е бизнесмен.

А не му ли е минало през ум, че аз мога да ти кажа?

— Ще говорим за това допълнително — рекох аз. — Тоест… ако все още искаш да работиш тук сега, когато знаеш, че не съм филмова звезда, а чудовище.

— А ти би ли искал да работя тук?

— Да. Ти си първият човек, с когото разговарям от месеци, като изключим докторите и икономката.

Уил кимна.

— Тогава искам да работя тук. Всъщност аз не бях във възторг, докато си мислех, че си филмова звезда, но парите ми трябваха. — Той ми протегна ръка и аз я поех. — Ще се радвам да работя с теб, Кайл.

— Кайл Кингсбъри, син на Роб Кингсбъри. — Раздрусах ръката му, наслаждавайки се на изненадата, която се изписа на лицето му. — Не спомена ли, че баща ми ти е дал кредитна карта?