Алекс Флин
Чудовищен (14)

5

Понякога, когато се разхождаш из Ню Йорк — или където и да е другаде, но особено из Ню Йорк, защото е толкова многолюден — виждаш разни странни неща, като например хора в инвалидни столове с отрязани крака или пък ужасни изгаряния по лицето. Може би са изгубили крайниците си в някоя война или пък някой е плиснал киселина върху тях. Преди изобщо не ги забелязвах. Или пък просто се стараех да мина покрай тях, без да ме докоснат. Защото ме изпълваха с отвращение. А сега те не излизат от ума ми. Мисля си как в един момент може да си нормален и дори красив, а след това нещо изведнъж се случва и вече не си такъв. Биваш променен до неузнаваемост. Превръщаш се в урод. Аз бях урод и ако ми оставаха петдесет, шейсет или седемдесет години живот, щях да ги прекарам именно като такъв заради онази единствена минута, когато Кендра ме омагьоса. За наказание.

Странно беше това огледало. Бързо бях обсебен от него. Най-напред надникнах в живота на всеки от приятелите си (моите „предишни приятели“, както каза Кендра), улавяйки ги в чудати моменти — как родителите им се карат, как си бъркат в носовете или се разхождат голи, в повечето случаи без изобщо да се сещат за мен. Наблюдавах също Слоун и Трей. Да, те ходеха заедно, но Слоун имаше още един приятел — момче, което не учеше в „Татъл“. Питах се дали беше мамила и мен.

Сетне започнах да наблюдавам и други хора. Апартаментът беше празен през тези дълги августовски седмици. Магда ми готвеше и ми оставяше храната, но аз излизах от стаята си само когато я чуех да чисти с прахосмукачката в някоя друга част на апартамента или след като си тръгнеше. Помнех думите й, когато каза, че се страхува за мен. Може би сега си мислеше, че съм си получил заслуженото. И я мразех за това.

После измислих друга игра. Взимах справочника на училището, отварях го на случайна страница и се спирах на някое лице — обикновено някой неудачник, когото не бих си направил труда изобщо да забележа, докато още учех. Прочитах името му и след това проверявах какви предмети изучава. Мислех си, че познавам всички в училище. Но се оказа, че това далеч не е така. Сега обаче знаех имената на всички.

Според правилата на моята игра аз си избирах определен човек и се опитвах да позная къде ще бъде в огледалото. Понякога беше лесно. Компютърните гурута винаги бяха пред мониторите си. Спортните типове в повечето случаи тичаха някъде.

В събота сутринта се спрях на снимката на Линда Оуенс. Изглеждаше ми позната. После разбрах, че това беше момичето от танците — онова, което толкова много се развълнува, когато й дадох розата, и благодарение на което бях получил моя шанс да върна нещата назад. Никога не бях я забелязвал в училище преди онзи ден. Информацията за нея в справочника приличаше на своеобразно портфолио — почетен член на Националното общество, почетен член на Обществото по френски език, почетен член на Обществото по английски език и литература и така нататък. В общи линии нямаше клуб или общество, в което да не членува.

Предположих, че е в библиотеката.

— Искам да видя Линда — казах на огледалото.

Останах загледан в очакване да видя залите с книжни лавици. Огледалото обикновено обхождаше съответното място като филмова камера. Предполагах, че всеки момент ще зърна гранитните лъвове и Линда, надвесена над някоя книга, макар да беше август.

Вместо това огледалото показа някакъв квартал, който не бях виждал никога преди — и не желаех да видя никога повече. На улицата две жени в овехтели тениски се караха за нещо. Някакъв наркоман се беше отпуснал на прага на една врата, отнесен в своя блян. Картината в огледалото се спусна надолу, мина през една врата, изкачи се по някакво стълбище с разбити стъпала и гола крушка, висяща от тавана, и се озова в един апартамент.

Боята по стените се белеше, а балатумът по пода се беше нагънал на вълни. Имаше много книги, които вместо подредени на лавици, бяха натъпкани в картонени кутии. Но всичко изглеждаше чисто и Линда седеше в средата на стаята и четеше. Поне за това се оказах прав.

Тя прелисти една страница, след това още една и още една. Трябва да съм я гледал около десет минути как чете. Да, бях отегчен. Но имаше и нещо друго. Беше ми приятно да я гледам така погълната, напълно забравила за света около нея.

— Хей, момиче! — извика нечий глас и аз подскочих.

Беше толкова тихо до този момент, че изобщо не подозирах, че в апартамента има някой друг, освен нея.

Линда вдигна очи от книгата.

— Да?

— Ъ-ъ… студено ми е. Донеси ми едно одеяло, а? — Линда въздъхна и остави книгата отворена с корицата нагоре. Погледнах заглавието — „Джейн Еър“. По това време вече умирах от скука и си помислих, че някой ден може да я прочета.

— Добре — каза тя. — Искаш ли и малко чай? — Линда вече беше станала и отиваше към кухнята.

— Да. — Отговорът прозвуча почти като изсумтяване. — Само побързай.

Линда пусна водата и я остави да тече, докато напълни един очукан червен чайник, който след това остави на котлона.

— Къде е одеялото? — Гласът беше гневен.

— Идвам. Извинявай. — Тя хвърли поглед назад към книгата си, тръгна към килера и извади оттам едно овехтяло синьо одеяло. Отнесе го при мъжа, който се беше свил на стар диван. Той беше завит с друго одеяло и не можах да видя лицето му, но забелязах, че трепереше, макар че беше август. Линда наметна раменете му. — Така по-добре ли е?

— Не особено.

— Чаят ще помогне.

Линда направи чая, отвори почти празния хладилник, не намери нищо и занесе чашата на мъжа. Но той беше заспал. Тя коленичи до него и се ослуша. След това мушна ръка под възглавницата му, сякаш търсеше нещо. Нищо. Сетне отново се върна към книгата си, пиейки чая. Продължих да я наблюдавам, но не се случи нищо друго.

 

 

Обикновено пожелавах да видя един човек само веднъж. Но през следващата седмица продължих да се връщам при Линда отново и отново. Не че беше толкова привлекателна или че правеше нещо интересно. Повечето ми съученици от „Татъл“ бяха на лагери, а някои дори в Европа. Затова, ако исках можех да разгледам Лувъра, просто назовавайки нечие име. Или пък да надникна в банята на някой лагер, пълна с голи момичета — добре, признавам, направих го. Но през по-голямата част от времето гледах как Линда чете. Не можех да повярвам, че е в състояние да поглъща толкова много страници през лятото! Понякога, докато четеше, се смееше, а веднъж дори плака. Не знаех, че някой може да се вживява толкова много в такива неща.

Веднъж, докато беше надвесена над книга, се чу шум — някой блъскаше по вратата. Видях как тя я отваря.

Някаква ръка я сграбчи и аз подскочих на мястото си.

— Къде е? — попита нечий глас.

Видях масивна мъжка фигура. Не видях лицето му, но забелязах, че е едър. Помислих си дали да не се обадя в полицията.

— Къде е какво? — попита Линда.

— Знаеш много добре. Какво си направила с него?

— Нямам представа за какво говориш. — Гласът й беше спокоен, тя се изтръгна от ръката му и понечи да се върне към книгата си.

Мъжът я сграбчи отново и я дръпна към себе си.

— Дай ми го.

— Вече не е у мен.

— Кучка! — Той я удари силно през лицето. Тя залитна и падна. — Това нещо ми трябва. Мислиш си, че си по-добра от мен, че можеш да крадеш от мен? Дай ми го!

Мъжът тръгна към нея, сякаш се канеше да я улови отново, но тя се съвзе, скочи на крака и изтича зад масата. Грабна книгата си и я вдигна пред себе си, сякаш беше щит.

— Стой далече от мен. Ще се обадя в полицията.

— Няма да се обадиш на ченгетата, за да предадеш собствения си баща.

Трепнах, когато чух думата „баща“. Тази отрепка беше неин баща? Същият, когото зави с одеялото преди около седмица?

— Не е у мен — повтори тя. По отчаяното изражение на лицето й си личеше, че едва успява да сдържи сълзите си. — Хвърлих го… хвърлих го в тоалетната.

— Хвърлила си го в тоалетната? Хероин за сто долара? Ти…

— Трябваше да спреш! Ти обеща…

Той се хвърли към нея, но краката му не го държаха добре и Линда успя да се измъкне, насочвайки се към вратата. Все така с книгата в ръка, тя изтича през мизерния апартамент, после надолу по напуканото стълбище с висящи паяжини и изскочи на улицата.

— Бягай! — извика той след нея. — Няма да отидеш по-далече от разпасаните си сестри!

Тя хукна по улицата и сетне зави към метростанцията. Проследих я как се спуска по стълбите и се качва на метрото. Едва тогава избухна в плач.

Искаше ми се да мога да отида при нея.

 

 

Мистър Андерсън: Благодаря ви, че сте тук. Днес ще говорим за това как сте устроили живота си след трансформацията.

Жабока: Аз нкога не см хресвал езера и със сгурност не гии харсвам и сега.

БезмълвнаДевойка: И защо не ги харесваш. Жабок?

Жабока: защо??? Ами зщото са мокри!!!

БезмълвнаДевойка: Но ти си земноводно.

Жабока: Е и?

БезмълвнаДевойка: Значи предпочиташ да живееш на сушата, въпреки че можеш да дишаш под водата. Защо? Наистина бих искала да знам?

Жабока: зщото водата постояно отнася нещта ми!

ЧудовищеNYC влиза в чата.

ЧудовищеNYC: Можете да започвате. Тук съм.

БезмълвнаДевойка: Вече започнахме.

ЧудовищеNYC: Шегувам се.

Мистър Андерсън: Не можем да бъдем сигурни дали ще се появиш, Чудовище. Но все пак добре дошъл.

ЧудовищеNYC: Тази седмица се премествам в друго жилище. Не съм сигурен още къде.

БезмълвнаДевойка: Днес имам да направя нещо като съобщение.

Мистър Андерсън: Какво е то, Безмълвна?

БезмълвнаДевойка: Реших се да го направя.

Жабока: тоест, ршила си да се трансфрмираш?

ЧудовищеNYC: И защо трябва да правиш нещо толкова глупаво?

Мистър Андерсън: Чудовище, трябва да бъдеш по-учтив.

ЧудовищеNYC: Но това наистина е глупаво! Защо трябва да рискува да се подлага на такова нещо, без да е необходимо?

БезмълвнаДевойка: Аз премислих дълго и внимателно решението си, Чудовище.

МомчетоГризли влиза в чата.

БезмълвнаДевойка: Знам, че има риск, при това голям. Ако не спечеля моя моряк, ще се превърна в морска пяна. Но мисля, че трябва да поема този риск в името на истинската любов.

МомчетоГризли: Морска пяна?

Жабока: струва си, щом е в имто на истинскта любв.

ЧудовищеNYC: Мога ли да кажа нещо?

Жабока: Успял ли е нкой някга да те спре?

ЧудовищеNYC: Всички момчета са тъпаци. Възможно е да се жертваш за някой, който изобщо не го заслужава. Няма момче, за което да си струва да бъдеш превърната в морска пяна.

БезмълвнаДевойка: Ти даже не го познаваш!

ЧудовищеNYC: Нито пък ти. Ти живееш в морето, а той на сушата!

БезмълвнаДевойка: Знам достатъчно. Той е съвършен.

Жабока: Сигрен съм, че такв.

ЧудовищеNYC: Аз просто съм реалист… Той може изобщо да не те забележи. А не каза ли, че ще трябва да се откажеш от гласа си?

БезмълвнаДевойка: Аз го спасих от удавяне! О, не искам да говорим повече за това!

Жабока: Чудовищто си е чдовище, Безмълвна. Не муу се оствяй.

БезмълвнаДевойка напусна чата.

Жабока: струва си, щом е в имто на истинскта любв.

ЧудовищеNYC: Съжалявам, но наистина е трудно да бъдеш чудовище в Ню Йорк.