Мери Никсън
Венецианската къща (8)

7.

Имаше нещо странно Виктория да бъде гостенка в дома на Гай, където толкова често бе изпълнявала ролята на домакиня. Почти очакваше всичко да бъде променено, макар че Франсин едва ли бе имала достатъчно време да го стори.

Тъкмо започваше да се пита дали да не позвъни втори път, когато новата домакиня отвори вратата. Франсин беше облечена в елегантен панталон от бежов велур и кашмирен пуловер в същия цвят. Гъстата й като грива тъмнокестенява коса бе прибрана в небрежен кок с два гребена от полирана черупка на костенурка. Гримът й бе толкова съвършен, че някой по-непосветен би предположил, че това е естественият тен на кожата й. Всичко в нея бе безупречно, почти до съвършенство. И разбира се — скъпо, много скъпо. Въоръжила се е с пълните си бойни доспехи, помисли си Виктория. Ако при последната им среща й се бе сторило, че бронята на Франсин се е пропукала, то сега явно нямаше никакви видими следи за това.

— Здравей, Виктория, влизай. — Този път Франсин я удостои с протоколна целувка по бузата.

За разлика от съвършено обучената рецепционистка на „Мейсън, Уитакър & Зиглър“, Франсин не предложи веднага да й вземе палтото, а Виктория, която по навик би го хвърлила небрежно върху един от столовете, сега неизвестно защо се въздържа да го стори. Палтото й бе дълго и тясно, с военна кройка, изработено от плътен тъмносив вълнен плат. Беше една от удачните й придобивки през предишната година и обикновено се чувстваше добре в него, но сега до елегантната изтънченост на Франсин се чувстваше някак си тромава и безлична в него.

— О, между другото, искаш ли да си свалиш палтото? — попита домакинята, докато се качваха нагоре по стълбите, но поради някаква шантава причина и въпреки затоплената къща Виктория предпочете да го задържи — може би като някакъв вид защитна броня. Тя очакваше да се запътят надолу към огромната кухня на Гай, разположена на приземния етаж — идеално място за неофициални срещи, ала Франсин я насочи към гостната на първия етаж.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Чаша бяло вино, ако не те затруднява.

— Разбира се. — Франсин отвори вратичката на хладилния стенен шкаф и извади бутилка сухо бяло вино. Наля две чаши и подаде едната на Виктория. — И как е онзи надут досадник Питър Мейсън? — попита тя.

— О, ами, знаеш го какъв е… Предполагам поносим, ако обичаш да те оглеждат. Винаги съм имала чувството, че ме преценява като зеленчук на провинциална изложба.

— А удостоявал ли те е с медал?

— Дори не и с похвала — аз съм голямо разочарование за него. Полагала съм големи усилия да го харесам, но той просто не е мой тип и ме дразни. Вероятно се опитва да бъде любезен по свойствения си нескопосан начин, но аз винаги съм го намирала за неприятен. За съжаление не само е изпълнител на завещанието на Ричард, но и свекърът ми е убеден, че всичко, което той казва, трябва безпрекословно да се одобрява и изпълнява, така че ми е малко трудно.

— Мога да си представя.

— И, разбира се, както обикновено, досадният стар Клътърбък постоянно присъстваше.

— Това последното не го разбрах — кой, за бога, е този Клътърбък?

— О, Гай не ти ли е разказвал за него? Е, сигурно един ден ще се запознаеш с него — той е личният приятел на Питър. Когато иска да илюстрира някакви важни финансови примери на глупачка като мен, той винаги казва: „А сега, да вземем за пример моя приятел Клътърбък.“ Гай, Ричард и аз винаги се споглеждаме… искам да кажа преди се споглеждахме многозначително, щом се споменеше за Клътърбък — поправи се тя с болка в гласа. — Но днес, разбира се, — додаде унило — нямаше с кого да се спогледам, така че всичко мина добре. Как е Гай?

— Все още съкрушен, разбира се. В момента е в Милано, за да пише рецензия за онази дискусионна постановка на „Бал с маски“ в Ла Скала — но предполагам, че знаеш за това.

— Да.

Настъпи неловко мълчание. Виктория отиде до прозореца и погледна към просторната градина под него. Градинарството, заедно с пътешествията и музиката, беше една от страстите на Гай. Той имаше колона в „Кейпъбилити“ — престижно американско списание за изтъкнати градинари, предимно англичани, работещи отвъд океана, — но за него беше идеално поле за изява, където можеше да пише за неща, които го вълнуваха. Списанието се радваше на значителен интерес и по-голяма част от почитателите му го четяха тъкмо заради провокативната и жива проза на Гай.

— Луковиците изглеждат фантастично — отбеляза Виктория.

— Нали? Гай е много доволен от тях — съгласи се Франсин.

— Винаги съм обичала това време на годината. Много обещания и все още никакви плевели. Удивително е да откриеш колко много пространство има скрито зад къщата, нали?

— Да, тази част от Лондон е страхотна.

— Колко време планирате да прекарвате тук?

— Още не сме решили.

„О, Господи! — помисли си Виктория. — Всичката тази неестествена официалност — точно тук — е толкова странна! Тя явно няма да улесни нещата. Не е искала да се появя днес тук. Учтива е, защото ме съжалява, а откритата враждебност към скорошни вдовици не е в тон с доброто възпитание. Колкото и да е корава, не може да не се чувства неудобно заради това, което смятам да я попитам.“ А на глас каза:

— Предполагам, че е по-добре да говоря по същество.

— Нека първо да хапнеш. Приготвила съм ти малко супа и сандвичи.

Виктория видя, че върху масичката до едно от креслата край камината е поставен поднос. Върху него се виждаше малък термос и чиния покрита с прозрачно фолио и прибори за един човек. Тя седна и разкопча палтото си, но не го свали.

— Всичко това за мен ли е? — попита. — А ти какво ще ядеш?

— О, аз вече обядвах… Не знаех точно кога ще дойдеш. Моля те… заповядай.

Преди малко Виктория бе гладна, ала сега целият й апетит се бе изпарил. Сякаш със смъртта на Ричард се бе повредил някакъв регулатор на цялата й система и тя или имаше чувството, че й се повръща, или изпитваше жесток глад, или й беше леденостудено, или горещо и цялата лепнеше от пот. Усети как ръцете й започват да треперят — навярно още една нежелана последица от шока — и паникьосано си помисли: „Ще разлея супата върху салфетката и ще разсипя трохи върху килима, докато в това време Франсин ще седи и ще ме наблюдава, облечена в безупречните си панталони.“ Насили се да отвинти капачката на термоса и внимателно изля малка част от съдържанието в купичката, без да разлее нито капка. Ухаеше вкусно — бистра пилешка супа с малко ориз и тънки резенчета морков. Зачуди се дали Франсин я е сготвила, но си каза, че не е много вероятно.

Франсин й хвърли развеселен поглед.

— Не, не съм я приготвила аз. Аз не готвя — каза тя и Виктория усети, че се изчервява.

„Толкова ли съм прозрачна?“ — помисли си.

Преглътна няколко лъжици, гризна от сандвича с пушена сьомга, но усети, че не може да поеме повече храна. Бутна подноса настрани.

— Наистина много мило от твоя страна, че си се погрижила за обяда ми, но просто не мога да ям. Когато ми предстои конфронтация, никога не мога да се храня.

— А нима ще имаме такава? — повдигна вежди Франсин.

— Зависи от това, което ще ми кажеш. Не желая да влизам в схватка с теб, Франсин, но искам да си изясня някои неща.

Франсин се настани в отсрещното кресло. Щракна със запалката си, изгледа гостенката над ръба на пламъка, всмукна дълбоко от цигарата и издуха дима.

— Когато бяхме деца, моят баща винаги казваше, че никой не бива да се бие на гладен стомах, но щом си сигурна, че искаш да влизаш в битка, по-добре стреляй.

Последва неловка пауза, докато Виктория се опитваше да подреди мислите си, после заговори, без да поглежда към Франсин:

— Само до преди няколко седмици моят свят изглеждаше толкова сигурен, че никога не ми е хрумвало да си го представям по някакъв друг начин. Ала не само че изчезна толкова внезапно, но и изглежда въобще не е бил истински, така че и аз още не мога да проумея много неща.

— Нужно ли е да се опитваш? Ти безспорно преживя ужасни неща. Струва ми се, че само смъртта на Ричард ти налага да се справяш с толкова много неща и без да ровиш наоколо, търсейки още неприятности.

— Започвам да се питам дали Ричард е бил човекът, за когото съм го смятала.

— Нима всички сме точно такива, каквито изглеждаме? — попита Франсин. — Повечето от нас са възприети различно от различните хора. Виж, Виктория — внезапно продължи с изненадваща настойчивост, — ако Ричард, когото си обичала, те е направил щастлива, нищо друго няма значение… Ако смяташ, че бракът ти е бил добър, значи наистина е бил такъв. Приеми го. Защо да се измъчваш допълнително?

— Но какво ако искам да разбера защо се случи всичко това? Това е единствената ми надежда да намеря покой. Аз трябва да знам що за човек е бил Ричард за другите хора. — Виктория повече от всякога беше убедена, че Франсин крие нещо. — Ти какво чувстваше към него, Франсин? — неочаквано изтърси тя.

— О, Виктория… има ли значение какво съм чувствала аз? Аз не познавах Ричард толкова добре. — Франсин махна пренебрежително с дългите си фини пръсти, които изглеждаха още по-деликатни под тежестта на пръстените, но Виктория си помисли, че изглежда напрегната. — Е, достатъчно, за да знам, че беше чудесен човек и изглеждаше щастливо женен. За бога, какво друго очакваш от мен да кажа?

— Но ти беше ли изненадана от новината?

— Изненадана? Разбира се, че бях! Бях ужасена!

— Но дали ти… дали той… — Виктория я погледна. В очите й се четяха нещастие, гняв и предизвикателство. Франсин извърна поглед. — Ти ме попита след погребението дали те мразя заради Ричард — изрече на един дъх Виктория. — Тогава това ми се стори страшно необичайно. И все още е така. — Замълча. — Имала ли си връзка с Ричард, Франсин? Трябва да ми кажеш.

Франсин се втренчи в събеседницата си. Върху лицето й бе изписано огромно изумление, което обаче бързо бе изместено от нещо като израз на облекчение.

— За какво говориш? — попита тя. — Разбира се, че не сме били… Ричард и аз? За бога, Виктория, откъде ти хрумна тази идея? Сигурно се шегуваш!

Виктория кършеше нещастно ръце, забила поглед в пода.

— Чух случайно Виктор Стърлинг и Тони Туейт да обсъждат Ричард преди погребението — отвърна тя с напрегнат, трудно овладян глас. — Разговаряха в градината под прозореца. Нямаше как да не ги чуя и отчаяно ми се иска да не бях, но оттогава не мога да избия чутото от главата си. Те изглежда мислеха, че твоят годеж е имал ужасен ефект върху Ричард… И те изказаха предположението, че заради него… не е било злополука, а той… той се е застрелял нарочно. — Думите излязоха с мъка от устата й, но след това забързано продължи: — Непрекъснато прехвърлям чутото в главата си и това ме подлудява. Беше толкова смайващо, а после ти ми каза, че Ричард вече се е опитвал да попречи на двама ви с Гай да се ожените. Та заради това не можех да не се запитам дали ти… дали той…

Франсин угаси цигарата си, изправи се, отиде до прозореца и се загледа навън. На Виктория й се стори, че остана така цяла вечност. Сякаш се опитваше да реши нещо. Когато се извърна и отново дойде до камината, лицето й беше непроницаемо.

— Виж, Виктория — започна, — не съм имала връзка с твоя съпруг. Отвъд това не мога да ти помогна. Нямам представа какво е имал наум Ричард през онзи ужасен ден, но то със сигурност не е било любов към мен. Наистина съжалявам — виждам, че в момента се намираш в ужасно състояние — а и кой на твое място не би бил — ала ти трябва да се опиташ да забравиш онзи глупав разговор или наистина ще полудееш. Хората говорят какви ли не неща, а Виктор и Тони просто са дрънкали някакви глупости.

— Но ти мислиш ли, че Ричард се е самоубил? — попита Виктория с глас, който приличаше повече на шепот, и с разширени от страх очи. — Защото най-лошото е, че ако наистина го е направил, не мисля, че някога ще мога да му простя! Не само заради това, което причини на мен, но най-вече заради Джейк. Изпълнена съм с такъв гняв, че чак се плаша от себе си.

Франсин поклати глава.

— Никога няма да узнаеш. Съдебният лекар не смята, че е било самоубийство — вярвай в това. Не знам нищо за огнестрелните оръжия, но може внезапно да е проявил небрежност. Понякога само една моментна липса на концентрация може да доведе до фаталните последици. Това е кошмарно нелепа смърт и загубата ти е безкрайно болезнена, ала поне няма в какво да се обвиняваш.

Думите й би трябвало да я успокоят, ала Виктория не се чувстваше удовлетворена.

— Трябва да има нещо, което ми убягва — упорито продължи. — Нищо няма смисъл. Все едно да се бориш с онзи ужасен куб на Рубик и да не можеш нито да го подредиш, нито да се откажеш и да го захвърлиш.

Въпреки двойните прозорци отвън се дочу далечен грохот на самолет. Когато заглъхна, къщата остана странно притихнала. Големият часовник на дядото на Гай върху стената на площадката отвън удари три пъти. Досега Виктория дори не бе забелязвала, че отброява ударите, макар че сигурно ги бе чувала безброй пъти. Имаше усещането, че всичко в живота й се бе променило — все едно неочаквано да уловиш в огледалото отражението на доскоро познато лице или място и да откриеш, че е изкривено.

Изправи се, като се боеше, че краката й няма да я държат, но с облекчение установи, че функционират нормално.

— Е, време е да тръгвам. Трябва да взема Джейк от Тоула, а и без това вече ти отнех твърде много време.

Франсин също се изправи.

— Всичко е наред. Петък следобед в Лондон винаги е ужасен за пътуване, затова няма да те задържам. Предай обичта ми на Антъни и Тоула — ако смяташ, че това ще ги зарадва. Предполагам, че не й е много лесно да ме приеме за своя снаха. — Смръщи леко лице и сви рамене. — Сигурна съм, че Гай ще ти се обади веднага щом се върне. Съжалявам, че не ти помогнах, но се надявам, че поне едно нещо можеш да избиеш от главата си. Мога да те уверя, че ако някой е имал връзка с Ричард, то това не съм аз.

Ала докато вървеше към входната врата, Виктория бе убедена, че Франсин не й казва всичко. Осъзна колко малко знае за нея — или за приятелите и за семейството й. „Дори и тя да не е имала връзка с Ричард — помисли си Виктория, — струва ми се, че знае кой е имал.“