Мери Никсън
Венецианската къща (7)

6.

Три седмици след погребението Виктория отиде в Лондон за един ден. Беше успяла да си уговори сутринта среща с Питър Мейсън, като отклони поканата му за обяд. След това позвъни в къщата на Гай. След погребението той бе разговарял няколко пъти с нея по клетъчния си телефон от различни места. Винаги я осведомяваше къде точно е в момента — ако тя поиска да се свърже с него. Ала нито веднъж не бе звънял от дома си. Беше изпълнен със загриженост за нея, но в отношенията им все още се усещаше известно напрежение. Преди да се обади у тях, тя избра ден, за който със сигурност знаеше, че Гай няма да си е у дома. Франсин вдигна слушалката.

— О… здравей, Виктория! Как си? — Дрезгавият глас на Франсин звучеше малко предпазливо.

— Добре, благодаря — машинално отвърна Виктория и сетне додаде: — Е, не… всъщност не съм добре. Но все пак донякъде може да се каже, че съм добре. Справям се някак.

— Боже, въпросът ми наистина беше глупав. Как изобщо би могла да бъдеш добре в момента? Съжалявам. Виж, предполагам, че искаш да говориш с Гай, но той не е тук. Да му предам ли да ти се обади, когато се прибере?

— Всъщност искам да говоря с теб. — Виктория все едно видя как лицето на Франсин помръква. — Може ли да дойда да се видим? В петък ще бъда в Лондон.

Настъпи пауза. После Франсин каза:

— Разбира се… ако наистина искаш точно това… ако смяташ, че има някакъв смисъл. Предполагам, знаеш, че Гай няма да си бъде вкъщи?

— Да, да, разбира се. В интерес на истината, той сам ми го съобщи. В единадесет часа имам среща с Питър Мейсън.

— Тогава да се срещнем някъде за обяд?

— Не знам колко дълго ще продължи срещата, а и аз предпочитам да дойда у вас. По-удобно е за разговор, но не е нужно да ми поднасяш обяд. В момента нямам особено голям апетит.

— Ще приготвя сандвичи или нещо леко. Просто ела тук, след като свършиш с Питър. Добре че не се налага аз да се срещам с него — винаги съм го смятала за истински досадник.

— Аз също. Не очаквам с нетърпение тази среща. Но трябва да разбера от него какво е финансовото положение на двама ни с Джейк. А от теб бих искала да узная други неща.

— Е, надявам се, че постъпваш правилно. Виж, Виктория, аз наистина съжалявам за теб. Знам колко много те обича Гай, а пък аз със сигурност не искам да заставам помежду ви, обаче не смятам, че ровенето в миналото ще ти помогне по някакъв начин. Представи си, че това още повече влоши нещата?

— Те не биха могли да станат по-лоши, а аз смятам, че скелетите са много по-страшни, когато са зад заключените врати на гардеробите. Моля те, Франсин!

— Ами добре — въздъхна Франсин от другата страна на линията. — Тогава до петък. Може би няма да мога да ти помогна за това, което искаш да узнаеш.

Ала Виктория беше сигурна, че ще може.

 

 

По пътя към гарата тя заведе Джейк в училище.

— Лошо ми е — оплака се Джейк, когато спряха пред началното училище в Тодингам.

Всяка сутрин все това повтаряше. Виктория дълго се бе измъчвала, докато реши кога синът й да тръгне отново на училище, ала в същото време чувстваше, че за Джейк ще бъде много по-добре животът му да се върне в нормалните релси колкото е възможно по-скоро. Освен това знаеше също, че колкото по-дълго време той стои вкъщи, толкова по-трудно ще му бъде да тръгне на училище. Но когато този ден настъпи, той изглеждаше толкова нещастен и се оплакваше толкова много от болки в коремчето, че щом пристигнаха пред училището, тя обърна колата и подкара право към къщи. Веднага щом излезе от колата, Джейк забрави за всякакви болки и цял ден търча из фермата заедно с Джеф Бъроус, чувствайки се отлично през целия ден.

На следващата сутрин дойде да го вземе Роми Констабъл, съседка и приятелка, с която Виктория се редуваше да водят децата на училище. Този път тя реши да бъде непреклонна и го накара да се качи в колата, наблюдавайки го, без да трепне, как се държи за стомаха и хленчи нещастно. Когато го видяха, другите деца се умълчаха — явно неспособни да последват строгите инструкции на родителите си „да бъдат особено мили с Джейк“. Виктория се почувства ужасно, докато гледаше пребледнялото му лице, притиснато към стъклото на прозореца, да се взира укорително в нея, докато колата на Роми изчезваше надолу по пътя. Роми й позвъни, след като бе закарала децата, за да й каже, че той се оживил малко след като потеглили, но Виктория през целия ден се безпокоеше. Струваше й се ужасно да се държи строго с него толкова скоро след ужасната травма, но всички я уверяваха, че така е най-правилно.

— Коремът наистина ме боли. Изглежда изобщо не разбираш колко ми е лошо — настоя Джейк с хленчещ глас. Той не е от децата, които капризничат и се глезят, помисли си Виктория. Нали винаги бе понасял толкова храбро и търпеливо астматичните пристъпи!

— Разбирам, скъпи — отвърна тя сега. — Чувството наистина е ужасно, но скоро ще ти мине, а и ти знаеш, че трябва да отидеш.

— Кога ще се върнеш вкъщи?

— Преди да си легнеш. Тоула ще те вземе след училище и ще те заведе у тях да пиете чай. Толкова обичаш да ходиш у тях! А аз ще те прибера на връщане от гарата. Хайде, скъпи, развесели се.

Джейк я изгледа мъченически и се измъкна бавно от колата, като нарочно изсипа съдържанието на раничката си върху тротоара. Виктория събра всичко и тръгна с раницата към училище, докато Джейк се влачеше след нея, подритвайки сърдито плочките по улицата.

— Ето че стигнахме. Сега трябва да вървиш — каза тя, когато се озоваха пред училищната врата. Видя, че госпожа Аткинсън, неговата класна ръководителка, го чака, за да влязат заедно вътре. — Довиждане, скъпи, дай една бърза прегръдка — рече тя, но Джейк мина безмълвно покрай нея и влезе, без дори да й каже довиждане.

Няколко минути остана да седи в колата, навела глава над волана — бореше се с напиращите сълзи. Очите й се замъглиха, но тя ги изтри, завъртя ключа в стартера и бавно подкара към гарата. След като паркира колата и си купи билет, се чувстваше толкова изтощена, сякаш цял ден бе работила тежък физически труд. Съжали, задето бе отклонила предложението на Антъни да я закара до Лондон и че не се бе вслушала в съвета на Тоула, която смяташе, че още е твърде рано да прави каквото и да било. Но когато се озова във влака, изпита благодарност, че ще има време да помисли, без загрижените очи на приятелите и близките й да следят всяко нейно движение или промяна в изражението на лицето й.

Замисли се отново за разговора, който случайно бе чула преди погребението. След обяда, организиран от Тоула за семейството и приятелите, дошли отдалече, Виктория се бе измъкнала за няколко минути, за да се приготви за службата. Качи се на горния етаж. Въпреки мразовитото време и постоянния студ, вледеняващ тялото й, тя чувстваше, че се задушава от присъствието на толкова много хора в къщата и необходимостта да разговаря с тях. Затова отвори прозореца на спалнята си и се облегна на перваза. Двама стари приятели на Ричард и Гай от университетските дни, едни от организаторите на църковната церемония, стояха на терасата под прозореца й. Явно се бяха измъкнали навън за по една цигара.

— Дяволски ужасна работа — чу тя да казва единият. — Ужасно е да се каже, но не спирам да се чудя дали наистина е било злополука — просто времето е малко подозрително. Ти не смяташ, че го е извършил нарочно, нали?

— Защото Франсин се е сгодила за Гай ли?

— Да.

— Боже, каква ужасна мисъл! Макар да съм длъжен да призная, че и на мен ми хрумна същата идея. Изпитах облекчение, когато чух заключението на съдебния лекар, че е било злополука… въпреки това този годеж трябва да е бил смъртоносен удар за бедния Ричард.

— Чудя се какво ли си мисли Виктория.

— Спомни си за Кеймбридж. Не забравяй какъв великолепен актьор беше Ричард. Ако си наумеше, той би могъл да заблуди всекиго.

В този момент някой извика на двамата, че трябва да тръгват за църквата, и тя не чу нищо повече. Виктория остана да се взира в градината, докато в главата й препускаха ужасни мисли, каквито не й бяха хрумвали дотогава. Ричард и Франсин? Това беше просто абсурдно. Та той дори не я харесваше! После се замисли — ами ако това просто е било преструвка заради нея?

Облегна глава на седалката и затвори очи. „Трябва да знам — помисли си. — Колкото и да е болезнено, трябва да се изправя срещу истината — каквато и да е тя, — преди да започна истински да оплаквам Ричард.“ Беше изпълнена с решимост да не се остави да я заблудят с недомлъвки, да притисне Франсин, за да изкопчи от нея липсващите парченца от кошмарната мозайка, която трябваше да подрежда през последните няколко седмици.

В единадесет и петнадесет пристигна в елегантните офиси на „Мейсън, Уитакър & Зиглър“, разположени на Фетър Лейн. Беше идвала само веднъж тук, и то заедно с Ричард, малко след като се ожениха, макар че често бе срещала Питър Мейсън заедно със свекъра си на светски сбирки.

— Добро утро, госпожо Кънингам, радвам се да ви видя — поздрави я рецепционистката, облечена в елегантен костюм млада жена с безупречен грим и красиво оформена коса. Тя никога досега не бе срещала Виктория, но явно си бе научила урока. — Господин Мейсън ви очаква. Мога ли да взема палтото ви — усмихна се тя с точната смесица от хладна любезност и дискретно съчувствие. Виктория почти очакваше да поеме кървящото й сърце и да го закачи грижливо зад затворените врати на дрешника. — Моля, от тук — кимна жената. — Господин Мейсън ще дойде след малко — продължи тя и я въведе в чакалнята.

Помещението приличаше на престижно изложение на антики — нямаше имитации при Питър Мейсън — или на приемна в голяма лондонска къща, но без уютния безпорядък на истинския дом: малки маслени картини от холандски художници: крави, канали и кораби; фигурки на Дерби и Челси — безполови доячки и пастири; библиотека с подредени в стройни редици томове в кожени подвързии, които никой не четеше. Виктория имаше чувството, че лъскавите списания за изкуство и скъпите книги, пръснати изискано върху масата до прозореца, вероятно са обучени като строги пазачи да следят за стройния ред, и си представи как автоматично заемат местата си, когато чуят да влиза следващия клиент. За миг се изкуши да разбърка всичко, да изрита обувките си, да изпъне крака върху големия диван с кретонена дамаска и да заспи. Вместо това приседна на ръба на един стол с прибрани глезени и зачопли нервно ноктите си. Всичко в тази стая съдържаше едно послание: това не е място, където могат да се вихрят вакханалии, съпроводени от дивашки песни и танци.

В единадесет и десет минути вратата се отвори и се появи Питър Мейсън — мъж с физика на кит и удивително малки стъпала.

— Виктория! Колко се радвам да те видя! Реших да сляза и лично да те взема. — Огледа я одобрително. — Изглеждаш по-красива от всякога — оповести адвокатът, дарявайки я с одеколонена целувка по двете бузи. — А сега ела с мен и аз ще се опитам да направя нещата колкото е възможно по-малко болезнени.

Виктория се запита дали казва същото, когато съблазнява девственици.

Когато се качиха в асансьора, Питър извади от джоба си някакъв малък уред и започна да говори в него:

— В момента съм на път към Северната заседателна зала — заяви той на целия свят, сякаш бе на самотна експедиция из Атлантическия океан и трябваше постоянно да дава информация за местонахождението си.

Край блестящата махагонова маса можеха да седнат двадесет души и пред всяко място бе поставен молив с нов бележник. Питър придърпа един от столовете за Виктория и се настани на съседния.

— Кафе или чай?

— Кафе, благодаря ти.

Той натисна някакъв бутон и след миг бе доставен поднос с кафе и бисквити.

— А сега — заяви Питър, след като й разказа няколко дълги истории за изкусните финансови сделки, които бил сключил за различни свои клиенти, повечето от които явно притежаваха замъци в Шотландия, успокояващо въведение според представите му, — макар да съм сигурен, че можем да си бъбрим цяла сутрин — и той й смигна със стеснителна откровеност над модерните си очила с тесни стъкла, — време е да се заемем с бизнес.

Много скоро Виктория усети, че мислите й се замъгляват, както винаги, когато слушаше нечии сложни обяснения за някой маршрут или позвънеше на „Справки за националните железници“. Компетентният Ричард винаги се бе удивлявал на способността й да изключва полезната информация, но да запомня и най-незначителните подробности. Главата й започна да пулсира, тя изрови от чантата си опаковка парацетамол и глътна едно хапче с остатъците от изстиналото кафе. Странно, помисли си младата жена, как някои хора с конкретна специалност, независимо дали в областта на медицината, правото, науката или техниката, могат да ти дадат ясна, — а ако е необходимо — и повърхностна представа за предмета им на дейност, докато други, като Питър Мейсън, успяват да омотаят нещо съвсем просто в толкова пластове мътни обяснения, че го превръщаха в напълно неразбираема главоблъсканица.

— Виж, Питър — заговори тя, опитвайки се да изплува от въртопа на техническата и финансова каша, — знам, че ще ти прозвучи глупаво, но не можеш ли просто да ми кажеш — съвсем накратко — дали двамата с Джейк разполагаме с достатъчно средства?

Но кратките обяснения не бяха стихията на Питър.

— Ако има нещо, което не разбираш, можем много лесно да започнем отначало — рече той. — Дай да видим — докъде бяхме стигнали?

След час и половина Виктория излезе, залитайки, от сградата с уверението, че, от една страна, тя няма защо да се тревожи за пари, но от друга — че трябва да бъде извънредно внимателна: нещата не бяха чак толкова розови. По отношение на къщата в момента нямало нужда да се притеснява за оставането си там — макар че съвсем естествено неин дълг било да обмисли други възможности за бъдещето си, тъй като къщата можело да се окаже твърде голяма за нея и скъпа за поддържане, особено като се имат предвид тъжните обстоятелства. Човек не би трябвало да взема важни решения толкова скоро след така тежка загуба, но пък и не бивало да се мотае твърде дълго. Манор Фарм, разбира се, била собственост на семейния тръст на Кънингам и би могло да има и други претенденти за имението, обаче Питър Мейсън бил шеф на тръста и естествено, на първо място щял да вземе присърце интересите на Джейк и Виктория.

В заключение, двамата с Бил винаги щели да са насреща, за да й помагат за Джейк, както и да я съветват за образованието му. Толкова е трудно за сама жена да отглежда сина си — а особено за нея, подчерта той; не каза направо, че гръцкият й произход е значителен недостатък, но изводът му бе съвсем недвусмислен — въпреки английското й възпитание това бе нежелано неудобство. Предупредителни звънчета зазвъняха в главата на Виктория.

— И позволи ми да наблегна — с внушителен тон произнесе той, — че ако има неща, които не разбираш, винаги можеш да дойдеш при мен за разяснение. Аз винаги ще намеря време за теб. Ще ни е нужно известно време за легализиране на завещанието, така че аз ще те уведомя, когато се наложи да те видя отново. Не, не, моля те, не ми благодари, това е част от работата ми, а за мен винаги е огромно удоволствие да те видя. Следващия път ще се срещнем на обяд и тогава наистина ще имаме възможност да се насладим на взаимната си компания. Ей сега ще се обадя долу, за да им кажа, че си тръгваш и някой да ти повика такси.

Виктория възнамеряваше да отиде с метрото до спирка Глостър Роуд, а след това да извърви пеша краткото разстояние до къщата на Гай в Болтън, пресичайки Олд Бромптън Роуд. Но както се стекоха нещата, сега бе доволна, че се озова точно пред вратата на номер четиридесет благодарение на любезността на „Мейсън, Уитакър & Зиглър“.

Около напъпилото бадемово дърво пред съседната къща имаше цъфнали форзиции. „Навсякъде всичко се е събудило за нов живот и начало — помисли си Виктория, — но дали аз ще се справя с това, което ме очаква?“ Изкачи каменните стъпала до предната врата и натисна звънеца.