Мери Никсън
Венецианската къща (25)

26.

Софи преливаше от щастие. Не само че двамата със Сам бяха поканени да прекарат срядата, последния им ден на острова, със семейство Барнаби, но и Матю й бе казал, че ще пътуват в един и същи самолет от Корфу. А което беше още по-хубаво, беше заявил, че се надява да се видят пак, когато се приберат у дома:

— Защо не дойдеш на гости за някой уикенд — предложи той. — Можем да поканим Сам и може би Ели Маршъл?

Сърцето на Софи се разтопи при звука на това „ние“.

— Да, страхотно. Защо не? — отвърна тя и се запита дали не го е изрекла прекалено ентусиазирано.

Мислено отново и отново прехвърляше разговора, анализирайки всеки нюанс и оттенък на това, което си бяха казали, търсейки някакво скрито значение. После я прониза една застрашителна мисъл. Дали майка й няма да възрази? Отговорът със сигурност беше „да“. От друга страна, Ели също щеше да дойде и така щяха да си осигурят подкрепата на майката на Ели. При това положение Рейчъл не можеше да каже „не“, нали? Софи знаеше, че от години приятелката й Ели храни тайна страст към Сам и това беше възможност Сам най-после да разбере, че Ели вече не е пълничката приятелка на сестра му, с шини на зъбите и младежки пъпки по лицето, а привлекателно момиче с фантастична фигура и чудесна кожа. Крайно време е Сам да забележи метаморфозата у Ели, помисли си Софи, която бе изпитала огромно удоволствие от учудването на Сам, че Матю й обръща толкова много внимание.

— Преструваме се на пораснали, нали? — подразни я Сам, но Софи знаеше, че е впечатлен.

От друга страна, Сам беше раздвоен заради срещата с Барнаби през последния ден на острова. Предишната им експедиция му бе доставила удоволствие — имаше много забавна компания, а родителите на Барнаби бяха щедри и модерни — както би казал вуйчо Хю, очевидно не им липсват парични знаци, помисли си Сам. Господин Барнаби беше донякъде позастаряващ досадник, макар че явно все още се смяташе за голям играч — без особено голямо основание, според Сам, — но те бяха гостоприемни и приятелски настроени и бяха осъзнали, че родителските им задължения се състоят в осигуряването на храната и питиетата, без да се бъркат прекалено много в живота на децата си.

Проблемът беше, че ако отидеше със Софи, може би щеше да изпусне последната възможност да се види с Виктория Кънингам. Сам си фантазираше как ще спаси Виктория или Джейк — това последното можеше дори да има по-голям ефект — от някаква опасна ситуация и така ще си спечели вечната й благодарност. В този вълнуващ сценарий баща му винаги стоеше и наблюдаваше безпомощно отстрани, изпълнен със завист заради съобразителността и ловкостта на сина си. Следваше и една особено вълнуваща еротична част, в която баща му не присъстваше дори и като статист. Ала извън сферата на фантастиката Сам осъзнаваше, че ще му бъде много трудно да измисли някакво извинение, за да покани Виктория, без баща му да присъства. Самостоятелното посещение на баща му във Врахос доста го беше раздразнило.

Обаче Софи отчаяно искаше да се види с Матю, а Сам не само много обичаше сестра си, пък и знаеше, че когато се приберат у дома, тя едва ли ще има някакви светски развлечения. Освен това, размишляваше доста податливият на женския чар Сам, едно от момичетата, което бе отседнало у семейство Барнаби, беше доста обещаващо и може би си заслужаваше по-задълбочено изследване. В крайна сметка реши великодушно да приеме поканата на семейство Барнаби — пък и нали трябваше да наглежда Софи.

Във вторник сутринта Патрик реши да отиде до планината Пантократор, най-високата точка на Корфу, за да направи снимки на пролетните цветя, които по това време на годината бяха преобразили скалистия сив лунен пейзаж, превръщайки го в истинска пъстроцветна градина. Малко нерешително попита сина си и дъщеря си дали биха искали да го придружат. Не желаеше да им натрапва присъствието си и да пречи на евентуалните им по-вълнуващи занимания с приятелите, и много се зарадва, когато те приеха с ентусиазъм. Решиха да не взимат храна за пикник, а на връщане да хапнат в някоя механа. Патрик сложи в раницата фотоапарата и светломера, добави бутилка вода и блокче шоколад и потеглиха с колата в приповдигнато настроение. Той не можеше да не си помисли колко е приятно, че могат така лесно да потеглят на импровизирана екскурзия: никакви спорове какво да вземат; никакви сложни приготовления, включващи бурканчета с разни кремове и мехлеми, както и идеални нарязани малки сандвичи. А най-вече — никакви мъченически натяквания, които можеха да попарят и най-безгрижното настроение.

След като отбиха от главното шосе и се насочиха към вътрешността на острова, откриха, че избраният от тях маршрут няма нищо общо с начертания на картата, и на няколко пъти се губиха. Ала по някакъв начин тази случка също бе част от веселбата — това, което в Англия би било повод за раздразнение и гневни изблици, тук беше просто още едно от очарованията на острова. Когато започнаха да се изкачват по хълма на задна скорост, изчезнаха и последните остатъци от асфалтиран път. След известно време младежите решиха, че ще бъде много по-забавно да оставят колата и да повървят, макар че малко се затрудниха, докато открият безопасно място за паркиране.

— Имам чувството, че сме се върнали назад във времето — отбеляза Софи. — Прилича на илюстрациите в онази книга за Библията, която баба ни четеше. Дори овцете изглеждат библейски — хей чувам звън на хлопатари и… о, пфу! — Внезапно стисна носа си. Каква е тази отвратителна миризма?

Стадо дългороги кози, изникнало като от нищото, явно бе избрало точно този момент да пресече бавно пътя, показвайки с цялото си поведение кой имаше предимство. Водачът им, великолепен, но смрадлив екземпляр, с козина в сиво и бяло и с дълги извити рога, ги изгледа злобно, преди да се насочи към почти вертикалния склон на хълма, подскачайки уверено от скала на скала.

— Погледни малките! — Софи беше като омагьосана. — Толкова са слааадки! О, и пакостливи! Не знаех, че има толкова различни по цвят кози. Онези шоколадовите ми харесват най-много.

— Чудесно — доволно промърмори Патрик, който снимаше енергично с фотоапарата, докато живописното стадо изчезна нагоре в планината. Черната, сива и кафява козина представляваха прекрасна маскировка на фона на земята, камъните и сенките, а далечният звън на хлопатарите беше единственият знак за техния прогрес. — От това ще излязат чудесни туристически снимки. Хайде, деца. Когато стигнем върха, ще си отдъхнем.

Докато се изкачваха нагоре, ярките цветове на дивите гладиоли, ириси и лупина пъстрееха на фона на тучната зелена трева и жълтия копър и другите уханни билки, които растяха на тази височина. Софи носеше със себе си найлонова торбичка, в която да събира непознати цветя с ентусиазма, който двете с Рейчъл бяха споделяли по време на предишната ваканция на острова. Страстта към дивите цветя бе една от малкото допирни точки между майка и дъщеря и Софи се надяваше отново да събуди интереса й, ако открие някое необикновено цвете. Беше изключително развълнувана, когато откри цветето, което според Патрик се наричаше маймунска орхидея.

— Но не го късай — предупреди я баща й. — Те са много редки и ако го разглеждаме по-дълго и по-внимателно, може би ще запомним как изглежда.

— Нямам търпение да кажа на мама. — Софи изглеждаше много доволна от себе си. — После можем да го отметнем в списъка на цветята в книгата й „Дивите цветя на Средиземноморието“.

Патрик се надяваше, че когато се приберат у дома, Рейчъл поне ще се престори на заинтригувана от находката на Софи, ала не беше особено уверен. Сърцето му се сви от мъка при мисълта за уязвимостта на дъщеря му.

Над главите им лениво кръжаха мишелови, а Сам зърна един сокол. Когато час по-късно се изкачиха на билото, малкият манастир там — вече необитаем, но от време на време местният свещеник го отваряше — за тяхно голямо разочарование беше затворен. Сам и Софи се изтегнаха щастливо под слънцето, а Патрик продължи да броди наоколо с фотоапарата си.

— Господи! Погледни всички тези цветя! И навсякъде е толкова зелено — не мога да се наситя на гледката. Кое време на годината обичаш най-много — сега или юли? — Софи се претърколи по корем и подпря брадичката си с ръце.

— Предполагам, че сега е по-красиво, но ми липсва плуването в морето. Изглежда адски примамливо и ти е трудно да повярваш, че е толкова дяволски ледено. И все пак си прекарахме чудесно. Радвам се, че дойдохме. Татко от цяла вечност не е бил в по-добра форма, как мислиш, Софи? — попита Сам. Дъвчеше стръкче трева и бе нахлупил бейзболната си шапка ниско на челото. — Смятам, че това пътуване му се отрази добре. Надявам се хубавото му влияние да продължи и когато се върнем у дома.

— Няма — мрачно заяви Софи. — Тревожа се за него и мама. Но поне си отдъхна малко от мамината смъртоносна смесица от заяждане и безразличие. За всичко е виновна онази жена Бронуин. Честно, мисля, че изцяло е обсебила мама. Та тя на практика живее у нас, а аз знам, че татко не може да я понася, въпреки че винаги е любезен с нея. Не мога да разбера какво намира мама у нея.

— Тя я кара да се чувства уверена — мъдро отбеляза Сам. — Мама винаги се е нуждаела от гуру. Спомни си онзи мазен доктор Карстеърс със смешните си диети, като онази с ягодите и шампанското, която толкова вбеси татко? — презрително изсумтя Сам. — Или противния отец Стивън, когато се беше увлякла по религията. Странно е, като си помислиш, колко тесногръда може да бъде мама, а после изведнъж да превключи в напълно противоположна посока и толкова лесно да се хваща на въдицата на всякакви откачалки. Просто преди Бронуин да се появи на сцената, татко също беше за нея нещо като гуру, а с никой от останалите не е била толкова време заедно. Горе главата, Софи, на мама скоро ще й писне.

— Е, надявам се да си прав. — Софи не изглеждаше особено убедена. — Както и да е, радвам се, че цялата тази работа около книгата за Врахос се получи толкова добре. А гвоздеят на програмата беше историята за старата госпожа Дукас и вуйчо Хю. Нямам търпение татко да му разкаже за нея и да разбера неговата позиция в историята. — Изкиска се. — Не мога да си представя онзи величествен стар прилеп да примира от страст, а ти? Мислиш ли, че са преспали заедно? Как ли е изглеждала тя тогава?

— Предполагам зашеметяващо — също като Виктория.

— Хо-хо! Ти май наистина здравата си хлътнал, а? — подразни го Софи. — Може би си генетично програмиран да се влюбиш в нея. Вчера през цялото време я зяпаше глупаво като теле — определено ти е взела ума.

— Е, не бях единственият. — Сам замери сестра си с камъче.

— Аз не съм зяпала глупаво! — възмути се Софи. — От къде на къде ще го правя?

— Не ти, глупачеее… Татко. Не можеше да откъсне поглед от нея. Не може да не си забелязала.

— Не, не съм. Сега пък ти си глупав. — Но в главата й се загнезди едно обезпокоително съмнение.

Когато Патрик се върна при тях, след като бе изщракал няколко филма, се изненада от лекото напрежение, което определено се усещаше — върху синьото небе изведнъж се бе появил тъмен облак. Не беше достатъчен да развали целия ден, но все пак беше там — едновременно нещо и нищо.

 

 

Същата вечер си пийваха на терасата, гледаха как морето се превръща в мастиленочерна маса, а небето от невероятно лазурносиньо постепенно избледнява до зеленикаво зад заснежените планини на Албания, и слушаха чирикането на двойка лястовички под стряхата на къщата, които крило до крило си бъбреха сговорчиво в брачното си гнездо, когато телефонът иззвъня. С огромно усилие на волята Софи, която се надяваше да е Матю, се въздържа да не хукне към телефона. Вместо това се прозина и се протегна незаинтересовано, което не успя да заблуди никого.

— Аз ще отида — каза Патрик, стана и взе чашата вино със себе си. — Сигурно е майка ви. — Рейчъл не им се бе обаждала нито веднъж през седмицата, а след последния им враждебен разговор Патрик също не й бе звънял. Софи, която не можеше да понася досадните инквизиции на майка си, не можеше да повярва, че тя е толкова безразлична към тях, че дори не я интересува какво става със семейството й. Разбира се, всичко щеше да е съвсем различно, ако ставаше дума за Поси, с обида и горчивина си помисли Софи. Докато вдигаше телефона, Патрик реши, че когато се приберат у дома, заради доброто на всички трябва да се опита да изглади отношенията си с Рейчъл.

Забави се известно време.

— Е, как са всички вкъщи? — попита Сам, когато баща му се върна.

— Ами не беше майка ви, така че не знам. Беше Виктория Кънингам. Баба й моли да отида утре да я видя. Виктория смята, че навярно ще ми предаде послание за вуйчо Хю, което би било доста интересно. След като вие двамата ще прекарате деня със семейство Барнаби, аз казах, че ще отида за обяд, след това ще направя няколко последни снимки на къщата и ще видя какво иска госпожа Дукас от мен.

Сам и Софи се спогледаха, което не остана незабелязано от баща им.

— О, ами добре, надявам се, че ще се забавляваш — намусено процеди Сам.

Патрик повдигна вежди и стрелна развеселено сина си.

— Да, сигурен съм, че ще е така — хладно рече той.

— Няма ли да се обадиш на мама? — попита Софи.

— Не тази вечер. Ще й звънна утре, ако тя не се обади — отвърна Патрик. — Но при всички положения тя знае номера и часа на полета ни, както и кога да ни очаква да се върнем.

Макар че едва ли ставаше дума само за номера и часа на полета, нещо в изражението на баща им накара децата да се въздържат от повече въпроси.