Мери Никсън
Венецианската къща (24)

25.

Виктория и Джейк се прибраха във Врахос и бяха посрещнати от гневни гласове откъм кухнята. Янис и Дора, и двамата много разгорещени, спореха яростно, а Ангелос, ококорил огромни очи като чинии, седеше край кухненската маса, необичайно притихнал.

— О, Виктория, слава богу, че се върна! — изписка Дора. — Сега ще налееш малко разум в главата на глупавия ми съпруг! Иска от мен да направя нещо, което ще убие кирия! Казах му НЕ! НЕ! НЕ! При никакви обстоятелства тези неща не бива да й се показват — тя още не е достатъчно силна. Може да умре от шока — и тогава аз ще бъда виновна! Колкото до баба ми — нямам думи! — заключи Дора, което очевидно беше доста далеч от истината.

— А пък аз ти казвам, че това е нейна собственост и ти не си тази, която ще решава дали да й я дадеш или не! Нито дори Виктория! — изкрещя обикновено спокойният и слънчев Янис.

Толкова силно удари с юмрук по масата, че чашите с кафе подскочиха върху чинийките си, а гарафата с вино се преобърна и върху покривката се образува огромно тъмночервено петно. В Корфу разсипаното вино се смяташе за поличба за късмет и богатство, но на Виктория й заприлича на зловещо пролята кръв. Обикновено Дора щеше да се спусне, за да попива с кърпа и да ръси петното обилно със сол, ала този следобед изглежда дори не го забеляза.

— Изобщо не схващам за какво говорите — заяви Виктория, макар че бе достатъчно умна, за да се досети. Може би още едно парче от пъзела щеше да заеме мястото си. — Но каквото и да е то, предлагам да не го обсъждаме пред момчетата — рече тя и твърдо поведе Джейк и Ангелос навън.

Беше нужно известно време, за да разбере за какво става дума, защото Янис и Дора не спираха да се прекъсват, ала накрая все пак схвана, че тази сутрин идвал свещеникът да види Нафсика и останал известно време при нея. Когато си тръгвал, казал на Дора незабавно да се качи при баба си — трябвало да види нещо важно.

Когато Дора се качила горе, Нафсика седяла на ръба на леглото и нареждала, сякаш била на бдение на покойник: „А тя ми вярваше“. Било отговор на страшна присъда.

— Кирия никога няма да ми прости, — никога — простенала старицата. — През всичките тези години ги крих от нея, всяко от тях — жива душа не ги е виждала, нито съм казала на никого, а сега papas ми каза, че трябва да й ги дам. И какво ще си помисли тя за мен? През всичките тези години… — а тя винаги ми е вярвала! Казах на отчето, че вината не е моя и че графинята ме накара да го направя. — Последвал нов порой сълзи, а сетне тя гневно избухнала: — Но той каза, че все още съм отговорна за действията си! Отчето не разбира. Графинята ми каза, че било за доброто на кирия — че съм щяла да я спася от нещастието. После ме попита дали искам да продължа да работя за нея и ми напомни кой е господарят тук. Какво можех да сторя? Отчето каза, че сега и двете сме стари жени и аз трябва да й кажа, преди да е станало твърде късно и една от нас да се изправи пред Създателя си. Каза, че ако тя ми прости, и Бог може да ми прости, но трябва да й разкажа всичко. Тя ми вярваше, но какво ще каже сега? — Нафсика отново избухнала в сълзи. — Ще умра и ще бъда наказана, ако тя не ми прости, но как мога да се надявам на прошката й?

Накрая, след много усилия от страна на Дора да я успокои, старицата се отпуснала с пъшкане върху коленете си, страдащи от ревматизъм, и измъкнала изпод леглото очукана метална кутия. Откачила ключа от тънката верижка, която винаги носела на врата си, пъхнала го в ключалката и отворила капака. Отвътре миришело на прах и мухъл, а кутията била пълна догоре с писма в пожълтели от времето пликове. Всички били подпечатани и адресирани. Нито един не бил отворен. Дора погледнала към баба си с огромно недоумение. Помислила си, че през последните дни Нафсика — винаги дребна като птичка — била станала кожа и кости, а лицето й било придобило жълтеникавия цвят на писмата в кутията.

— Yiayia, какво е това? Какво си направила? — смаяно попитала Дора.

— Това са писмата на английския господин, който пишеше на деспинис Еванти — отвърнала Нафсика, използвайки обръщението, което не била използвала повече от шестдесет години. — От художника, за който тя беше тайно сгодена, и когото толкова много обичаше. О, Panagia mou! Никога не съм виждала любов като тяхната! Всеки ден си пишеха — и повечето от тези писма са от него до нея, — но някои са от нея до него.

— Кирия? Имала е любим англичанин?

Дора била потресена. Мисълта, че величествената Еванти, която Дора бе уважавала и на която се бе възхищавала, някога е имала тайна връзка със страстен Ромео, започнала да рисува в нейното не особено богато въображение картини на маслинови гори, окъпани в лунна светлина, в които бродят двамата влюбени, целувки, откраднати в тъмните ъгли.

— Но защо са у теб? — попитала Дора.

— Защото ги откраднах — прошепнала Нафсика. — Бях техен доверен човек, помагах да се срещат тайно и криех писмата им от графинята, която беше против този съюз. И аз ги предадох. Когато семейството отсядаше тук, във Врахос, едно от задълженията ми беше да събирам пощата и да я оставям на масата в големия салон, а след това да събирам писмата, които членовете на семейството бяха написали, и да ги пускам в кутията в началото на алеята за коли, откъдето пощаджията ги прибираше. И така прибирах всички писма до деспинис Еванти от англичанина и й ги давах преди майка й да ги види. Тя пък ми предаваше отговорите, за да ги пусна в пощенската кутия, а не ги оставяше върху масата в салона, където всеки можеше да ги види. След като графинята откри, че двамата продължават да си пишат, ме накара да обещая, че ще се погрижа деспинис Еванти повече да не получава писмата му и аз започнах да прибирам и някои от нейните до него, както бях обещала на графинята.

— Но ти винаги си обичала кирия! — ужасила се Дора от такова предателство. — Как си могла да й причиниш подобно нещо? — Знаеше, че баба й е твърдоглава като муле, и не можеше да си представи толкова лесно да се подаде на нечии заплахи — дори и да са от господарите й.

— Да, обичах я, но бях съгласна с графинята — яростно отвърнала Нафсика. — Това беше за нейно добро! Майка й бе уредила съпруг от много добро гръцко семейство. Двете с майката на бъдещия съпруг на кирия били израснали заедно и винаги планирали един ден децата им да се оженят — още откакто били бебета. Защо трябваше да й се позволи да се хвърли в прегръдките на някакъв чужденец без пари — а тя беше толкова красива и умна? Това би било истинска катастрофа! От самото начало аз изобщо не биваше да им помагам, но винаги е било толкова трудно да й се откаже нещо. Имаше си начини да постигне своето — и все още ги има — проплакала Нафсика и добавила неизбежното: — Но тя ми вярваше.

Виктория изгледа поред Янис и Дора.

— Къде са сега писмата? — попита тя.

Дора посочи към очуканата черна тенекиена кутия върху кухненския бюфет, в който, откакто Виктория се помнеше, бяха подредени стари керамични чинии. Патрик Хамънд сигурно би ги сметнал за идеални кандидати да бъдат строшени по време на празничната церемония, реши Виктория. За пръв път забеляза колко нащърбени и очукани са повечето, а съзнанието й все още бе заето с образа на Патрик дори и при тази нова домашна криза. Погледна тенекиената кутия и в гърдите й се надигна лошо предчувствие. После пое дълбоко дъх.

— Съжалявам, Дора, но съм съгласна с Янис — рече. — Тези писма принадлежат на Нона и ние нямаме право да ги крием от нея, както е нямала право и Нафсика през всичките тези години. Но мисля, че първо трябва да я подготвя малко, преди да й ги дам. Както каза ти, Дора, това може да се окаже ужасен шок — но може и да не е толкова голям, колкото си мислиш. Никога досега не бях чувала за тази изгубена любов, но миналата вечер тя ми разказа. Каза ли Нафсика защо е решила да проговори след всичките тези години?

— Помислила, че е видяла духа на англичанина, когато онзи ден господин Хамънд дойде на обяд. Решила, че някогашният годеник на кирия сигурно е умрял и сега духът му е дошъл да иска разплата.

— Патрик Хамънд е племенник на английския любим на Нона и очевидно помежду им съществува невероятна прилика. Именно тази прилика е накарала и Нона да ми довери миналото си. Идването му тук е чиста случайност — макар че Нона не смята така, но и баба ти, и Нона мигом са разпознали лицето му. Нищо чудно, че бедната Нафсика си е помислила, че вижда призрак. Ти ми каза колко странно се държала след това, но аз не направих връзка между двете неща. Сигурно е била изплашена до смърт.

— И така, какво ще правим? — попита Дора. — Yiayia не иска и да чуе да отиде при кирия. Вече й предложих, но тя се срамува прекалено много.

— Аз ще кажа на Нона за писмата и ще я попитам как иска да постъпи. Накрая тя все пак сигурно ще поиска да поговори с Нафсика — след като и двете малко се поуспокоят, нали? Нона притежава невероятна вътрешна сила. Сигурна съм, че ще се справи.

Дора и Янис въздъхнаха облекчено.

— След малко щях да й нося подноса с чая — рече Дора. — Ако искаш ти й го занеси, а аз ще нахраня момчетата.

— Чудесно — съгласи се Виктория. — Само да се изкъпя набързо и да прибера нещата си и ще дойда да взема писмата. — Но въпреки цялата увереност, която демонстрира пред Янис и Дора, докато се качваше към стаята си, сърцето й се свиваше при мисълта как щеше да се отрази това ново разкритие върху и без това крехкото и нестабилно здраве на баба й. Колко странна бе тази връзка със семейство Хамънд! Нямаше как човек да не си помисли за особеното значение на появата на Патрик в живота й точно в този момент. Ала тя бързо пропъди мисълта, дълбоко притеснена, че изобщо й е хрумнала.

Когато отнесе в малката дневна сребърния поднос, който така добре помнеше от детството си, Еванти седеше в любимото си кресло с одеяло върху коленете, макар че в стаята бе топло. Когато видя внучката си, лицето й светна.

— О, agapi, колко хубаво! Добре ли прекара? Разкажи ми как мина денят ти.

— Много се забавлявахме. Трябва да ти призная, че семейство Хамънд много ми харесват. — Поколеба се, сякаш се канеше да каже още нещо, ала промени решението си.

Еванти я изгледа остро, но не каза нищо.

— Как беше тенисът?

— Чудесно. Когато пристигнах, сърцето ми се сви, защото те вече разгряваха и видях, че са много добри играчи. Но бяха изключително внимателни партньори и беше истинско удоволствие да се играе с тях, а и аз не се представих чак толкова зле. Мисля, че Гай щеше да се гордее с мен.

Еванти забеляза, че тя не каза, че Ричард би се гордял с нея. Одобрението на Гай винаги бе имало значение за Виктория — и очевидно все още е така, с тревога си помисли баба й.

— Не спрях да мисля за това, което ми разказа снощи — рече Виктория. — А ти как прекара деня си, Нона?

— В мислене. Бих искала да се срещна с Патрик Хамънд преди да се върне в Англия. Дали има желание да направи още снимки на къщата? Кога заминават?

— Да, той ми каза, че би искал да направи още снимки и ме помоли да те попитам дали си съгласна. Заминават си в четвъртък.

— Ще му позвъниш ли да го помолиш да дойде или утре, или в сряда сутринта? Имам една поръчка за него.

Виктория си каза, че това е моментът да съобщи новината на баба си. Пое дълбоко дъх.

— Нона, трябва да ти кажа нещо — и да ти покажа нещо, което може би ще бъде огромна изненада за теб. Чувстваш ли се достатъчно силна, за да се сблъскаш с още една част от миналото си — нещо, което може да се окаже доста тежко?

— Умея да се сблъсквам с всякакви неща — сухо отвърна Еванти. — Имам голяма практика. Разкажи ми.

— Става дума за Нафсика.

— Нафсика? — По лицето на Еванти мигом пробягна сянка на загриженост. — Тя добре ли е? Патрик Хамънд ми каза, че появата му е оказала изумителен ефект върху нея. Милата Нафсика — тя винаги ми е била толкова предана. За нея трябва да е било ужасен шок да види някого, който толкова много прилича на Хю. Нафсика беше нашият голям съюзник през цялото онова лято и ми помогна да запазя всичко в тайна от майка си. Само не ми казвай, че е болна!

— Не съвсем. Но може би не ти е била чак толкова голяма съюзница, за каквато си я смятала… — макар че сигурно е била убедена, че го прави за твое добро. Все още не е болна, но мисля, че лесно би могла да се поболее. Тя е много нещастна, много притеснена и… и се чувства ужасно виновна.

— За какво е толкова виновна?

Виктория се поколеба, търсейки подходящите думи.

— Хайде, agapi! Ако имаш да ми казваш нещо, моля те, побързай. Престани да се отнасяш към мен, сякаш не съм съвсем с всичкия си — остро рече Еванти с онзи стоманен поглед, който Гай наричаше „Погледа на императрицата на Индия“.

— Добре тогава — кимна Виктория. Повелителното държание на Еванти й даде кураж, а и имаше чувството, че това, което предстоеше да научи, ще й се отрази добре. — Нафсика помолила papas да дойде да я види, защото смята, че е в голяма опасност — грози я или Божието възмездие, или твоето. Всъщност не знам от кое от двете се бои повече! Очевидно отецът е идвал днес и Дора ми каза, че Нафсика му е споделила нещо от миналото. Става дума за това, че е била принудена от твоята майка да попречи на връзката ти с вуйчото на Патрик. И сега тя ни предаде цяла кутия с неотворени писма, които е крила през всичките тези години. Както и няколко твои до него, които никога не е изпратила. Дора каза, че се намира в ужасно състояние.

Еванти се взираше изумено в нея.

— Нашите писма! Къде са те?

Виктория отиде да вземе кутията, която бе оставила пред вратата. Донесе ги и остави кутията върху табуретката до креслото на баба си.

— Искаш ли да я отворя.

— Ако обичаш.

Виктория я наблюдаваше тревожно. Еванти протегна ръка и взе писмата. Лицето й не изразяваше нищо, но младата жена видя, че ръката й трепери, докато отново и отново обръщаше пликовете и прокарваше пръсти по буквите, сякаш четеше Библията.

— О, Panagia mou! — промълви накрая. — Никога не съм мислила, че отново ще видя този почерк. О, това обяснява толкова много неща!

— Ще ги отвориш ли? — попита Виктория.

— Да. Да, разбира се. Но не сега. — Еванти стискаше писмата, сякаш се боеше да се раздели с тях.

Виктория се изчерви.

— Извини ме, Нона! Това беше много грубо от моя страна. Искаш да си сама, когато ги четеш, нали?

— Така мисля. Не защото в тях има нещо, което не бих желала да научиш, chrysso mou, а защото аз самата не знам как ще приема това, което ще узная. Налей по чаша чай, а след това ме остави да предприема самотното си пътуване в миналото.

— Как мислиш, ще можеш ли да простиш на Нафсика?

Еванти въздъхна.

— О, предполагам, че мога, agapi. Да, разбира се, ще й простя — аз също се боя от наближаването на Божия съд и също имам нужда да ми бъде простено за много неща. — Усмихна се тъжно. — Не бих искала още повече да накланям везната на греховете, ако тая злоба и яд към другите. Бедната Нафсика! Не тя е виновна за случилото се, а моята гордост и твърдоглавие. Ти мислиш, че обвинявам нея, но ти не познаваш майка ми! Нафсика сигурно не е могла да устои на натиска й, а и освен това — усмихна се студено Еванти — те и двете постигнаха целта си. Дори когато ни помагаше, Нафсика не одобряваше любовта ми към Хю. Тя е убеден ксенофоб. Беше бясна, когато Тоула се омъжи за прекрасния Антъни — според нея чужденец, който е прекрачил всякакви граници на приличието.

— А когато аз се омъжих за Ричард? — намръщи се Виктория, защото си спомни бурната реакция на Нафсика, когато й съобщи за годежа си.

— Да, да, разбира се — и когато ти се омъжи за Ричард.

— Самата ти не беше особено доволна — вметна Виктория.

— Не, не бях — съгласи се Еванти и побърза да добави: — Но не защото беше англичанин.

— Нона? — Младата жена внимателно оправи ресните на килимчето, върху което бе седнала, както често бе правила като малко дете. — Мога ли да те попитам нещо?

— Винаги можеш да ме попиташ — не особено окуражително отвърна баба й.

— Ти знаеше ли, че Ричард е гей… искам да кажа хомосексуалист?

— Знам отлично какво означава думата гей, благодаря ти, Виктория — тросна й се Еванти. — Може и да съм стара, но фактът, че моето поколение не обсъжда сексуалните теми така открито като твоето, не означава, че сме невежи по въпроса. А и конкретно в случая няма нищо ново — додаде сухо. — Просто една хубава дума^[1] е била използвана, за да се обясни нещо по съвсем различен начин от оригиналното й значение — на мен ми се струва твърде жалко, а и е признак на обедняване на английския език. Не ми се мисли за всички онези прекрасни английски стихове, които знаех наизуст и толкова много обичах и които сега учениците четат с презрителна насмешка.

— Но знаеше ли за Ричард? — настоя Виктория, която бе свикнала с навика на баба си да се отплесва в съвсем друга посока, когато не искаше да отговори на някой въпрос.

— Не, не знаех. Още откакто той беше момче, аз имах… някакво неясно подозрение, по-скоро интуиция, но не разполагах с нищо конкретно. Когато се сгодихте, реших, че Гай със сигурност щеше да знае, ако е така, и щеше да ти каже. — Виктория продължи да оправя ресните. — Просто никога не съм вярвала, че Ричард е подходящ за твой съпруг. И бях права, макар че ти определено изглеждаше щастлива и това продължи много по-дълго, отколкото очаквах. Но със сигурност никога не съм предвиждала такъв трагичен край.

— А какво мислиш за Гай и неговия брак?

— Гай е различен от Ричард. Той обича да задоволява желанията си и да експериментира. И, разбира се, винаги е бил много разглезен — от майка си, от Нафсика, трябва да призная — и от мен. Но аз храня големи надежди за брака му. Франсин не ми прилича на жена, която ще може лесно да подчини, пък и той ми каза, че никога не го отегчавала. А това е добър знак. — Погледна към внучката си — толкова мила и любяща, но в същото време и много своенравна и упорита. — Съжалявам, agapi, но няма да ти кажа това, което ти се иска да чуеш за Гай. А и в края на краищата то няма да ти помогне. Аз разбирам много повече, отколкото си мислиш, моя малка, и сърцето ми кърви за теб. Съзерцанието на собствените грешки е много самотно занимание — знам го от личен опит. А и имам доста практика.

— И как си успяла да се справиш, Нона? — Беше по-скоро вик на отчаяние, отколкото въпрос.

— Трябва да преобразуваш грешката, да се поучиш от нея. Аз научих един ужасен урок, свързан с моята гордост и сприхавост. В моя брак нямаше романтика — не повече, отколкото в твоя, макар и поради различни причини, — но в някои отношения твоят дядо ми беше добър съпруг. Ако не се бях омъжила за него, никога нямаше да имам баща ти, който беше светлината на живота ми — нито Тоула, нито теб, нито Гай. А ако ти не се бе омъжила за Ричард, agapi mou, никога нямаше да имаш Джейк. Уповавай се на това.

Виктория се изправи.

— Благодаря ти, Нона. Сега ще отнеса подноса и ще те оставя с писмата ти. Изглежда нито една от двете ни не е била много склонна да се вслушва в добрия съвет.

Докато се изкачваше по стълбата към стаята си, Виктория си помисли, че двете с баба й си приличаха много повече, отколкото бе осъзнавала досега.