Мери Никсън
Венецианската къща (21)

22.

— Добър вечер, господин Хамънд. — Еванти Дукас стоеше на прага и местеше поглед от Патрик към Виктория и обратно. — Веждите й се стрелнаха нагоре, когато видя сребърната кутия в ръката на Виктория.

— О, Нона, колко се радвам да те видя. Почина ли си добре? — Виктория погледна с обич баба си. — Целият следобед Патрик прави снимки за книгата си, а аз тъкмо се канех да му сипя чаша вино. Да сипя ли и на теб? Той се заинтересува от тази малка кутия. — Виктория я вдигна. — Но аз не знам нищо за нейната история. Ти можеш ли да му я разкажеш?

— Бих могла, разбира се, но защо толкова се интересувате от тази вещ, господин Хамънд? — Еванти бе придобила най-високомерния си и непристъпен вид. — Изненадвам се, че от толкова други интересни предмети в тази стая избрахте точно нея — изрече тя с най-смразяващия си тон.

— Интересува ме точно тя — настоя Патрик, без да се стряска от държанието й.

Старата госпожа пристъпи бавно напред, подпирайки се на бастуна, с изправена и вдървена стойка. Отпусна се внимателно върху любимото си кресло и подаде ръка към кутийката. Внучката й я подаде. Еванти започна да я върти между пръстите си, отвори я и я затвори, огледа я внимателно, сякаш се страхуваше, че може по някакъв начин да е осквернена. Накрая я затвори рязко и я остави на обичайното й място върху масичката до креслото.

— И така — заговори накрая, — какво бихте искал да знаете? — Лицето й бе затворено също като кутийката.

Патрик предположи, че тази жена е способна на силни чувства, но явно бе научена да ги прикрива отлично, когато желае.

— Искам да знам историята й, от къде я имате и също… — Той млъкна и погледна портрета на Еванти на стената над камината, после отново към жената пред него. Продължи бавно: — Когато вчера видях портрета, веднага разбрах, че в него има нещо познато, нещо, което навярно би обяснило странната реакция на възрастната дама, която видях на двора, когато пристигнах. А когато се запознах с Виктория, вече бях напълно сигурен. — Погледна я и рече: — Вие сте оригиналът на „Момичето на скалата“, нали, госпожо Дукас?

— А вие — много тихо отвърна тя с неразгадаемо изражение на лицето, но без да се преструва, че не разбира — сигурно сте синът на Хю Марстън. Много приличате на него. Когато вчера влязохте, изживях доста силен шок — както, без съмнение и моята стара прислужница Нафсика се е стреснала, като ви е видяла. Но мислех, че името ви е Хамънд?

Патрик кимна.

— Вярно е. Но аз не съм син на Хю, а негов племенник. Той е брат на майка ми и винаги е бил като баща за мен. — Добави нежно: — Хю така и не се ожени. Майка ми винаги ни е казвала, че е заради някаква жена, която безумно обичал, но нещата някак си се объркали… Обаче до миналата седмица никога не го бях чувал да говори за това.

— Ще ми кажете ли за какво, за бога, си говорите вие двамата? — Виктория щеше да се пръсне от любопитство. — Какво е това момиче на скалата? Кой е този Хю?

Но Еванти не откъсваше очи от Патрик.

— Той… още ли е жив? — попита накрая.

— О, съвсем жив! Напоследък не е много подвижен, с неговия артрит и артериалните проблеми, които имаше миналата година, в резултат от дълги години пушене и пиене — макар че никога в живота си не съм го виждал пиян. Все по-трудно му става да се придвижва с изкуствения крак, но все още е много жизнен: смел и забавен, едновременно невъзможен и неустоим, както винаги. — Изгледа я остро. — Знаете ли, че е загубил крака си по време на войната?

Тя поклати глава. Значи не са се виждали от шестдесет години, смаяно си помисли Патрик, а при все това само споменаването на името му упражняваше такава власт над нея.

— Той все още ли рисува?

— Да… както винаги, но напоследък му струва повече физическо усилие. Мисля, че той би умрял, ако няма да може повече да рисува. Концентрирал се е най-вече върху животни — по-конкретно коне, с чиито картини е най-известен. Току-що пое една голяма поръчка от принц Харун — собственикът на прочутия жребец Харун, който спечели толкова много големи състезания. Майка ми смята, че трябва да е полудял, за да се съгласи, но аз мисля, че е прекрасно и ще поддържа духа му. Картините на Хю се търсят много. Когато се случи да се предлагат на търг, се продават на изключително високи цени, ала това не се случва особено често, защото хората предпочитат да ги пазят за поколенията си. Той вече не приема поръчки да рисува портрети на хора, макар че обеща това лято да нарисува Софи. Тя е във възторг от идеята. Моите деца го обожават.

Патрик наблюдаваше лицето на Еванти. Въпреки силния самоконтрол маската на безизразност започна бавно да се смъква от лицето й и една неволна сълза се търкулна по напудрената й буза. Той предположи, че да плаче на публично място е нещо съвсем рядко за нея.

— Вуйчо Хю ми сподели наскоро, че най-хубавият портрет, който някога е рисувал, е „Момичето на скалата“. Винаги е отказвал да го продаде или изложи в галерия и никой от нас не знаеше кой е моделът, но когато се видяхме последния път, се случи нещо странно. Внезапно намерил оригиналната скица на портрета — която очевидно бил забутал някъде през годините — и ми каза, че когато се натъкнал на нея, си мислел за нарисуваното момиче.

— Аз му изпратих съобщение, когато мислех, че умирам — просто рече Еванти, сякаш това обясняваше всичко.

— Искате да кажете, че напоследък сте били във връзка?

— Не и по начина, който имате предвид, просто му изпратих съобщение. Радвам се, че го е получил.

— Той ми разказа, че носел със себе си скицата през цялата война — поясни Патрик, трогнат от развълнуваното й лице. — Каза, че тя му помогнала да оцелее, когато бил ранен.

В този миг телефонът на масичката до креслото на Еванти иззвъня. Виктория го вдигна.

— О, здравей. Да, той е тук. Не, няма нищо, всичко е наред. Знам, че мобилните не работят тук, не получаваме сигнал. За теб е Патрик, Софи. — Подаде му слушалката.

— Извинете ме. Ало? Софи? Всичко наред ли е? О, за бога, и двамата сте безнадежден случай! — Гласът му прозвуча раздразнено. — Ще се върна скоро. Е, ще се наложи да почакате, няма да е кой знае колко голямо изпитание, а и ще ви се отрази добре. Добре. Ще се видим скоро. Дочуване.

Остави слушалката и се извърна към събеседниците си. Виктория бе коленичила пред креслото на баба си. Патрик си помисли, че Хю вероятно би оценил трогателната картина, която представляваха. Искаше му се да узнае още толкова много неща, но навярно стана по-добре, че се налагаше да си тръгне — двете жени сигурно предпочитаха в момента да бъдат сами.

— Съжалявам за това — моите разсеяни деца са забравили да вземат резервния ключ за вила „Петради“ и сега не могат да влязат. — Усмихна се. — Софи даже е доста обидена: „От къде можехме да предположим, че няма да те има, когато се приберем?“ — това бяха думите й. Трябва да вървя. И без това ви отнех толкова време, да не споменавам и шока, който неволно ви причиних. Бих искал някой друг път да науча повече за тази история — ако, разбира се, имате желание да я споделите с мен. Както и да поговорим за онази прекрасна икона. — Протегна ръка към Еванти, която я пое между дланите си.

— Племенникът на Хю — промълви. — Да, ще ви разкажа историята, но не днес. Нуждая се от време, за да си помисля за някои неща, случили се толкова отдавна. Но се върнете скоро. Виктория ще ви изпрати, нали, chrysso mou?

— Разбира се, Нона. Ей сега ще се върна. — Виктория стана и придружи Патрик до вратата, после надолу по дългия коридор.

— Е! — заговори тя, когато заслизаха по стълбите. — Колко странно! Аз съм напълно потресена. Какво необикновено съвпадение — ако въобще е съвпадение. Нона не смята така, мога да те уверя в това. Тя има дарба на ясновидец. — Стрелна развеселено с поглед Патрик. — Убедена е, че си бил „изпратен“.

Той й се усмихна.

— Може би наистина съм бил! Но със сигурност мога да кажа, че когато приех предложението на агентката си да се свържа с баба ти и да дойда да разгледам Врахос, и през ум не ми е минавало, че ще се натъкна на тайна, свързана с моето семейство. Докато този следобед ме развеждаше наоколо, мислех да ти разкажа за извънредно странното посрещане вчера от възрастната дама, която беше на двора. — И той разказа за реакцията на Нафсика. — За мен самия беше доста силен шок, когато те видях — додаде той, поглеждайки към Виктория.

— След като те видяла, Нафсика си легнала. — Виктория го погледна, сетне бързо отмести поглед, без да срещне неговия. — Явно се е държала, сякаш си имал рога и опашка, но не исках да ти го казвам. Не оставила Дора на мира, докато не й обещала, че ще извика papas, местния свещеник, да дойде и да чуе изповедта й, защото твърдяла, че е извършила нещо ужасно. Мисля, че той ще дойде в неделя. Междувременно Нафсика я подлудява с приказките си, че скоро ще умре — чувала съскането на адските пламъци около себе си — но отказва да обясни защо. Мисля, че тъкмо заради това Янис е предложил да заведе Дора и момчетата до града, за да се махнат за малко от хленченето и вайкането на бабата.

— Каза ли на твоята баба за това?

— Не. Миналата вечер тя беше уморена и аз не исках да я разстройвам повече. Но сега мисля да й кажа.

Тя изпрати Патрик до колата.

— О, аз така и не ти налях вино — сети се тя. — Много съжалявам.

— Ще си го запазя за друг път. Имаше по-важни неща — нежно отвърна той. — Добре ли си? — попита и същевременно откри, че никак не му се иска да се разделя с нея. — И без това имаш достатъчно проблеми на главата си, та да се справяш и с още една семейна драма. Моля те, не се чувствай задължена да идваш утре на гости, ако нямаш желание.

Но с цялото си сърце се надяваше, че ще дойде.

— Разбира се, че ще дойда. А и освен това трябва да ти съобщя последните новини. Може до утре да знам малко повече за тази история. Ще разкажеш ли на Сам и Софи за нея?

— Дали баба ти би имала нещо против?

— О, не ми се вярва, не и след толкова много години. Кажи им. После ще можем всички да поговорим. Аз нямам търпение да го обсъдим.

— Добре. Сигурен съм, че те ще бъдат страшно заинтригувани.

Той остана за миг нерешително до колата, сякаш се чудеше дали да тръгва или не, макар че й бе направил впечатление на много решителен мъж.

— Ами довиждане, Виктория — рече накрая, — Ще се видим утре в Крокалия Бийч за една игра семеен тенис. — След което напъха дългите си крака в колата и потегли малко бързо по осеяния с дупки път.

 

 

Виктория бавно се запъти към малката дневна. Еванти не бе помръднала. Седеше в креслото в припадащия мрак, втренчена в пространството или по-скоро навътре в себе си, помисли си Виктория. Навярно си спомняше Хю Марстън и се бе върнала отново в миналото. Не забеляза, че внучката й е влязла.

— Нона? — тихо я повика Виктория. — Добре ли си?

Еванти й протегна ръка.

— Да, добре съм, agapi. Но се оказа, че трябва да помисля за толкова много неща.

— Искаш ли да ми разкажеш? До сега никога не си споменавала нито дума, макар че изглежда някога това е било изключително важно за теб.

— Дълго време беше твърде болезнено и лично, за да говоря за него, а когато вече нямаше значение за никого, освен за мен, отдавна бях свикнала да не говоря за него. Не съм съгласна с всички тези модерни схващания, че човек трябва да разголва душата си и да разказва всичко на напълно непознати — страстно заяви тя. — Струва ми се, че го наричат „консултация“ — много американско, но далече не най-доброто, което сме заимствали от тях.

Изсумтя подигравателно, а Виктория си помисли, че само някой напълно неустрашим терапевт би се заел с Еванти Дукас. Самата тя смяташе консултациите за нещо много полезно, а освен това си припомни думите на Патрик, че е много по-лесно да излееш душата си пред непознат. На нея със сигурност й бе много лесно да говори с него. Когато лежеше будна нощно време, измъчвана от собствените си объркани чувства, жадуваше да може да обсъди с някого връзката си с Ричард, без да се измъчва от угризения, че е нелоялна към съпруга си, който вече не можеше нито да се защити, нито да й обясни какви са били истинските му чувства. Как би могла да сподели със семейството си, че не може да се отърси от въображаемата картина как Гай и Ричард правят секс, която я изпълваше с омраза през деня, а през нощта я караше да се събужда трепереща и обляна в пот? Как можеше да обясни разяждащата душата й мъка от предателството на Гай и Ричард?

— А и защо си мислим, че в този живот болката ни трябва непременно да бъде облекчена — сурово продължи Еванти, явно следвайки някаква своя мисъл. Сетне лицето й омекна. — Да, искам да го споделя с теб, скъпа, и кой знае… Може би ще можем да си помогнем взаимно. Знам, че в някои отношения съм се превърнала в една надменна стара жена, която съди останалите прекалено строго, — но трябва да ти призная, че в тази история не се гордея със себе си. Изгубих вярата си в тържествената клетва на един човек и защото бях наранена и ядосана, наруших собственото си обещание. Ала днес научих, че може би в крайна сметка този друг човек е удържал на думата си.

— Когато бях малко момиче — поде Виктория, сведе поглед и започна да върти брачната халка на пръста си, — ти веднъж ми каза, че истинската любов поразявала като светкавица. Никога не го забравих. Вуйчото на Патрик ли беше тази светкавица, Нона?

— Да, той беше. О, да! И колкото и болезнено да е било за мен през всичките тези години, аз нито за миг не съжалих, че бяхме заедно, макар и за кратко, защото това беше истинско. Ако трябва да изживея живота си отново, аз бих искала всичко да се повтори въпреки цялата мъка, която изпитах някога. — Еванти погледна съчувствено внучката си. — Но, ти, agapi, ти все още не си била пронизана от тази светкавица и това те измъчва най-много, нали? Не само заради това, което си изгубила… а и за онова, от което съзнателно си се отказала. Да не получаваш, но и да не даваш, права ли съм?

— О, Нона — тъжно промълви Виктория, питайки се какво точно знае Еванти и какво й бе казал Гай, — със сигурност едва ли цялата истина. — Изпитвам едновременно и тъга и яд. Отчасти заради горкия Ричард, който трябва да е бил невъобразимо нещастен, за да стори това, което си мисля, че е направил, но най-вече заради собствената си глупост… и… заради страха си от живота. Заради това, че избрах сигурността, тъй като никога нямаше да мога да имам това, което наистина желаех. Моля те, разкажи ми своята история, за да забравя поне за малко себе си.

 

 

Когато Дора влезе, за да съобщи, че са се върнали и вече е сложила Джейк да спи, завари баба и внучка да седят в тъмното, и двете напълно погълнати от един отдавна изчезнал свят.