Мери Никсън
Венецианската къща (20)

20.

Гай и Франсин лежаха един до друг, след като се бяха любили, изпълнени със задоволство, което всеки миг можеше да избухне в нов изблик на желание.

Самолетът на Гай от Милано кацна навреме, Франсин го посрещна на летище Хийтроу и го закара на номер четиридесет в Болтън със спортното си беемве с подвижен покрив, което Гай й бе подарил за Коледа. Вечеряха в малкия италиански ресторант на Фулъм роуд, който и двамата харесваха и чийто собственик притежаваше изискано остроумие, но знаеше кога да не се натрапва. Там нямаше музикален автомат, а атмосферата предразполагаше към лек разговор, докато посетителите се наслаждаваха на вкусната храна. След това двамата се прибраха пеша у дома по Гилстън роуд в настроение за любов.

Сега Гай се надигна в леглото и лениво омота около пръста си кичур от лъскавата кестенява коса на Франсин. Погледна надолу към съпругата си.

— Всичко това лесно може да накара един мъж да се пристрасти към брака — рече. — Завръщам се у дома след пътуване и ти все още си тук — без да се боя, че някой ревнив любовник или съпруг може да ни прекъсне.

— Боже! Ти май наистина остаряваш — подразни го Франсин. — Мислех, че тъкмо вълнението на незаконните връзки и конкуренцията с ревнивите съперници те възбуждат.

— Така беше, но тази малка домашна идилия е толкова ново и свежо преживяване, че ме възбужда още повече. Започвам да си мисля, че се влюбвам — ще ти кажа, когато магията започне да се износва.

— Ммм. Направи го. — Франсин затвори очи и се протегна като котка.

Гай я погали по леко издутия корем.

— Как се чувстваше малкото човече там вътре, докато ме нямаше?

— Чудесно. Стори ми се, че това малко човече — той или тя — е започнало да буйства, но предполагам, че е било само движение на червата след обилна вечеря. Моята баба ми е казала, че няма да го сбъркам, когато се случи за пръв път — сякаш малка птичка пърха в кутия за шапки, поне така ме осведоми тя. Не мога да кажа, че това чувство ми е познато, затова предполагам, че мога да пропусна признаците — никога досега не съм мислила за себе си като за кутия за шапки.

— Да не би в такъв случай баба ти да е имала хобито да затваря малки птички в кутии за шапки? Звучи ми като доста зловещо занимание.

— Не, поне доколкото знам. Ммм… това беше хубаво. Продължавай да го правиш, моля те… много е успокояващо.

— Да не си посмяла да заспиш, госпожо Уинстън. — Гай отдръпна ръката си и погъделичка върха на носа й с друг кичур от косата й. — Трябва да поговорим. Предполага се, че съпругите умират от желание да узнаят какво е правил съпругът им, докато е отсъствал. Не искаш ли да разбереш как мина срещата ми с Виктория?

Франсин отвори едното си око и го изгледа развеселено.

— Е, след като очевидно се пукаш по шевовете от желание да ме осветлиш, предполагам, че ще ми кажеш — промърмори тя и отново затвори окото си. Знаеше, че тъкмо способността й да го изненадва с реакциите беше важна част от властта й над него.

Докато го нямаше, тя беше мислила много за Виктория. Чувствата й към братовчедката не бяха еднозначни, макар че беше на ръба да я хареса, а в момента искрено съчувстваше на мъката й. Беше ужасена, когато това се случи, но тази трагедия само бе увеличила скритата несигурност, която изпитваше към дълбоката връзка от детството, която съществуваше между двамата братовчеди. Гай е много привързан към Виктория — много повече, отколкото самият той осъзнава, с болка си помисли тя. Не Ричард — който винаги бе готов да ласкае Гай, да угажда на желанията му — беше този, когото Франсин смяташе за опасен съперник. Знаеше, че колкото по-обременяващ ставаше Ричард, толкова повече се отдалечаваше Гай. Но Виктория беше нещо съвсем различно. А сега? Вдовиците можеха да бъдат много заплашителни за съпругите, помисли си Франсин, тяхната уязвимост можеше много лесно да отклони някого от пътя му.

Докато гледаше как Гай преминава през изхода на терминала, сърцето й се бе изпълнило едновременно с радостна възбуда и тревога, която напоследък бе станала неотделима част от чувствата й към него. Закле се, че на никаква цена няма да позволи на съпруга си да узнае колко много зависи щастието й от него. Въпреки вълнението дали бебето е помръднало нищо нямаше да попречи на баща му да се освободи, ако някога се почувства като уловен в капан, помисли си Франсин. Щеше да направи всичко възможно, за да изчезне завинаги. А Франсин не възнамеряваше да го допуска. Знаеше, че нейните чувства към Гай са много по-дълбоки и страстни от неговите, но се надяваше, че може би най-сетне ще я обикне.

Затова го бе целунала леко, поинтересува се за здравето на баба му, а после бързо заговори за интервюто с изгряващата дива на Ла Скала и представянето й в събудилата много дискусии постановка, която Гай беше отишъл да види в Милано. Фактът, че тя самата обожаваше операта и имаше огромни познания в тази област, я улесняваше — това бе и един от многото им споделени интереси, — но й струваше огромно усилие да не попита как бе реагирала Виктория на разкритията за Ричард. От своя страна Гай беше сигурен, че Франсин умира от любопитство, и се чувстваше засегнат, задето още не го бе попитала. Имаше множество удобни случаи и по пътя към къщи, и по време на вечерята, ала той напразно бе очаквал тя да повдигне въпроса. „Прилича на игра на покер“ — каза си Франсин. Но тя знаеше, че нейният залог е изключително висок.

Както и да е, сега беше очевидно, че Гай изгаря от желание да й разкаже за Виктория, а тя беше съвсем готова да го изслуша.

— Добре тогава — давай. Цялата съм слух — рече и се настани удобно на възглавниците.

Гай запали две цигари, наведе се да пъхне едната в устата й, но в последния миг се отдръпна.

— Извинявай, ти не бива да пушиш, нали? Искаш ли и аз да ги откажа? Ще бъде ли по-лесно за теб?

Тя се изненада.

— Би ли направил това… ако поискам?

— Разбира се.

— Това бебе е много важно за теб, нали?

— Да — кимна той и небрежно додаде: — Но смятам, че и майка му е не по-малко важна. Трябва да ти призная, че ми липсваше.

— Благодаря ти, скъпи. — Франсин бе трогната. За пръв път й го казваше и тя си помисли, че това е много важен момент в тяхната връзка. — Засега можеш да продължаваш да си димиш, но ще ти кажа, когато започна да се нуждая от по-голяма подкрепа. Странното е, че всъщност не изпитвам желание да пуша. Късмет, нали? А сега да чуя цялата драма. Надявам се, че си бил внимателен с Виктория.

Гай й разказа за посещението си във Врахос: за увеличаващата се разруха на старата венецианска къща, която той обичаше толкова много, за изненадата му, че е в много по-лошо състояние, отколкото си бе мислил; за подобряващото се здраве на Еванти и за радостта й при новината за бебето, а след това за пикника в Ангелокастро и ужаса на Виктория, след като й разказа всичко. Накрая й описа разтърсващото си преживяване, когато тя бе излязла сама с лодката в бурното море.

— Сгреших, че й казах всичко направо — сериозно рече той. — Боях се от реакцията й, но тя беше много по-лоша, отколкото очаквах. Искаше ми се да си с мен, за да ми помогнеш при разговора, а след това прекалих с алкохола. Разбира се, знаех, че това, което ще й кажа, ще бъде истински шок за нея, но някак си не очаквах чак толкова бурна реакция… да бъде толкова смаяна. Глупаво от моя страна. Ричард беше искрено предан на Виктория, но за разлика от мен никога не се е интересувал сексуално от жени и не би могъл да бъде много страстен любовник. Тя ми го намекна. Виктория го познава толкова отдавна и човек би си помислил, че през всичките тези години е имала достатъчно основания да схване, че е гей, нали?

— Струва ми се, че знам защо не е „схванала“ — липсвало е първото впечатление, първият сблъсък. Когато познаваш някого толкова отдавна и продължаваш да се виждаш постоянно с него, ти спираш да го забелязваш дори как изглежда, какъв е всъщност. Винаги ми е правило впечатление, че Виктория някак си е застинала във времето — толкова красива и човек би си помислил, че е способна на бурна страст, но в същото време… толкова неопитна — жена, която все още не е открила себе си.

— Моят баща, който е много проницателен за хората и много я обича, я нарича Спящата красавица.

— Очакваща своя принц? — попита Франсин. — Е със сигурност това не е бил Ричард. — Поколеба се, после продължи: — Как ще реагираш, Гай, ако този принц внезапно се появи някой ден?

Гай всмукна от цигарата и издуха няколко колелца във въздуха.

— Не знам — бавно рече той, изненадан от въпроса. — На теория ще бъда доволен, но предполагам, че ако трябва да съм честен, ще ми е трудно да го приема. — Погледна я. — Но не толкова, както смятах някога.

Франсин отмина без коментар последните му думи, макар че тайно се зарадва. „Не бива да ставам самодоволна“ — предупреди се тя, а на глас попита:

— Просто не мога да си представя как Ричард изобщо си е въобразявал, че подобен брак може да успее — да я направи щастлива или самият той да открие щастието. Е, той със сигурност не го е открил, горкичкият! Какво всъщност го е накарало да се ожени за нея?

— Предполагам, че аз — отвърна Гай. — Със сигурност не съм имал такова намерение и сега се чувствам дяволски виновен. Мислих за това в самолета, докато пътувах насам. Съвсем откровено попитах Виктория какво мисли за брака си и тя ми призна, че бракът им е бил нещо като fait accompli или свършен факт, или още по-точно като нещо отдавна предрешено: като деца винаги сме се шегували, че когато пораснат, двамата ще се оженят. Но нещо, което казах аз, в действителност подтикна Ричард да го стори. Беше след като се върнахме от Кеймбридж. — Взираше се в тавана и си спомняше как Ричард бе започнал да става все по-обсебващ, оплакваше се от другите връзки на Гай и безумните му житейски експерименти, искаше нещата помежду им отново да станат каквито са били в миналото.

— Аз исках да прекратя връзката ни и да продължа напред, но Ричард искаше всичко да си остане каквото е било. Спомням си, веднъж му се подигравах, че не желае да се отърси от миналото, и му казах „Тогава по-добре се ожени за Виктория — тогава ние тримата ще си живеем чудесно“, но нямах предвид да го приеме буквално. Следващото, което чух, беше, че са се сгодили.

— Каза ли това на Виктория?

— Точно това — не.

— Какво ли ще прави тя сега? Дали ще остане в Корфу?

— Мисля, че да — поне за известно време. Там тя се чувства защитена, а и винаги е обожавала да бъде с Нона. Но не може цял живот да тъпче на едно място, все някога ще се наложи да продължи напред.

— Може би ще се отегчи — предположи Франсин — и ще се завърне в света.

Гай поклати глава.

— Тя не е вечно заета светска лъвица като теб. Виктория може цяла вечност да си седи там и да прекара живота си в мечти. Искаш ли да отскочим за една седмица и да се убедиш сама? Би ли искала? Между другото, обещах на Нона, че ще кръстим бебето във Врахос. Макар че трябваше първо да те попитам. Надявам се, че нямаш нищо против?

Франсин никога не бе ходила във Врахос. През всичките години на тяхната подновяваща се и разпадаща се връзка, включително и краткотрайния й неуспешен брак с един богат американски банкер — жест на независимост спрямо Гай, — който й бе осигурил доста щедра издръжка, макар че бе заплатила с няколко години значително нещастие, той бе канил много свои приятели в Корфу, но нея никога. Дали това бе знак, че най-после искаше да я допусне в тази част на живота си, която досега бе държал настрани от нея? Или искаше отново да се върне там, примамен от присъствието на Виктория? Франсин все още се чувстваше несигурна, но в същото време я обзе надежда за бъдещето.

— Идеята е страхотна — рече и усети, че се налага да му припомни какво очакваше от него в момента, въпреки че знаеше колко много Гай мрази да го притискат и да му поставят ултиматуми. Тя се изправи и завивките се плъзнаха надолу, разкривайки голотата й.

— Слушай, Гай. Има нещо, което непременно трябва да ти кажа… и няма да го повтарям отново, така че по-добре внимателно да ме чуеш.

— Внезапно стана много сериозна. — Гай си помисли, че прилича на тигрица със светлокестенявата си коса и очи със златисти точици. Изглеждаше опасна и непредсказуема — и определено съблазнителна.

— И съм. Много съм сериозна. Аз знаех какво исках, когато се омъжих за теб, и отлично съзнавах, че ти не си от мъжете, които стават верни съпрузи, но поех добре пресметнат риск. Обаче бременността със сигурност променя отношението към много неща и сега осъзнах, че това не само ще се отрази върху мен, но че съм поела риск и за нашето бебе. Не ме разбирай погрешно — радвам се за бебето и те обичам. Знам, че ти също си доволен, но ако ме предадеш, няма да го родя. Край. Така че повече никакви истории и това означава да стоиш по-далеч не само от жените, но и от момчетата, Гай Уинстън — завинаги.

— Дявол да го вземе! Искаш ли да ти се закълна тържествено — попита Гай, опитвайки се да прозвучи нехайно, за да прикрие колко го бе разтърсил този изблик на ярост от нейна страна. Погледна я с уважение. Осъзнаваше, че се изисква смелост за подобно избухване.

— Не. Не искам да се кълнеш в нищо. Не желая изобщо да го обсъждам. Просто ти заявявам, Гай, че ако направиш нещо, с което да нараниш нашето бебе, няма да има втора възможност с мен. — Отпусна се отново върху възглавниците и придърпа завивката до брадичката си.

В отговор Гай угаси цигарата си, извърна се към нея и ръката му се плъзна отдолу.

 

 

21.

 

На следващия ден, когато Сам и Софи се появиха още сънени от стаите си, търкайки очи, за да прогонят съня, Патрик от няколко часа вече бе на крак. За пореден път се учуди на способността на младите хора толкова дълго да останат безразлични към струящата слънчева светлина през прозорците им. Специално Софи имаше доста смачкан вид. Предишната вечер след вечерята двамата със Сам се бяха впуснали в нощния живот на Криовриси. Отбръмчаха с мощния мотор, обвити в облаци прах и изгорели газове, оставяйки баща си самотен, с усещането на кокошка, чиито пиленца внезапно са изчезнали.

— Ти си само на седемнадесет, Софи. Може би няма да те пуснат, ако се опиташ да влезеш в нощен клуб — предупреди я той с тайната надежда, че точно това ще се случи. — При това положение Сам трябва да те доведе обратно. — Дъщеря му го бе изгледала със съжаление.

— Да, да, да, татко! Но няма да имам проблем с влизането — не се тревожи за мен. Ще си взема личната карта — додаде успокояващо.

— Защо ли това не ме успокоява — промърмори Патрик. Изобщо не беше сигурен дали да й разреши да излезе. — Дали майка ти щеше да те пусне?

Софи завъртя очи.

— Сигурно се шегуваш! Мама никога не ми разрешава да се забавлявам — не че се интересува особено какво правя. — Превключи на умолителен тон: — Моля те, татко, нали няма да съм сама. Обещавам, че няма да направя нищо глупаво.

Патрик се поколеба за миг, сетне се реши.

— Добре, Софи. Знам, че работи много усилено през последния срок в училище, но, моля те, не ме подвеждай. Знаеш много добре какви са правилата ми. — Макар че Патрик създаваше впечатление на отстъпчив човек, ако го предизвикаха можеше да стане много строг и непреклонен. Затова децата му не се осмеляваха да отминават с лека ръка правилата му.

Изпитала облекчение, Софи грейна насреща му.

— Скъпи татко, ти си толкова готин! Довери ми се! Кълна се, че няма да съжаляваш!

— Няма да има проблеми, татко — обади се Сам. — И без това сигурно пак ще бъдем в „Пристанищни светлини“. Не мисля, че другите нощни клубове са отворени за сезона.

— Ти сигурен ли си, че няма да има някакви проблеми, ако за една вечер останеш сам? — попита Софи, като обви ръце около врата му и го изгледа с майчинска загриженост, което го накара да се почувства стогодишен старец.

— Разбира се, че няма проблем. Пожелавам ви да се забавлявате и ви благодаря, задето дойдохте с мен във Врахос. Беше чудесно да сме заедно.

Патрик се замисли с огорчение за многото случаи в миналото, когато се бе опитвал — без успех — да убеди Рейчъл колко е важно да се покаже на Сам и Софи, че им вярват и да им се позволява повече свобода, която те и без това щяха да си извоюват, ако незаслужено им се отказваше. Сега, когато решенията взимаше само той, установи, че е много по-трудно да приложи тази мъдрост на практика, отколкото бе смятал. Увери се, че са взели мобилните си телефони, и им помаха с пресилена веселост — с огорчение установи колко много не му се искаше да ги пуска. След това поработи върху текста на книгата си и нахвърли няколко бележки за първите си впечатления от Венецианската къща. Знаеше, че ще му достави огромно удоволствие да пише за къщата, както и да направи снимките, и се надяваше, че ще отдаде дължимото и на къщата, и на собственичката. Улови се, че мисли не само за Еванти Дукас, но и за внучката й, питайки се що за човек е бил съпругът й и какво бъдеще я очакваше. Тенисът щеше да бъде добро развлечение за Сам и Софи, а Патрик, който беше доста добър на корта, вече го очакваше с нетърпение.

След лека борба със съвестта си той позвъни на Рейчъл, но скоро съжали, че го е направил. В мига, в който чу гласа й, разбра, че разговорът няма да мине добре. Странно, помисли си той, колко разбулващ можеше да бъде телефонът за настроението на човека от другия край на линията, дори още преди разговорът да започне. Той я попита как са двете с Поси и се опита да й каже каква добра компания са били двете му по-големи деца по време на посещението във Врахос, надявайки се, че ще събуди интереса й за мястото и хората. Но макар че Рейчъл се поинтересува за Сам и Софи, не пожела да чуе за преживяванията и заниманията му. Гласът й бе остър и студен като ледена висулка, а самата тя го заля с оплаквания от живота вкъщи, подчертавайки каква мъченица е, след като е била оставена „да се справя с всичко сама“, докато те се забавлявали на воля.

— Не ми пробутвай подобни приказки — не сдържа раздразнението си Патрик. — Ти спокойно можеше да бъдеш с нас — много добре го знаеш.

От другата страна настъпи тишина. Беше му нужно една-две минути, за да осъзнае, че Рейчъл бе затворила. Знаеше, че тя ще очаква той да й позвъни веднага, да й се извини и да й каже колко много му се иска тя да е с него. Но той повече не посегна към телефона.

Към полунощ устоя на изкушението да излезе да търси децата си и си легна. Чу ги да се връщат в малките часове, по-скоро от приглушения смях откъм кухнята разбра, че те се опитват да не го събудят и той реши да не ги разочарова, като се появи внезапно и започне да ги разпитва как са прекарали вечерта. Почувства се невероятно самотен и им завидя за приповдигнатия младежки дух, но мигом се сгълча, че започва да се превръща в един мърморко на средна възраст.

— Господи! Главата ми! — простена сега Софи, зарови ръце в разрошената си коса и се скупчи върху един стол. — Чувствам се ужасно.

— Е, когато снощи се прибрахме, беше доста зле — без капчица съжаление отбеляза брат й. — Вземи два парацетамола или нещо друго. Във всеки случай една хубава закуска ще те оправи. Господи! Умирам за малко яйца и бекон — ти искаш ли?

— Закуска? — Софи потръпна драматично, докато гледаше с отвращение как брат й рови из хладилника, после чупи яйцата в тигана. — Не ми споменавай за храна!

Но след голяма чаша черно кафе и две големи купи гръцко кисело мляко с мед и грозде, тя се възстанови като по чудо. Не можа да устои на изкусителната миризма на пържен бекон и прилапа няколко парченца от чинията на Сам, след което лакомо си облиза пръстите. Между възстановителните хапки те разказаха на Патрик, че са срещнали група английски тийнейджъри, един от които бил от училището на Сам. Оказало се, че родителите му били собственици на заведението в Агия София и приятели на семейство Маршъл, а Софи заяви, че са прекарали фантастична вечер заедно и се уговорили да се срещнат за обяд в механата в Агия София.

— Казахме им, че можем да обиколим залива с моторна лодка, ако времето е хубаво, и ги предупредихме, че може да дойдеш с нас, татко. Искаш ли да дойдеш?

Но макар че бе трогнат от предложението им, Патрик, който нямаше намерение да им се пречка, нито да им служи за параван, отклони поканата.

— Вървете и се забавлявайте — каза той. — Ще се видим, когато решите, но ми позвънете, ако няма да се връщате за вечеря. Аз ще пообиколя наоколо с фотоапарата.

След като се разделиха, той реши да слезе до Криовриси, да хапне набързо нещо за обяд, да напазарува за обяда с Виктория и сина й, а следобеда да прекара в снимане.

Остана приятно изненадан, когато почти веднага намери място за паркиране на пристанището. Винаги досега бяха идвали на Корфу през август, когато красивият малък град гъмжеше от туристи в наети коли, търсещи отчаяно къде да паркират. Половината от магазините бяха затворени и тясната главна улица изглеждаше не само пуста, но и странно гола без редиците ярки тениски, които обикновено висяха по дългите стойки покрай тротоарите от двете страни.

Покрай ръба на вълнолома върху кнехтовете бяха проснати скъсани рибарски мрежи, които трябваше да бъдат изкърпени, обърнатите лодки чакаха да бъдат поправени за сезона. Както обикновено, отвън пред пристанищния бар група мъже бяха насядали и пиеха кафе, играеха карти и спореха разгорещено за местната политика, но общото впечатление беше по-скоро за някакво очакване, отколкото за реално действие. Беше все едно да попаднеш на някой телевизионен филм за пътешествие, на който е натиснат бутонът „пауза“.

Таверната с изглед към пристанището беше отворена. Патрик си избра една маса отвън под сенника и си поръча риба, задушена във винен сос с картофена салата — които се оказаха отлични, — последвани от една малка чашка гъсто гръцко кафе, на което никога не можеше да се насити. Той не беше от хората, които непременно се нуждаят от компания, за да се забавляват и обикновено щеше да се наслади на прекрасната храна, успокояващата обстановка и меко време. Вместо това се замисли за Рейчъл и последния им неприятен разговор и светлината на деня сякаш угасна. Нямаше представа какво ще прави с брака си — ако не беше заради децата, изобщо не беше сигурен, че иска да го спасява.

Тръсна глава. Нямаше смисъл да стои тук и да прехвърля отново и отново едни и същи неща — трябваше да направи няколко снимки. „Поне в това съм добър“ — тъжно си помисли. След като си изпи кафето и плати сметката, реши първо да отскочи до малкия, но добре зареден супермаркет зад механата и да напазарува. Докато стоеше пред шкафа със замразена храна и се чудеше какво да купи за гостите си, оглеждайки подозрително пакет калмари, които приличаха повече на сиви гумени тръбички, стерилизирани за някаква зловеща медицинска процедура, отколкото на нещо, на което му предстоеше да се превърне във вкусна храна, един глас зад него каза:

— Избираш меню за утрешния обяд?

Той се извърна и видя Виктория Кънингам, преметнала телена кошница през едната си ръка, да се взира развеселено в него. Удоволствието да я види го прониза като остра стрела. Имаше чувството, че я бе призовал само с мисълта си.

— Здравей! Колко е хубаво да те видя!

Виктория си помисли, че радостта му изглежда съвсем искрена.

— Каква хубава изненада — продължи той — и ти си напълно права! Тъкмо се чудех какво да купя за обяда. — Посочи към сивите тръбички. — Не съм сигурен, че уменията на Софи, комбинирани с моите усилия, ще са достатъчни, за да се справим с това.

— Нито пък моите. Но когато Дора ги приготви, са толкова вкусни, че можеш да си оближеш пръстите. — Внезапно се засмя и лицето й се преобрази. — Ти се взираше толкова нещастно в този фризер, че едва не ти казах, че всъщност няма да дойдем — само и само да те избавя от мъките. Защо не ни поднесеш студено месо и салата? Това е любимата храна на Джейк, а ако ще играем тенис, едва ли ще изгаряте от желание да се суетите с приготвянето на някакви сложни ястия веднага щом се върнем. Лично аз, докато съм тук, мога да живея само на домати и сирене. Доматите в Англия винаги ми се струват безвкусни, след като съм опитала тукашните. Моля те, не си създавай излишни главоболия — ние можем спокойно да минем с хляб и сирене. Искаш ли да обиколим и да видим какво да си изберем?

— Какво облекчение! — засмя се Патрик. — Не ме бива много по пазаруването. Помогни ми тогава да избера вашия обяд.

Двамата тръгнаха между рафтовете, като взимаха каквото им хареса: пръчка сух салам, хайвер, неизбежното сирене „Фета“, печено пиле, току-що свалено от грила и все още горещо, няколко килограма прекрасни домати. Пазаруването, което само допреди няколко минути му се струваше досадно задължение, се превърна в забавна екскурзия. Виктория определено бе приятна компания и Патрик с болка си помисли колко много му липсваше приятелството на Рейчъл.

Когато отидоха да платят, Виктория бе посрещната шумно и радостно от собственика Динос и двамата се разбъбриха на гръцки, докато той маркираше покупките на Патрик.

— Миналата вечер Динос се запознал със Сам и Софи — обясни тя на Патрик. — Те му казали, че са отседнали във вила „Петради“. Динос каза още, че може да ти разкаже такива истории за английските младежи, които идват тук, че да ти настръхнат косите от ужас! Всички в Криовриси се познават и нямат тайни един за друг — това е нещо, с което свикваш, когато живееш тук за постоянно.

— По-добре не ми превеждай тогава, защото не мисля, че искам да науча повече за похожденията на Сам! Но той поне може да се грижи за себе си. В момента повече се тревожа за Софи. Нямаш представа колко се притесняват бащите за дъщерите си тийнейджърки. Сякаш едва вчера беше малко момиченце. Те казаха, че ще наемат лодка от Петрос и ще излязат в морето заедно с някакви приятели, с които се запознали миналата вечер. Само един Бог знае какво правят в момента!

— Софи ми се стори съвсем разумна и отговорна — отбеляза Виктория, — много повече, отколкото аз бях на нейната възраст. Както и да е, Петрос винаги проверява къде се намират лодките му, за да е сигурен, че някой не е изпаднал в беда. — Не му спомена за собственото си премеждие с лодката. — Готов ли си вече да се връщаш в „Петради“?

— Мислех си да се изкача на старата крепост и да направя от там няколко снимки, — освен ако ти нямаш други предложения?

— Предполагам, че сега едва ли би искал да дойдеш във Врахос и да направиш снимки за книгата си? — нерешително попита тя. — Нали каза, че искаш да обиколиш, а ще ти бъде по-лесно, когато аз съм наоколо — в случай че имаш желание да научиш нещо, но не искаш да безпокоиш Нона. В момента тя сигурно си почива, а Джейк отиде в Корфу заедно с Дора, Янис и малкото им момче, така че съм свободна през целия следобед. Но ще те оставя сам да решиш. Не бих искала да ти влияя.

— Това би било чудесно — зарадва се Патрик. — Аз самият едва не те попитах дали мога да дойда във Врахос, но не исках да се натрапвам. Присъствието ти ще е от голяма полза за мен. За щастие съм взел една от хладилните чанти на Маршъл, където ще сложа храната, така че няма да се развали.

— Е, тогава аз ще тръгна с колата си, а ти ще ме следваш по пътя, докато стигнем пред къщата. Не е нужно да оставяш колата си в двора, както си направил вчера.

Тя се качи в очукания стар форд, който сякаш всеки миг щеше да се разпадне, а звукът му беше като от няколко консервни кутии, завързани под него. Очевидно къщата не е единствената собственост на Еванти Дукас, която се нуждае от солиден ремонт, каза си Патрик. Изведнъж денят му се преобрази.

След като свиха от главното шосе и заподскачаха по дългия път, осеян с дупки, който водеше към къщата, Патрик я последва и зави пред къщата.

— Само ще взема фотоапарата от колата — рече той.

Виктория надникна през прозореца.

— Това ли е всичко, което носиш със себе си? — учуди се младата жена. — Аз пък си мислех, че имаш голямо оборудване. Какви различни фотоапарати използваш?

— Повечето време използвам един — верен съм на своя стар „Броника“. Мразя да влача със себе си прекалено много багаж и всичко се побира в две чанти — една за фотоапарата и още една за светкавиците и останалото осветително оборудване. Разбира се, имам и триножник.

— И така, какво искаш да правим?

— Бих искал да ме разведеш наоколо — ще ме предупредиш, ако има места, където не бива да ходя — а след това, ако нямаш нищо против, бих искал сам да разгледам.

— Чудесно. Да минем от тук и аз ще ти покажа как да излезеш на терасата, където вероятно ще бъда — няма да заключваме вратата, — а и може би ще пожелаеш да видиш параклиса. Ще ти покажа къде е ключът.

Тя го поведе през вратата по дълъг каменен коридор и излязоха на терасата в задната част на къщата, точно под балкона, от който предишния ден той се бе любувал на гледката.

— Параклисът е там. — Виктория посочи кулата с камбаните, чийто връх бе на едно ниво с тях. — Надвиснала е над самия ръб на скалата и когато камбаните звънят се чуват на километри. Ехото отеква над скалите и заглъхва в морето.

— Тук мога да направя фантастична снимка. — Патрик вече си я представяше — тъмнорозовата олющена боя, сивите камъни и потъмнелите камбани, увиснали под високите извити арки, устремили се към синьото небе. — Параклисът действащ ли е?

— Да. По традиция веднъж месечно има служба, изнася я местният свещеник, който за отплата получава зехтин. Освен това има и други случаи — празници, селски сватби. Джейк е кръстен тук, а братовчед ми Гай и жена му се надяват към края на годината да кръстят тук първото си дете. Аз мечтаех да се омъжа в параклиса, мислех, че ще бъде ужасно романтично, но семейството на Ричард — моя съпруг — не беше съгласно. — Сянка на тъга забули лицето й. — Те не гледат с добро око на романтичните жестове и различните вероизповедания. Според тях гръцката ортодоксална църква е сред най-опасните секти, наричат я „воня и звънци“. Те настояха за голяма английска провинциална сватба, на която да бъдат поканени само техните приятели, и церемонията да се извърши в духа на истинските традиции на англиканската църква. Колкото до Ричард… — За миг Патрик си помисли, че тя щеше да каже нещо повече, но очевидно се отказа и додаде с любезен светски тон: — Наистина би трябвало да поговориш с братовчед ми Гай за къщата и нейните съкровища — той знае най-много по темата. Доколкото разбрах, ти се познаваш с баща му, който е женен за моята леля Тоула?

— Срещал съм го няколко пъти и много ми хареса. Ние едва не участвахме заедно в един интересен проект.

— Чичо Антъни е много специален. Никак не им е било лесно да ме вземат при себе си, след като родителите ми загинаха при злополука, когато бях на седем години, но той винаги се е отнасял към мен като към своя родна дъщеря.

— Как се справяш сега? — попита Патрик, замислен какви големи трагедии бе преживяла.

— Наистина не знам — вероятно не особено добре, но пък и не разполагам с критерий, по който да съдя. Може да се каже, че съм тук, за да се опитам да подредя живота си. Разбира се, най-голямата ми грижа е Джейк.

— Със сигурност в момента най-важното нещо за теб е да се опиташ да подредиш живота си — нежно рече той. — Ако се втурнеш да вземаш важни решения толкова скоро, вероятно ще допуснеш грешки, за които после ще съжаляваш. Джейк е още малък и за него няма значение, ако отсъства някой и друг месец от училище. Не си принудена да вземаш кардинални решения, нали?

— Н-не… не съвсем. — Патрик си помисли, че не прозвуча много убедително. — Всички са много мили и внимателни с мен, сякаш аз повече не съм в състояние сама да се оправям с каквото и да било. Знам само, че между семейството на Ричард и моето съществуват значителни различия по много въпроси. Сега за пръв път в живота ми се налага сама да вземам решения, макар че звучи абсурдно да кажа подобно нещо на моята възраст. И безхарактерно.

— Трябва да направиш това, което чувстваш, че е най-добре за теб и Джейк, а не за който и да било друг.

Виктория се облегна на каменната стена в края на терасата и се загледа в двете големи камбани горе на кулата. В погледа й се четеше такава настойчивост, сякаш очакваше върху очуканите им и ръждясали от годините черни повърхности отнякъде внезапно да се появи надпис, който да съдържа отговорите на всичките й въпроси.

— Наистина не знам защо ти казвам всичко това — промърмори младата жена и отскубна един зелен лишей от стената.

— Аз знам. Много по-лесно е да се говори с непознат — някой, който не е присъствал в живота ти и няма скрити подбуди. Понякога само да кажеш нещата на глас ти помага да проясниш мислите си — тогава няма да се тревожиш, че си доверил нещо, което е прекалено важно или ще бъде погрешно разбрано.

Тя го погледна и го озари с една прекрасните си усмивки.

— Да. Да, точно така. Благодаря ти. — „Колко бързо ме разбира“ — помисли си Виктория, долавяйки отново връзката помежду им, която бе усетила предишния ден. — Ще те използвам като моето ново кошче за душевни отпадъци — додаде с шеговит тон.

— Нямам нищо против — усмихна се Патрик. — По всяко време. При това безплатно. — Искаше му се да я попита още за живота й, но реши да не бъде прекалено настоятелен. Вместо това каза: — А сега защо не ме заведеш долу при параклиса? След това можеш да ме оставиш за малко сам, а аз ще дойда при теб, след като направя няколко пробни снимки. Става ли?

— Чудесно. — Беше му благодарна, задето толкова умело се справи с неловкия момент. — Последвай ме, а аз ще ти бъда водач в тази малка екскурзия. Онези развалини там някога са били кули на древна крепост, но ние няма да идем, защото няма какво толкова да се види, а и е доста опасно — едно от многото неща, които изискват влагане на доста средства. Внимавай къде вървиш… стъпалата са стръмни и хлъзгави.

Параклисът бе построен в една скала. Виктория откачи ключа от ръждясалия гвоздей, забит от едната страна на тежката дървена врата, и го пъхна в ключалката.

— Трябва малко да се помогне — обясни тя и подпря с рамо вратата, очевидно свикнала със заяждането. Вратата се отвори с възмутено проскърцване. — Ще те разведа вътре, а по-късно можеш пак да се върнеш, ако искаш. Само на тръгване заключи вратата и остави ключа на мястото му.

Патрик се зачуди защо изобщо заключват вратата, след като държат ключа отвън.

Отвътре ги лъхна миризмата на камък, изгорели свещи и тамян — на святост и тишина, помисли си Патрик.

— Когато бях малко момиче, свързвах молитвите с този аромат — изрази на глас мисълта му Виктория. — Щом го усетех, въздухът сякаш мигом се изпълваше с милостиви ангели.

— Но когато пораснем, става трудно да си го представим — усмихна й се Патрик.

— Много вярно — кимна тя и тъжно добави: — Точно когато най-много се нуждаем.

Патрик усети как в гърлото му засяда буца. Резбованите дървени пейки покрай стените бяха единствените места за сядане, а големите каменни плочи в средата на параклиса бяха голи. На фона на струящата през един от полукръглите прозорци слънчева светлина в полумрака танцуваха златисти прашинки — наистина като „праха на славата“, помисли си Патрик. Изображения на светци в естествен ръст и на епископи, облечени в разноцветни раса на златист фон, бяха подредени край преградата между кораба и хора в източния край и добавяха колорит и драматизъм към иначе доста семплата постройка. Виктория посочи към инкрустираното сребърно ковчеже, поставено в една ниша в стената.

— Там се съхраняват мощите на рода — весело обясни тя. — Винаги ми напомня за вещиците в „Макбет“. Нали се сещаш „с око на тритон и крак на жаба“, да не споменаваме за палеца на нещастния капитан, загинал при корабокрушение — само че в случая става дума за изрязаните нокти на светците и люспи от костта на пищяла на един епископ.

— Много полезни неща — отбеляза Патрик.

Виктория запали една от свещите на стойката до вратата. Пламъкът потрепна и за миг угасна от течението, идващо откъм вратата, но сетне пак се разгоря. След кратко колебание изпълненият с благоговение Патрик последва примера й, наричайки свещта си за доброто бъдеще на тази млада вдовица и нейното дете, към които се чувстваше необяснимо привлечен. Запита се дали бе запалила свещта в памет на мъртвия си съпруг. После, по безмълвно съгласие, двамата пристъпиха прага на параклиса и се озоваха на слънчевата светлина.

Разбраха се, че по-късно Патрик ще се върне в къщата при Виктория. Възнамеряваше да прекара следобеда в правене на снимки, водене на бележки и разходки, за да почувства атмосферата на мястото.

— О, между другото, попитах Нона за иконата и тя каза, че можеш да я видиш. Преди беше в параклиса, но сега тя я държи в стаята си. Когато дойдеш, ще я донеса долу, за да я разгледаш.

Изпита абсурдното чувство на доволство, че тя не е забравила за молбата му, въпреки всички грижи, които имаше.

Два часа по-късно Патрик се присъедини към Виктория на терасата. Тя пишеше писма.

— Преча ли? — попита той.

Тя го погледна зарадвана.

— О, здравей. Не, не ми пречиш, очарована съм, че имам извинение, за да спра. Трябваше да отговоря на някои от съболезнователните писма. Хората бяха толкова невероятно мили с мен, но видът на тази огромна купчина, която постоянно расте, ме обезкуражава. Както и да е, този следобед постигнах доста голям напредък и отговорих на няколко въпроса, които дълго време отлагах.

— Нямаш ли някакъв шаблон, който да използваш? Сигурен съм, че никой не очаква от теб да пишеш подробни отговори.

— Изработила съм си един стандартен отговор, но някои хора са ми написали толкова забележителни писма, че просто не мога да им изпратя шаблонен отговор.

— Няма нужда да бързаш. В подобни случаи времето не е важно. Искаш ли да продължиш, докато си на тази вълна, или предпочиташ да спреш засега? — Помисли си, че изглежда доста изморена. — Тук виждам впечатляваща купчина пликове, които си адресирала.

— За днес ми стига. Разкажи ми как беше при теб.

— Наистина добре. Прекарах прекрасен следобед — много съм ти благодарен за предложението да ме доведеш. Мисля, че направих няколко изключително ефектни снимки. Това място е истинско вълшебство — пълно с невероятни архитектурни красоти и неочаквани места, като например онзи венециански фонтан. Трябва да съм наистина много лош фотограф, ако не съм направил хубави снимки. Надявам се само да съм уловил цялата магия на мястото. Светлината започна да намалява и затова реших да спра за днес. Прибрах си нещата в колата и дойдох само за да ти кажа довиждане.

— Ела да пийнем по нещо, преди да потеглиш — предложи Виктория. Внезапно й се прииска да забави тръгването му. — Не знам за теб, но на мен ще ми дойде добре.

— Сигурна ли си? Е, това би било чудесно — само по едно набързо.

Тя го поведе през големия салон.

— Ще се качим в малката гостна, където вчера се срещна с Нона — каза тя, а Патрик я последва, като пътьом си правеше мислено бележки за снимките, които да направи, когато реши да снима вътре в къщата. Когато домакинята му отвори вратата в края на коридора на горния етаж, той отново бе изумен от уюта и очарованието на тази малка стая, от усещането, че сякаш си се върнал назад във времето.

— Ела и погледни — подкани го Виктория. — Оставих иконата на масата, за да я разгледаш. — Тя я взе и му я подаде, а той внимателно я пое.

— За мен е голяма чест — промълви Патрик, докато се взираше в двата ангела, изобразени отпред на златен фон. Веднага се замисли в какъв ракурс ще е подходящо да я заснеме. — Разкажи ми за нея.

Виктория застана до него.

— Ти навярно знаеш за иконите много повече от мен, затова мога да ти кажа само това, което ми е известно за тази. Върху външните панели са изобразени архангелите Гавраил и Михаил. Не са ли великолепни? Михаил прилича на истински воин, нали? Готов за бой с дявола. Винаги съм намирала крилата на архангел Гавраил за особено красиви.

— Може ли да я отворя?

— Разбира се. Вътре се виждат двама светци в дългите си раса, застанали от двете страни на Девата с Младенеца. Този е Свети Георги, а онзи отляво е Свети Никола. — Виктория се засмя. — Горкият Свети Никола! Опасявам се, че като дете често го бърках с дядо Коледа и Големите уши, героя на Енид Блайтън^[1], защото Нона винаги ни учеше, че можем да го познаем по къдравата брада и огромните уши — като на дръжки на кана! Намирах го невероятно близък и вдъхващ спокойствие, затова стана любимият ми светец.

— Забележителна изработка! Тези преливащи се цветове на златистия фон са наистина нещо изключително. Красота!

— Да — кимна тя. — Нона ни казваше, че златото символизирало светлината, заключена в иконата.

— Ако не се лъжа, баба ти ми каза, че е подписана, нали?

— Ммм… ако се вгледаш по-внимателно, ще различиш гръцките букви. Прокара пръст по тях и преведе: „ИЗРАБОТЕНО ОТ РЪКАТА НА БОЖИЯ СЛУГА АНДРЕОС РИЦОС.“

— Има ли дата?

— Така са ми казвали, макар че самата аз не мога да прочета. Очевидно са използвали букви вместо числа, а освен това датата е пресметната от Сътворението на света, което се смята, че е станало през 508 година преди Рождество Христово. Затова първо трябва да разчетеш буквите, а след това да ги превърнеш в числа. Доста сложно! — засмя се младата жена. — Като онези условия от гатанките: „извадете първото дошло ви наум число“. Рицос бил роден през 1422 година и е имал работилница в Крит, но чичо Антъни ми е казвал, че работите му са се търсили не само в Гърция, но и в Италия.

— Тази икона е истинско съкровище. Напълно разбирам защо баба ти не желае да се раздели с нея — сериозно отбеляза Патрик и додаде: — Разбирам и защо ти я обичаш. Би било жалко, ако се наложи да я продадете.

— О, да — прошепна тя с глас, треперещ от напиращите чувства, а в очите й внезапно заблестяха сълзи.

Той загрижено я погледна.

— Извини ме, беше много нетактично от моя страна.

— Съвсем не, такава е истината — задавено промълви Виктория. — Просто в момента ми се е насъбрало много и ми се струва, че всичко се руши. Докато ти показвах Врахос, не спирах да си мисля колко ли западнало изглежда всичко в очите на някой външен човек, който не го познава и не го обича като мен.

— Това не се отнася до мен — увери я Патрик. Искаше му се да я приласкае и утеши. — Аз виждам само очарованието и магията на това място, неповторимата му атмосфера.

— Благодаря ти. — Тя направи усилие да се овладее и му се усмихна през сълзи. — Ще отида да донеса бутилка вино. Разположи се удобно.

. — Може ли да поогледам и да си помисля как най-добре да снимам стаята? Тук е пълно с толкова прекрасни неща. „Разнообразието ни разглезва“ — както казват в Йоркшър, където аз живея.

— Разгледай всичко, което искаш. Аз няма да се бавя.

Той я изпрати с поглед, докато излизаше, и си помисли, че се чувства щастлив само да я гледа.

Когато тя се върна с бутилка вино, Патрик бе застанал пред камината и внимателно разглеждаше малка сребърна кутия, която държеше в ръка. Нещо в изражението на лицето му я накара да се запита дали не бе открил още някое безценно съкровище.

— Това е крайно необикновено — рече той. — Можеш ли да ми разкажеш историята на тази кутия?

Тя го погледна изненадано.

— Всъщност не. Стои на масичката до креслото на Нона откакто се помня, но не знам нищо специално за нея. Дори не си спомням досега да съм й обръщала голямо внимание. Ужасно е как приемаш всичко за даденост, когато си дете. Моят братовчед Гай знае много повече за съкровищата в тази къща. Кутийка за енфие ли е?

Патрик й я подаде.

— Разгледай я по-внимателно — не, не е кутия за енфие. Отвори я и прочети надписа от вътрешната страна на капака и ми кажи на кого мислиш, че са тези инициали?

— Ами „пантотина“ означава „завинаги“ или „винаги“ — първите инициали Е. В. М. П. сигурно означават Еванти Виктория Мария Паломбини. Това е моминското име на Нона. Но на мен не ми прилича на старинна вещ — в долния край се вижда сравнително модерен щемпел и е изписано октомври 1938. Боя се обаче, че нямам никаква представа кой е Х. П. М. Какво те кара да смяташ, че тази кутия представлява интерес? Ценна ли е?

— Не и като парична стойност, макар че наистина е очарователна вещ. Навярно е била специално поръчана, с този необичаен кант от пчели, с лястовици отгоре, както и двете преплетени сърца с думата „пантотина“ в средата. Но необичайното в случая е, че почти през целия си живот съм виждал почти точното копие на тази кутия. С тази разлика, че инициалите върху капака са в обратен ред — там е написано на Х. П. М. от Е. В. М. П. — във всичко останало двете кутии са съвършено еднакви. А най-интересното е, че аз знам кой е този Х. П. М.

Когато Еванти Дукас отвори вратата, двамата все още се гледаха слисано.