Мери Никсън
Венецианската къща (2)

1.

Звънът на църковните камбани се чуваше от километри. Виктория усещаше как отеква през цялото й същество и знаеше, че завинаги ще остане запечатан в спомените й. До края на живота й камбанният звън щеше да й напомня за този миг.

Звукът се понесе над Холт Уд и се издигна към Хълма на чучулигите. Проникна през прозорците на къщите в северната част на селото и се чу в имението Манор Фарм, заобиколено на юг от обширни полета, където живееше семейство Кънингам. В селото настойчивият звън караше хората да спират насред крачките си — съобщаваше новината и я разпространяваше, както го правеше от векове във времена на радост и скръб.

Госпожа Банам, собственичка на малкия универсален магазин в Бейбъри, си сложи кожената шапка и се приготви да затвори магазина за следобеда — от искрено уважение и съпричастност към скръбта на Кънингам, но и защото смяташе за свой дълг да поднесе на клиентите си новини от първа ръка. Тя знаеше, че местните клюки са едно от малкото предимства, което имаше малкият магазин пред супермаркета. А и при всички случаи събирането на информация беше толкова естествено и важно за нея, както събирането на цветен прашец за пчелата. Нито една подробност нямаше да бъде пропусната.

Половин час преди началото на службата църквата вече беше пълна с хора. Само пейките най-отпред, които бяха запазени за семейството, все още бяха празни. Беше ясно, че постоянно прииждащите не само щяха да останат прави, но и някои изобщо нямаше да могат да влязат вътре. Онези, които бяха пристигнали рано, за да могат да си намерят място, сега бяха притиснати в дебелите си зимни палта, вкопчили отстрани ръце в пейката, опитвайки се да си осигурят поне малко пространство. Викарият никога не беше виждал толкова много енориаши, събрани в Сейнт Люк, и с малко тъга си помисли колко добре би било паството му да се стича така ревностно и на редовните неделни църковни служби. Тясната улица, водеща към църквата, бе задръстена от коли, а тревните ивици от двете й страни, набраздени от гумите, приличаха на море от кал. Близкото поле, използвано като допълнителен паркинг, се бе превърнало в тресавище и макар че бяха изсипали няколко бали слама, за да не затънат колите, беше ясно, че измъкването им от там ще бъде истински кошмар. Хората, обути в ботуши, бяха обект на неподправена завист от страна на онези, които се бяха докарали в модерни обувки, а лондонският контингент се отличаваше лесно сред местните жители, докато пристъпваше предпазливо из калта. Госпожа Банам огледа с одобрение яките си крака, обути в топли и удобни ботуши, докато Питър Мейсън, шеф на градската адвокатска кантора „Мейсън, Уитакър & Зиглър“ се взираше с ужас в скъпите си черни кожени мокасини, покрити с кал. За щастие дъждът беше спрял, но мразовитият февруарски въздух проникваше чак до костите. Само кокичетата, с които църквата бе известна, внасяха известна живителна нотка в сивия и студен ден.

Не бе минало много време, откакто бяха свалили коледната украса; клюмналите клонки от бодлива зеленика бяха махнати от первазите на прозорците, а гирляндите увехнал бръшлян бяха развити от каменните колони, за да се присъединят към коледните дръвчета, лишени от бляскавата си украса и посипвайки всичко наоколо с паднали иглички по пътя към големия огън, запален в задния двор на църквата. Ричард и Виктория Кънингам заедно с шестгодишния им син Джейк бяха част от отряда доброволци, нагърбил се с отговорната задача да разчисти всички следи от коледните празници, да опакова играчките за елха, да разглоби яслите, да почисти и подреди църквата. След това всички се събраха в Манор Фарм, за да се насладят на горещия и силен пунш, приготвен предварително от Ричард и Виктория, и да унищожат последния пай с месо за сезона.

Ричард наскоро бе определен като многообещаващ кандидат от Консервативната партия за местния избирателен район и бе обект на множество възторжени поздравления. Виктория, твърде далеч от политиката, вътрешно никак не беше доволна от това негово начинание, но заради него външно демонстрираше ентусиазъм. Уютната и топла кухня бе изпълнена с радостна глъчка и смях. Джейк, подкрепен тайно с няколко непозволени глътки греяно вино, се бе превъзбудил до крайност и глуповато се кискаше.

Гостуваше им и братовчедът на Виктория, загадъчният Гай, магнит за хора от всички възрасти и пол, чието присъствие бе гаранция за необуздано веселие на всяка сбирка — ако решеше да пусне в ход чара си. Виктория, отгледана отчасти от родителите на Гай, обичаше да казва, че за нея Гай е повече брат, отколкото братовчед, и често го подкачаше за блестящата тълпа от жени, която го съпровождаше навсякъде: наричаше ги Лъскавата свита на Гай, макар че когато отсядаше в Манор Фарм, той почти винаги пристигаше сам.

— Мислиш, че ние сме твърде скучни за умните ти приятели — шегуваше се Виктория, но всъщност се радваше на факта, че тя, Ричард и Гай и сега си остават едно щастливо трио, както в детството.

През онази вечер особената магия на Гай искреше също тъй примамливо като блестящите цветни лампички по време на среднощната коледна служба — лампичките, които току-що бяха внимателно проверени, увити в хартия и подредени в един кашон за следващата година. Ричард се грижеше чашите на гостите да не остават празни, така че вечерта, започнала като трудова сбирка, завърши с весел купон.

Когато дойде време да си тръгват, членовете на групата по специалните задачи — повечето жители на местната енория — изглеждаха преизпълнени от миролюбие и добри чувства един към друг, а това не се случваше често.

Докато двамата с Ричард махаха за сбогом на гостите си, Виктория се почувства като увита в пашкул от сигурност и спокойствие. Тя преплете ръце с ръцете на съпруга си и братовчед си.

— Добре се справихме! — възкликна. — Гай, какво, за бога, направи, че накара госпожа Банам да се хили толкова глуповато? Само не ми казвай, че една-две чашки греяно вино са успели така да зачервят страните й!

Гай се засмя.

— Ненапразно съм журналист. Винаги е полезно да си близък с източника на местните клюки, а нашата госпожа Банам е тъкмо това! Но, слава богу, най-после всички си отидоха. Напомни ми догодина да дойда чак след приключването на малкия ви ритуал — макар че търчането нагоре-надолу по извитите стълби на камбанарията е доста добра тренировка за катерене по планините. Но сигурно ще се отегча до смърт, ако се налага често да върша подобни неща. Братовчедке, не ти ли писва понякога от този твой спокоен и лишен от всякакви изненади живот?

— Не бъди толкова пренебрежителен — смъмри го Виктория. — Освен това нашият селски живот е истински разсадник на интриги и драми, а след малко смятам да се насладя на вечерята си с моите трима любими мъже. Какво би могло да бъде по-вълнуващо от това? — И докато гледаше към братовчед си, съпруга си и малкия си син, си помисли: „Трябва да запомня този миг. Щастието невинаги е изградено от някакви изключителни събития, а много често от точно такива безоблачни, обикновени моменти — мигове, които лесно бихме могли да забравим. Ще скътам тази вечер в сърцето си и ще си я припомня отново, когато ще имам нужда от нещо развеселяващо и ободряващо.“

На следващия ден Ричард и Гай заминаваха на експедиция в Непал. Те често ходеха на туристически или изследователски пътувания заедно, както го бяха правили през целия си живот; понякога Виктория ги придружаваше. Този път тя реши да си остане у дома с Джейк и да наглежда фермата в отсъствието на Ричард. Освен това Виктория работеше на половин ден в местния клон на „Чалмър & Фентън“ — дилъри на произведения на изкуството. Скоро щеше да има търг и шефът й искаше да участва в организирането му.

 

 

Това беше преди близо месец, а сега църквата отново бе украсена и този път цялата преливаше от свежи цветя и зеленина. През този месец целият живот на Виктория се бе преобърнал с краката нагоре и никога вече нямаше да бъде същият. Припомни си своята детска клетва да се омъжи някога за Ричард.

Уханието на цветята би било задушаващо в по-малко помещение, но тук се разсейваше от прашния мирис на малките възглавнички за коленичене, восъка на свещите и миризмата на препарат за лъскане на дървени мебели. Приятелите на фамилията Кънингам бяха пристигнали предишния ден, въоръжени с градинарски ножици, допълнителни вази и горещото желание да помогнат. Бяха донесли от градините си големи наръчи зеленина, както и кошници с кокичета и мъх. Ала тъй като февруари не беше от месеците на цветята, бяха купили големи букети оранжерийни нарциси и наръчи с напъпили екзотични цветя — лилии, карамфили и фрезии — от цветарския магазин в близкия град Тодингам. Виктория бе настояла лично да се погрижи за някои от поръчките, въпреки че изглеждаше изтощена и всички я молеха да не го прави. Повечето от времето тя имаше чувството, че сякаш е включена на автопилот. Вършеше всякаква физическа работа машинално, сякаш истинската й същност не беше в тялото й и тя можеше да го наблюдава как функционира като задвижвано с дистанционно управление от някакво далечно място. „Какво ми става? — питаше се тя. — Не би ли трябвало да се държа по друг начин?“

След първия й див писък, когато Джеф, управителят на фермата на Кънингам, се бе втурнал в къщата с новината, не бе проронила нито една сълза. Ужасяващ звук бе онзи писък, както сподели по-късно Джеф с жена си Вайолет — като на животно, уловено в капан.

 

 

Когато бащата на Ричард дойде в църквата, за да се срещне с викария, смутено огледа помещението.

— Не мислиш ли, че всичко е малко прекалено? — попита той. — Ние от семейство Кънингам никога не сме обичали показността. Чудя се дали хората няма да се чувстват малко… неуместно? По-скоро на сватба, отколкото на погребение?

„Неуместно“ бе една от любимите думи на Бил.

— Нима изобщо има нещо уместно? Това не би трябвало да се случва — отвърна Виктория. — Ричард толкова много обичаше тази църква, че аз исках всичко да изглежда колкото е възможно по-красиво и не ме интересува особено какво ще си помислят другите, разбира се, с изключение на теб, Бил — бързо додаде тя, видяла лицето на свекъра си. — За мен има значение, ако не ти харесва. Ако не го одобряваш, ще махна всичко.

Но бащата на Ричард поклати глава. Помисли си колко измъчена изглежда Виктория, толкова слаба, с бледо и изпито лице, напрегната до крайност и той се боеше, че всеки миг може да се пръсне — и само един бог знаеше какво може да излезе наяве.

— Не, не — промълви накрая възрастният мъж след мъчителна пауза. — Предполагам, че си права. Нищо не е уместно. Прави каквото искаш.

И двамата останаха безрадостно смълчани, замислени за огромната черна дупка, която се бе появила в живота им с толкова ужасяваща внезапност, но въпреки това неспособни да се утешат един друг. Можеха да се справят само като живеят ден за ден — дори дишането им се струваше огромно усилие.

Виктория пъхна ръцете си в дълбоките джобове на кожуха си и се обгърна плътно с ръце, стиснала зъби, за да не затракат. Въпреки пуснатото парно в църквата беше малко хладно, но в този момент температурата едва ли имаше някакво значение за нея. Вече цяла седмица не бе престанала да трепери.

Бил Кънингам, обикновено младеещ за своите седемдесет години, изглеждаше с десетина години по-стар.

 

 

Протяжният камбанен звън секна най-после, когато Виктория, Джейк, свекърът й и двете по-големи сестри на Ричард заеха местата си на първата пейка.

Джейк, който през по-голямата част от изминалата нощ бе стискал ръката на Виктория, докато се бореше с един от астматичните си пристъпи — най-лошият от дълго време насам, — отказа да я държи за ръка, докато влизаха в църквата, и вървеше до нея с празен поглед, но с подчертано независимо изражение. Дядо му се бе опитал да убеди Виктория да не го води на церемонията в църквата. Смяташе, че момчето е прекалено малко за подобно изпитание, а и освен това се боеше да няма неуместна демонстрация на чувства, но снаха му бе останала непреклонна.

— На мен не ми позволиха да присъствам на погребението на родителите си. Искам той да помни днешния ден и да знае, че е бил част от него — заяви тя и Бил не посмя да спори повече с нея от страх неестественото й спокойствие да не се пропука внезапно.

Виктория бе изкарала една ужасна нощ с Джейк: въпреки инхалатора той кашляше толкова лошо, че по едно време тя се изплаши, да не би да си пукне някое ребро.

— Татко така и не ми каза сбогом — бе прошепнало момчето между пристъпите.

— Знам, скъпи — отвърна тя, докато го люлееше в прегръдките си. — Той не се сбогува и с мен. Но как би могъл? Ние ще му кажем сбогом утре, на церемонията в църквата — ако, разбира се, си сигурен, че искаш да дойдеш. Изобщо не си длъжен да идваш, знаеш го.

— Искам да дойда — настоя Джейк, — но едва ли ще има някаква полза, защото той няма да може да ме чуе.

— Ще те чуе — твърдо рече Виктория. Искаше й се и в сърцето си да чувства такава увереност.

— Как ще ни чуе?

— Не знам, скъпи. Във всеки случай не и по начина, както сме свикнали досега. Ние трябва да се опитаме да мислим за него — все едно се молим. Може би ще трябва известно време да се поупражняваме, също както се опитваме с копчето ръчно да намерим някоя станция по радиото в колата, когато автоматичната настройка се повреди или стане нещо с компютъра. Знаеш как не ме бива за тези работи.

„Какви абсурдни неща му говоря“ — помисли си Виктория, но шестгодишният Джейк, който вече добродушно се присмиваше на майка си заради антипатията й към ръководствата с инструкции, изглежда прие обяснението като напълно възможно.

Малко преди най-сетне да се унесе в сън той каза: „Ужасно е, когато хората не отговарят“, а Виктория се замисли за въпросите, които би искала да зададе на Ричард — въпроси, които се трупаха с тревожна бързина. Когато синът й заспа, тя не посмя да издърпа ръката си, боейки се да не го събуди и остана да лежи до него, усещайки как постепенно лявата й ръка изтръпва, докато чакаше да настъпи утрото. Болезнените спомени от собственото й детство изплуваха и отново я връхлетяха някогашната болка и страдание. Мисълта, че подобна тъмна сянка ще се спусне върху досегашното спокойно и безоблачно детство на Джейк, беше непоносима. Въпреки тягостните и объркани мисли Виктория донякъде изпитваше облекчение, че е будна — това поне я спасяваше от агонията да възкресява отново събитията от изминалата седмица, след като се събудеше рязко от измамното забвение на краткотрайния й неспокоен сън.

Сега Виктория погледна през пътеката към Гай, който бе един от разпоредителите на церемонията, докато се плъзгаше безшумно върху пейката до родителите си Антъни и Спиридоула Уинстън. Видя, че Тоула както обикновено изглеждаше драматично, облечена в черно от главата до петите, с висока и лъскава като цилиндър шапка, което напомни на Виктория за стария селски свещеник в родната на баба й Гърция — удивително как човек забелязва такива незначителни подробности дори и в моменти на най-голямо напрежение. Гай изгледа продължително Виктория и направи онзи знак, който беше тяхното тайно средство за общуване помежду им още когато бяха малки деца. Тя знаеше, че това беше послание за обич и подкрепа, обаче се сепна, когато видя, че Франсин също е седнала на пейката на семейство Уинстън. „Колко съм глупава! — упрекна се тя. — Разбира се, че Франсин ще е там. Отсега нататък тя ще присъства постоянно и аз ще трябва да свикна с това.“ Гай не беше споменал, че ще идва, но и на Виктория не й бе хрумнало да го попита.

От всички членове на Лъскавата свита на Гай Франсин Магий, бивша манекенка, преквалифицирала се като модна журналистка на свободна практика, винаги бе изглеждала най-лъскава от всички — непрекъснато отмяташе назад буйната си кестенява коса, подрънкваше с безбройните си златни дрънкулки, неотразимо привлекателна с безупречния златист загар на кожата. В компанията на двете сестри на Ричард, Мериъл и Джун, беше като яркооранжев крем, случайно засаден в леха от маргаритки. Гай, опитен градинар, някога беше описал Мериъл и Джун като „полезна пръст за покриване“, нещо, което Франсин определено не беше.

Виктория никога не я бе харесвала особено и не бе осъзнала колко дълбока антипатия бе хранил Ричард към нея, докато той не се завърна от Непал със смайващата новина, че Франсин и Гай са решили да се оженят. Всъщност докато Ричард и Виктория разговаряли, те навярно вече били женени, тъй като Гай отлетял от Непал направо за Ню Йорк, за да присъства на собствената си сватба. Нима това беше само преди десет дни? Въпреки че Ричард се бе завърнал у дома с тази шокираща информация, която очевидно Гай му бе съобщил още в самото начало на пътуването им, колкото и да бе невероятно, бяха изминали двадесет и четири часа преди Ричард да я съобщи на Виктория — всъщност каза й го в деня на излизането на съобщението във вестниците.

Независимо от загорялото си лице, когато се прибра у дома, Ричард не изглеждаше добре, беше затворен и необщителен, което бе твърде необичайно за обикновено уравновесения й и спокоен съпруг, и Виктория реши, че навярно по време на пътешествието е прихванал някакъв вирус или нещо подобно. Той подмина нетърпеливо загрижените й въпроси и настоя, че е напълно здрав; само бил малко уморен, „Недей да се суетиш“ — бе заявил с излишно раздразнение. Когато най-после й каза за Гай и Франсин, нямаше възможност да обсъдят новините, защото той хвърли бомбата на закуска. Тя се бе втренчила невярващо в него.

— Гай женен — не може да бъде! Не ставай смешен. Той щеше да ми каже.

— Виж сама, ако не ми вярваш — отвърна той и й подхвърли вестника през масата. — Днес е публикувано в „Таймс“ и затова повече не можех да крия новината от теб. — С тези думи напусна рязко стаята, за да присъства на някаква среща с баща си относно фермата, за която двамата бяха съдружници, и затръшна вратата с такава сила, че цялата къща потрепери. Въпреки смайващата новина Виктория бе изумена от бурната му реакция — Ричард, който винаги се владееше и никога не избухваше! И защо не й го бе казал веднага след като се бе прибрал у дома?

Грабна вестника и бързо запрелиства страниците, за да открие обявите за сватби и погребения. И наистина беше там: „Господин Уинстън и госпожа Ф. М. Магий“. Виктория не знаеше, че Франсин е била омъжвана вече, и осъзна, че всъщност знае много малко за нея. А и това никога досега не й се бе струвало важно. „Сватбата между Гай Ставрос Уинстън от Лондон и Франсин Мери Магий от Филаделфия се състоя сред ограничен кръг приятели в Ню Йорк“ — прочете тя.

Почувства се горчиво наранена, задето той не й бе казал, ала още по-лоша бе собствената й реакция на новината. Осъзна с шок и срам, че толкова съсипващо й действал не фактът, че Гай се е оженил за жена, която тя не харесваше особено, а че той изобщо се бе оженил. „Ще го изгубя“ — си бе помислила тя и това бе непоносимо.

Опита се незабавно да се свърже с него, но никой не отговори нито в лондонския му апартамент, нито на мобилния му телефон. Остави на телефонния му секретар съобщение, което се надяваше да е прозвучало весело и безгрижно. В него се казваше, че ще опита да му позвъни отново, и престорено игриво питаше как е могъл той да вземе толкова важно решение без предварително да се консултира с нея? След това се обади на майка му.

— Тоула? Какво, за бога, означава всичко това за Гай и Франсин? Истина ли е? Наистина ли са се оженили? Ричард току-що ми каза, но очевидно е знаел през цялото време, докато са пътували. Той изглежда много разстроен, така че явно новината никак не му харесва. Какво става? Гай не е споменал и дума пред мен преди да потеглят, а той беше отседнал при нас, за бога! Предполагам, че поне ти си била информирана, така ли е?

Тоула беше разтревожена и доста развълнувана.

— О, Виктория! Скъпа, очаквах да ми се обадиш, откакто Ричард се върна. Умирах от желание да поговоря с теб. Гай е истинско чудовище, нали? Той ни подхвърли новината по възможно най-небрежния начин преди да тръгне — почти мимоходом, през рамо, докато излизаше от къщата, — но ни закле да пазим тайна. Каза, че искал лично той да съобщи на теб и на Ричард. Ние бяхме смаяни. Аз се опитвам да свикна с идеята, но изобщо не съм сигурна за Франсин, въпреки че Антъни мисли, че е подходяща. Разбира се, тя от дълго време присъства в живота на Гай, но никога не съм смятала, че са толкова близки, а и ние почти не я познаваме. Ти какво мислиш?

— Не знам какво да мисля. Защо е цялото това бързане и тази тайнственост? Мислех, че Франсин има бурна връзка с онзи ексцентричен художник, който излага съдържанието на кошчетата за отпадъци на хората в онези модни галерии. Никога не съм смятала, че някой от двамата има намерение да се жени, най-малкото пък един за друг. Мислиш ли, че може да е бременна?

— Ако беше така, Гай със сигурност щеше да ми каже. Знам, че той винаги е обожавал децата, но не виждам как би се оставил да го принудят да се ожени заради бременност. За да бъда честна, не вярвам, че и тя би изиграла подобна карта. И двамата са твърде изискани. Разбира се, аз винаги съм се надявала, че той един ден ще се ожени, но Франсин не отговаря точно на представата ми за снаха.

Виктория си помисли, че властната Спиридоула едва ли някога наистина е мислила да има снаха, освен може би в някакво далечно бъдеще, и сигурно си я представяше само като машина за бебета, а самата тя — начело на детската стая.

— Е, ще подложа Ричард на истинска инквизиция, като се върне. Той навярно знае повече, отколкото казва, но откакто се завърна, е в много особено настроение — изобщо не прилича на себе си. Всъщност много се тревожа за него. Май ще има доста да си приказвам с този мой братовчед, когато най-после успея да се свържа.

Тоула предложи Виктория да намине колкото се може по-скоро, не само за да си обменят информация, но и да разнищят докрай всичко, което знаеха за репутацията на Франсин. Уговориха се след някой и друг ден да обядват заедно.

Ала преди този ден да настъпи се случи нещо много по-разтърсващо. Когато Виктория най-сетне успя да говори с Гай — който току-що се бе върнал от Ню Йорк — поводът не беше да го разпитва относно брака му, а за да му съобщи ужасната новина за инцидента с Ричард.

Гай незабавно бе потеглил от Лондон. Изглеждаше ужасно. Двамата с Виктория почти не говориха за Франсин. Когато тя повдигна въпроса за брака му, Гай не пожела да продължат по темата, заявявайки, че ще поговорят друг път. Виктория бе прекалено погълната от ужасното нещастие, стоварило се върху главата й, за да настоява. Може би резервираността му бе малко странна, ала тя бе свикнала с факта, че Гай рядко издаваше чувствата си пред околните.

Той й беше безкрайно полезен относно ужасните формалности при внезапна смърт. Стараеше се да й ги спести и се справяше сам с всичко, което бе във възможностите му. Освен това я придружаваше за морална подкрепа, когато се налагаше личното й присъствие. Ала често се случваше двамата да се спречкат заради отделни подробности по погребалната церемония. Бяха лишени от успокояващото присъствие на Ричард, който винаги бе изглаждал нещата помежду им, опитвайки се да изцеди колкото бе възможно отровата от словесните стрели на Гай и да приглади нейната настръхнала перушина. Наистина бе ужасна ирония, че имаха нужда от Ричард да посредничи между тях по въпросите на собственото си погребение — ала той винаги напълно бе разбирал сложните взаимоотношения между съпругата си и един от най-старите си приятели, които представляваха някаква особена смесица от обожание, яд и обида и отдавнашно детско съперничество. Те бяха част от детството и на тримата.

Обикновено Виктория бе одобрявала музикалните или литературните предложения на Гай, тъй като двамата имаха повече общи вкусове, отколкото Ричард и тя, ала тъкмо в това се състоеше по-голямата част от бедата.

— Не. Не — заяви тя по някое време, чувствайки се напълно изцедена от всички решения, които се изискваха от нея, но в същото време обидена от самонадеяното държание на Гай, решил, че несъмнено именно той би трябвало да ръководи всичко. — Това може да е нещо, което ти би искал, но не и Ричард. Той никога не е чел Дилан Томас^[1] или Филип Ларкин^[2] и винаги се е отегчавал от помпозната музика на Вагнер, а и при всички положения би се чувствал неудобно от повечето ти предложения.

— Какво те кара да си мислиш, че познаваш толкова добре вкусовете на Ричард? — попита Гай. — Ричард, с когото ти живееше, до голяма степен беше плод на въображението ти.

Тя се бе почувствала разтърсена от шок и гняв.

Той мигом се бе разкаял и се бе впуснал в многословни извинения, обяснявайки избухването си със собствената си мъка и потрес. Но въпреки че прие извиненията му и че двамата в крайна сметка постигнаха компромис относно текстовете и музиката, които се надяваха да бъдат приемливи за семейство Кънингам, случилото се остави горчив привкус. Виктория бе свикнала да бъде измъчвана от Гай, когато изпаднеше в някое от мрачните си настроения, но фактът, че той съзнателно беше толкова груб с нея точно в този момент, я нарани твърде дълбоко. А това, което влошаваше нещата още повече, бе откритието, че в обвинението на Гай със сигурност имаше голяма доза нежелана истина; Гай винаги бе притежавал способността да забива стрелите си точно в самия център на мишената си.

Какъв човек всъщност беше нейният съпруг? Младата жена откри, че й е обезпокоително трудно да отговори на този въпрос. Ричард беше едно удобно и приятно присъствие в живота й още от детството й — ала колкото и да се опитваше сега да определи неговата индивидуалност, да обрисува портрета на неговите страсти и интереси, толкова повече той й се изплъзваше.

След като насъбралите свършиха с изпълнението на „Безсмъртен, невидим, Бог е единствено мъдър“, Гай се запъти към амвона, за да прочете пасажа за приятелството от „Пророка“: „Приятелят отвръща на нуждите ти — зачете той с безизразно лице и напрегнат глас, изричайки насечено думите, сякаш подкастряше увехналите цветове в градината си. — Той е полето, което засаждаш с любов и чиито плодове жънеш с благодарност.“

„Е — помисли си Виктория — търсейки някаква утеха, — това е истина. Точно това беше Ричард… винаги отвръщаше на нуждите ми. Колко хубаво!“

Но после гласът на Гай продължи: „Когато се разделяш с приятел, не тъгувай. Защото това, което си обичал най-много в него, може да се проясни повече в отсъствието му, както с изкачването планината става по-видна, отколкото е била в подножието“ и на нея внезапно й се прииска да изкрещи: „Не! Не! Не е вярно! Той си отиде и аз не мога да го видя. О, Ричард, къде си? Защо си отиде?“

Мислите й се понесоха назад към деня, когато Ричард й бе казал за годежа на Гай. Наистина ли беше само преди седмица? През последните няколко дни бе преминала през толкова много изпитания и болка, че сякаш бе минала цяла вечност.

Няколко дни след като се бе завърнал от Непал, Ричард, който все още изглеждаше някак си странно затворен и отчужден, се прибра рано през един ветровит февруарски следобед и заяви, че възнамерява да отиде да стреля по гълъбите.

— Искаш ли първо да пийнеш чаша чай, преди да отида да взема Джейк? — предложи, но той отказа — щяло да мръкне, ако се забави, а той искал да хване птиците преди да отлетят за през нощта.

— Джеф каза, че почти са унищожили зимната рапица в голямото поле.

Тя отвори уста, за да възрази, че това едва ли е толкова спешно точно по това време на годината, но нещо в изражението му я възпря. Имаше абсурдното чувство, че се опитва да избегне компанията й. После той подсвирна на Тийл, стария си шпаньол, а няколко минути по-късно тя чу гумите на ланд роувъра да стържат по скарата за говедата, после по чакъла надолу по задния път.

Беше истински шанс, че Джеф Бъроус бе открил Ричард още преди всички да се разтревожат, че е изчезнал.

Джеф отишъл да провери една ограда, която трябвало да бъде ремонтирана, и се изненадал, когато се натъкнал на Тийл, който тичал сам наоколо, скимтял и очевидно не бил на себе си — винаги спокойният и отлично дресиран Тийл, благонадежден и непоклатим като скала, за когото можеше да се гарантира, че ще стои до Ричард, маркирайки къде са паднали птиците, без да понечи да побегне. Джеф тръгнал след старото куче и открил Ричард сред локва кръв, а половината му глава била отнесена. Незабавно позвънил по мобилния си телефон в Бърза помощ. Пръстите му треперели толкова силно, че едва успял да набере 999. Невероятно, но когато го открил, Ричард все още имал едва доловим пулс, но починал, без дори да дойде в съзнание, малко след като линейката пристигнала в болницата. Вече се беше стъмнило и Виктория тъкмо бе започнала да се чуди защо, за бога, Ричард закъснява толкова много, когато Джеф се втурна в къщата с новината. После извикаха Вайолет, съпругата на Джеф, за да остане при Джейк, а Джеф я откара с лудешка скорост право в болницата, като по пътя се обади на бащата на Ричард.

Но също като Виктория, и Бил Кънингам пристигна твърде късно, за да завари Ричард жив.

Присъдата на патолога беше: смърт при злополука. Причината беше патрон от двадесети калибър, заседнал в средата на една от цевите на дванадесеткалибровата пушка, който вероятно бе експлодирал, когато Ричард бе презаредил, за да стреля още веднъж със същата цев. След като дошъл в гората, той поскитал малко наоколо, защото на различни места бяха открити четири или пет мъртви гълъба, което доказваше, че инцидентът не се е случил веднага. Фаталният патрон сигурно бе попаднал по погрешка в джоба му, въпреки че всички във фермата знаеха колко взискателен бе той в изискването си различните калибри патрони да се държат отделно тъкмо поради опасността да се смесят. Всички, които боравеха с огнестрелно оръжие, знаеха за този риск. Всъщност той много рядко използваше по-малката пушка, само понякога, когато се налагаше да стреля по дребни вредители — зайци или катерици в градината или плъхове на двора — и я пазеше за Джейк, когато стане достатъчно голям, за да се научи да стреля. При разпитите никой не можа да си спомни кога я бе използвал за последен път, но и Виктория и свекърът й изразиха учудването си, че Ричард — стриктният до педантичност Ричард — би могъл да допусне такава елементарна грешка и да бъде толкова фатално небрежен. Това бе напълно несъвместимо с неговия характер. При разпита Виктория отново и отново повтаряше предположението си, че навярно Ричард е бил болен от нещо и не се е чувствал добре. Това бе единственото обяснение, което й идваше наум.

След като паството изпя „Приеми душата ми, Всемогъщи Боже“, Питър Мейсън, който беше кръстник на Ричард и семеен адвокат, взе думата, за да произнесе похвалното слово за покойника. Той наблегна на трагичната загуба и се огледа наоколо, сякаш предизвикваше някого да възрази; разказа на насъбралите си, че за пръв път е видял Ричард, когато е бил само на една седмица, и че през всичките тридесет години на тяхното познанство никога не бил имал причина да изпита нещо друго, освен гордост към своя кръщелник. Разказа няколко незначителни истории за ученическите дни на Ричард, спомена обичта му към спорта и какъв забележителен играч на крикет е бил — един добър и всестранно развит спортист; или накратко — човек, на когото можело да се разчита. Както в спорта, така и в живота, с високопарен тон заяви той, Ричард е бил ценен — разбира се, той бил убеден, че без колебание може да заяви — много ценен член на обществото, един уважаван бизнесмен, отличен фермер и ако нещата се бяха развили по друг начин — кой би могъл да знае? — може би също и бъдещ член на парламента. Загубата е за цялата общност. Също така бил добър съпруг и баща. Ако можеше с една дума да се определи Ричард — Питър Мейсън спря, за да даде възможност на публиката да затаи дъх в очакване, и след това произнесе триумфално думата като фокусник, вадещ зайци от шапката си — то тя е благонадежден. Ричард Кънингам беше един напълно благонадежден човек.

Виктория усети как в гърлото й се надига вълна на истерия и за един ужасен миг си помисли, че ще изкрещи. Страхуваше се, че може да припадне. Вкопчи се в ръката на Джейк — но не толкова, за да даде, колкото да потърси подкрепа. Съсредоточавайки съзнанието си върху сина си, тя успя да се овладее, докато Питър Мейсън слизаше от амвона. Речта му беше прецизно и добре подготвена, любезна и хвалебствена, но някак си незадоволителна. При по-различни обстоятелства тя щеше с удоволствие да си размени заговорнически погледи с Гай, тъй като и двамата смятаха кръстника на Ричард за надут стар бърборко, когото Гай прекрасно имитираше. Можеше идеално да предаде не само сладникаво-сантименталния и надут тон на гласа му, но и речите му, пълни със заучени фрази и клишета. Двамата с Виктория понякога си говореха на свой език, който наричаха „масонски“, съревновавайки се да измислят скандални примери как Питър Мейсън би описал някой човек или събитие, като никога не използваше една дума, ако можеше да изрецитира поне шест. Кръстникът на Ричард беше последният човек, за когото можеше да се каже, че е проникнал в душата на Ричард, и Виктория бе твърдо убедена, че ако имаше такъв човек, то това беше единствено Гай. Именно Гай трябваше да произнесе похвалното слово.

Не беше типично за Гай да се отказва от някое предизвикателство, но в случая беше непреклонен.

— Моля те, не ме моли повече, Вики — бе заявил той с огромна категоричност. — Наистина съжалявам, но просто не мога да го направя. — Имаше толкова измъчен и нещастен вид, че тя не бе казала нищо повече.

Когато Бил Кънингам — който изпитваше противоречиви чувства към Гай — бе предложил вместо него Питър Мейсън, Виктория нямаше друг избор, освен да се съгласи.

Викарият каза няколко думи, които по някакъв начин бяха много по-затрогващи, отколкото заучените слова на Питър. Той бил нов в енорията, осведоми своето паство, и заяви, че изпитва тъга, задето не бе имал достатъчно време да опознае по-добре Ричард. Но изключително много ценял ненатрапчивата му любезност и помощта му като църковен настоятел. Божият служител говори за трудните въпроси, които една трагедия като тази повдига, както и за невъзможността да се опитаме да им отговорим. Всичко, което можем сега да направим за Ричард, каза просто той, е да го помним с любов, да се молим за душата му — и да дадем безрезервната си и конкретна подкрепа на Виктория и Джейк. Преди да даде последната благословия, той използва съкратената версия на молитвата от поемата на Нюман „Сънят на Геронтий“^[3]:

„Върви напред по своя път, християнска душа.

Върви в името на Всемогъщия отец,

който ни е сътворил.

Върви в името на Иисус Христос, нашия Бог,“

сина на живия Бог,

който е умрял на кръста.

Върви в името на Светия дух,

сътворен от тях.

Върви в името на ангелите и архангелите,

в името на всички Божии светци.

Върви по своя път

и може би днес ще намериш своя покой,

чрез Иисус Христос и своя Бог."

„Това са силни думи, а думите са загадъчно могъщи — помисли си Виктория, докато вървеше надолу по пътеката със сина си и свекъра си, следвайки ковчега на Ричард в двора на църквата. — Ако мога да оставя Ричард да си иде, понесен на вълната на тези думи, може би той ще бъде добре, където и да се намира. Но как ще свикнем всички ние да живеем без него?“