Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Venetian house, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Мери Никсън. Венецианската къща
Английска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 2006
Редактор: Радка Бояджиева
ISBN: 954-585-689-2
История
- —Добавяне
18.
Сафира Уинтъртън бе уредила Патрик да посети Врахос два дни след пристигането му в Корфу.
— Но нали ти казах да се обадиш по телефона, за да потвърдиш уговорката, когато пристигнеш — каза му тя. — Доколкото разбрах, за госпожа Дукас се грижи една семейна двойка. Жената говори доста добър английски. Те биха могли да ти помогнат за снимките, но, разбира се, не и за интервюто. Ако възрастната госпожа е добре, тя лично ще се погрижи — предполагам, че е очарователна стара дама. Дъщеря й Тоула Уинстън ми каза, когато за пръв път обсъждахме идеята, че майка й е будна и интелигентна жена, но ако физически не е добре, ще ти уредят среща с един съсед, местен историк, да поговори с теб за къщата и семейната история. Тоула беше изненадана, че майка й въобще се е съгласила да обмисли идеята. Очевидно и преди са се опитвали да си уредят интервю с нея, но тя винаги е отказвала всякаква публичност.
Патрик искрено се надяваше, че ще може да се срещне с госпожа Дукас. Разговорът му с нея щеше да му помогне да улови духа на мястото, не само заради текста, но и за снимките. А тъкмо пресъздаването на колоритната атмосфера в снимките е това, което се ценеше най-много в неговата професия. Затова той много се зарадва, когато Еванти Дукас лично вдигна телефона. Тя изглежда напълно бе забравила за уговорената среща на следващия ден, но си спомни за първоначалната кореспонденция.
— О, започнах да си спомням. Трябва да ми простите. Разболях се и няколко седмици водих битка с глупавата болест. Предполагам, че сте приятел на зет ми Антъни Уинстън — права ли съм?
— Ами не, всъщност моята агентка Сафира Уинтъртън се познава с дъщеря ви, но аз се срещнах веднъж със зет ви, когато преди години снимах една голяма изложба на източното изкуство за Кралската академия, на която той бе предоставил някои от експонатите си. Тогава ми оказа голяма помощ и научих много интересни неща от него. Свърза се отново с мен, за да попита дали бих могъл да му помогна с илюстрациите на каталога, който подготвяше, но аз бях затънал до гуша в работа по последната си книга, тъй като закъснявах със сроковете и не бях в състояние да му помогна. Много съм слушал за прекрасната ви къща.
— А, къщата вече е една стара госпожа — също като мен. Нито една от двете ни не е каквато беше някога. Не бива да очаквате твърде много от нас, но ще се радвам да я разгледате. И така, къде се намирате в момента?
Патрик обясни.
— О, но това е съвсем наблизо, особено ако сте птица, ала на хората им отнема малко по-дълго време, докато стигнат до Корфу. С кола ще бъдете след двадесет минути. Искате ли да дойдете за обяд?
— Не, не. Не бих искал да ви затруднявам. Освен това синът ми и дъщеря ми са с мен и вероятно ще обядваме някъде навън. Би било чудесно, ако е удобно да дойда утре сутринта и да поговоря предварително с вас — обещавам, че няма да ви досаждам дълго. После може да се уговорим да дойда да направя снимките, без да се налага отново да ви безпокоя, съгласна ли сте?
— Разбира се, че нямам нищо против, но заповядайте за обяд. Можете да доведете и децата си. Аз самата напоследък не излизам много, но обичам младите хора. Освен това в момента внучката ми е на гости и за нея ще бъде развлечение да се запознае с вас.
— Това наистина е много любезно от ваша страна. — Патрик не беше наясно как ще посрещнат предложението Сам и Софи, но едва ли можеше да откаже. Даде на госпожа Дукас телефонния номер във вила „Петради“ — ако се наложи да отменят срещата, а тя предложи да дойдат към дванадесет часа, за да има време двамата с Патрик да си поговорят преди обяда.
— Аз имам нареждане от лекарите да почивам след обяд — с лека ирония завърши разговора старата дама.
Сам и Софи не приеха особено ентусиазирано новината.
— О, татко, не! Това ще съсипе целия ни ден! — с трагичен глас възкликна Софи. — Не можеш ли да й позвъниш пак и да й кажеш, че двамата със Сам вече имаме друга уговорка? Тя едва ли изгаря от желание да се запознае с нас.
— Каза, че за нея ще е удоволствие. Настоява да отидете, защото внучката й е на гости и смята, че за нея ще е добре да се срещне с млади хора.
— Става все по-лошо и по-лошо! Запозната съм с подобни сценарии — завъртя очи дъщеря му. — Госпожа Еди-коя си ще каже: „А сега, хайде вие, младите, да се съберете заедно“ — заговори тя, имитирайки много сполучливо превзетата интонация на Рейчъл, а пък ти ще отвърнеш „О, това е изключително мило от ваша страна“, разтапяйки се от любезност, както винаги. А на нас ще ни натресат тази неизвестна внучка, която навярно ще е доста скучна и ще се влачи след нас през цялото време, — а после ще изскочат някакви „прекрасни планове“ и цялата ни вечер ще отиде на кино.
— На колко години е въпросната внучка? — с не по-малко мрачна физиономия попита Сам. Никак не бе убеден, че една тийнейджърка, залепена за него, която може да бъде сметната за негово гадже, ще го издигне особено в очите на по-възрастната дама. Той беше решил да подложи Петрос на кръстосан разпит относно идентичността на непознатата богиня и на всяка цена да я открие.
— Тя не ми каза — отвърна Патрик. — Мислех, че има голяма внучка, чийто съпруг наскоро е починал, но може би в момента не става дума за същата. Съжалявам, деца, но понякога работата ми изисква жертви. Само да отмине този обяд утре и ви обещавам, че повече няма да злоупотребявам с времето ви. Ако обаче се стигне и до най-малкия намек за други планове, аз ще заявя, че светският ви график е много натоварен и че вие не можете да вместите в него никакви нови ангажименти.
Софи въздъхна театрално.
— О, добре тогава, но само заради теб, татко. Обаче трябва да удържиш на обещанието си.
— Благодаря ви. Наистина съжалявам, че ви натрапих това, но човек никога не знае… Може пък и да ви хареса — заключи Патрик и избухна в смях при вида на страдалчески смръщените им лица. — Освен това мисля, че старата къща може да ви се стори интересна. — Като компенсация за нежелания социален ангажимент той се съгласи да отиде с тях до Криовриси и да плати за лодката, която Петрос бе обещал да им предостави.
За огромно разочарование на Сам на пристанището не срещнаха нито Петрос, нито богинята. Там беше само по-малкият му брат Спиро, който можа да им осигури само една гумена лодка с мотор, но и така прекараха чудесен ден. Обиколиха крайбрежието, като спираха на всички малки заливчета, които помнеха от предишните си ваканции. Топлото слънце изкуши Софи да захвърли шортите и тениската и да заеме предизвикателна поза по бикини. Но много скоро млечнобялата й кожа придоби застрашителния розов оттенък на сварен омар и тя обяви, че ще поплува, за да се поразхлади.
— Добре, че не изгорях аз. Голям късмет, че си се запасила с най-различни мазила против изгаряне — заядливо заключи Сам.
— Само защото си толкова кльощав и мязаш на препечена филия… — Софи напълни шепите си с вода и я плисна върху брат си, който не й остана длъжен и й отвърна със същото.
— Наистина не те съветвам да плуваш, Софи, още е едва април — обади се Патрик, който успя да отскочи навреме и да остане извън обсега на водната битка. — Може и да изгориш много лошо, ако продължаваш да стоиш на слънцето, но пък водата е леденостудена. — По време на ваканциите той самият бе изпитал на гърба си постоянните натяквания на Рейчъл за задължителната употреба на гарантирано-противоизгарящи-мазила и водоустойчиви-уелингтънки. Затова сега не му се искаше да се превъплъти в ролята на адски дотегливия семеен мрънкач, безотказно съсипващ всяко удоволствие, винаги изпълнявана с такава вещина от Рейчъл — обаче същевременно нямаше никакво желание, когато се върнат, да бъде разпънат на кръст заради проявена безотговорност. Но Софи влезе във водата само до средата на бедрата и реши, че дори отвратителните подигравки на брат й са за предпочитане пред вероятността да умре толкова млада от измръзване.
— Не усещам краката си — проплака тя. — Може ли да се умре от гангрена при спиране на кръвообращението в крайниците?
— Вече са придобили морав оттенък. Не ми се иска да те плаша, ала това май е изключително опасен симптом. Обаче предполагам, че ще може да се разминеш само с някоя и друга ампутация, ако обаче се действа навреме — жизнерадостно обобщи Сам. — Е, в твоя случай загубата няма да е кой знае колко голяма, нали?
Краката на Софи не бяха най-голямото й достойнство.
Спряха за обяд в Агия София, където едната от двете таверни вече бе отворила за сезона. Разположиха се под сянката на плажен чадър от тръстика, докато се наслаждаваха на вкусните пресни сардини, изпържени до златистокафяво и поднесени с вкусен хляб и гръцка салата.
И следващата сутрин бе ясна и слънчева. Тревата под маслиновите дървета, висока, зелена и тучна, бе изпъстрена с диви цветя. Въпреки че във въздуха не се усещаше вкусният аромат на печено на скара месо, щедро посипано с дъхавите средиземноморски билки, всичко наоколо ухаеше невероятно сладко и свежо. Патрик натовари в колата фотографското си оборудване и те потеглиха надолу по пътеката. Намериха отбивката от главния път, следвайки указанията, които Патрик си бе записал, но огромна водна цистерна, едва-едва пъплеща зад тях, им попречи да обърнат и затова се наложи да продължат още малко надолу и там да завъртят в обратната посока — както правеха обикновено хората, които идваха за пръв път във Врахос.
— После бих искал да направя снимки на тези прекрасни порти — рече Патрик, — макар че ще ми е малко трудно да намеря най-удобната позиция, без риск да се хързулна по този стръмен наклон. Може би ще се наложи да се изкача на скалите от другата страна на пътя. Забелязахте ли онези стари камъни, поставени най-отгоре на стената? Почти съм сигурен, че са останки от някоя много по-древна постройка. Да не забравя да попитам за тях.
Дългата алея сякаш нямаше край.
— Сигурен ли си, че сме дошли където трябва? — попита Софи, но в този момент пред тях изникна внушителната постройка.
— Изглежда ми доста запусната — отбеляза Сам, докато оглеждаше олющената мазилка и напуканите стени. Наистина около цялото място витаеше духът на запустението.
— Имаш чувството, че тук живее някаква гръцка версия на госпожа Хавишам[1] — изоставена от любовника си преди години, облечена в прокъсана сватбена рокля, обвита в паяжини. Колко страшно! Мислиш ли, че госпожа Дукас може да е откачена? Това ли очакваш, татко?
— Повече или по-малко — засмя се Патрик на драматичната физиономия на дъщеря си и угаси двигателя. — Но не мисля, че госпожа Дукас е откачена — по телефона ми звучеше съвсем разумно. Макар че не съм съвсем сигурен дали сме дошли където трябва. Хайде да поразучим.
Не беше много лесно да се определи къде е главният вход. Не се виждаше никаква врата, а само серия от малки квадратни здраво залостени прозорци, малко над нивото на човешкото око. Някъде отдалеч се дочу кучешки лай. Софи започна да се чувства доста неспокойна и мислено се подготви за бързо отстъпление по най-краткия маршрут, ако се наложеше да се спасява от разбеснели се псета. Но когато завиха зад ъгъла, се озоваха пред една арка към тунел от каменни стени към голям вътрешен двор, покрит със стари каменни плочи, върху които няколко котки се припичаха на слънцето. През пролуките на плочите бе поникнала трева, по напуканата боя върху стената на къщата се виеха стари лози и бугенвилии, а от керамичните гърнета висяха дългите ластуни на някакви растения. Патрик си каза, че тази небивала цветова комбинация между цялата тази зеленина, избледнялата от годините розова боя, сивите каменни стени и яркосиньото небе над тях е смайваща, и нямаше търпение да извади фотоапарата си.
В другия край на двора няколко каменни стъпала водеха към внушителни високи двойни врати от ковано желязо под каменен корниз. В подножието на стъпалата една стара жена в черни дрехи седеше на дървен стол и дремеше на слънце. До нея лежеше доста старо куче, сред чиито предци сигурно е имало и ловджийски хрътки. Животното вдигна сивата си муцуна и потупа с опашка в летаргичен поздрав, но за огромно облекчение на Софи не показваше никакви признаци за атака. Очевидно не то беше източникът на далечния лай, което пък от друга страна означаваше, че наоколо може би дебнат скрити други, много по-опасни зверове.
— Kalimera. Добро утро — поздрави Патрик, но реакция не последва. Той се прокашля няколко пъти, като постепенно увеличаваше кресчендото.
— Май не кашляш достатъчно високо, татко — ухили се Сам.
Старицата се размърда леко, после внезапно се разбуди и очите й се разтвориха широко върху сбръчканото като орехова черупка лице.
— Търся кирия Дукас. Тук ли живее? — попита със запъване на гръцки Патрик и й се усмихна.
Тя се взираше безмълвно в него с увиснало чене, разкриващо беззъба уста, после ръцете й се стрелнаха нагоре и тя нададе приглушен вик.
— Panayia mou! Призрак! — ахна старицата и се прекръсти.
Патрик едва ли би могъл да постигне по-драматичен ефект, ако беше облечен в сребрист скафандър и бе излязъл от приземила се летяща чиния. Тя го гледа ужасено няколко секунди, после се озърна диво, сякаш търсеше някой да я спаси, и без да каже нито дума повече, се изправи на крака и прекоси двора, постигайки забележителна скорост с ревматичните си крака — навярно от години не се бе предвижвала толкова бързо. Сащисаните посетители почти очакваха да хлътне в някоя дупка и да изчезне като бързоног рак сред пясъците на плажа.
— Хмм. Доста приятелско посрещане — отбеляза Патрик. — Да не би да казах нещо обидно?
— Не знам защо, но май не си падна по теб, татко — усмихна се Сам. — Изглежда не си свикнал на подобна реакция от нежния пол, нали? Да не би да си оставил прочутия си чар в Англия?
— Не ми харесва тук. Никой не ни очаква, сигурно си объркал деня — обади се Софи и додаде с надежда: — Не може ли просто да си тръгнем?
— Определено не. Нека пак да опитаме — надявам се, че няма отново да предизвикам такъв ужас. — Патрик дръпна въжето с желязно звънче и те чуха как звънът му отекна в къщата. Нищо не се случи. След приличен според него интервал Патрик отново го дръпна, като за по-голяма сигурност почука и с едно от железните чукчета с форма на лъвска глава. Тъкмо се канеха да се откажат, когато от вътрешността на къщата се чуха стъпки, последвани от звука на вдигащо се желязно резе.
— Госпожа Хавишам май ще се появи всеки миг, пази се от призрачното й докосване — прошепна Сам в ухото на Софи, но когато вратата се отвори, на прага застана една приятна млада жена с бяла престилка.
— Предполагам, че вие сте господин Хамънд със семейството си? — поздрави ги тя, внимателно изговаряйки думите на английски. — Дошли сте да се видите с госпожа Дукас, нали? — усмихна им се жената.
— Да, аз съм Патрик Хамънд, а това са дъщеря ми Софи и синът ми Сам.
— Моля, влезте. Кирия Дукас ви очаква. Аз съм икономката й Дора.
Те я последваха през големия коридор, по чиито стени висяха окачени застрашителни мечове и старинни револвери с резбовани дръжки, после през двойните врати. Озоваха се в огромна приемна с висок таван с дървени розетки и внушителни мебели — повечето френски и италиански антики, помисли си Патрик.
— Леле! Каква стая! — възкликна Сам, впечатлен против желанието си. Той обичаше да се подиграва със страстта на баща си към антиките, но тайно беше изключително горд с познанията му. Беше научил доста неща от него, макар че не искаше да си признае.
— Младата дама и джентълменът могат да останат тук, а аз ще ви заведа горе при кирия Дукас — обърна се икономката към Патрик. Усмихна се на Сам и Софи и добави: — Внучката на кирия ще дойде ей сега да ви прави компания. Моля, седнете.
Софи успя да прошепне на баща си „Не се бави много!“ преди той да последва икономката нагоре по друга стълба, после надолу по коридор, чиито страни бяха украсени с маслени картини в олющени позлатени рамки. Всичките толкова отчаяно се нуждаеха от почистване, че на пръв поглед не можеше да се различи какво изобразяват. Накрая жената почука на една врата в дъното на коридора. Къщата представлява истински лабиринт, помисли си Патрик. Надяваше се, че ще му разрешат да се поразходи сам из нея. Щеше да му е нужно известно време, за да открие всички прекрасни съкровища, каквито не се съмняваше, че крие къщата. В главата му вече се оформяха идеи как да представи Венецианската къща и околността в книгата си, за които смяташе да отдели цяла глава.
— Влезте — обади се един глас, който Патрик позна от вчерашния разговор по телефона, и отвори вратата.
Собственичката на Врахос стоеше пред запален огън, с малко елегантно куче от едната си страна. Патрик почти очакваше да види жена в инвалидна количка, но макар че се подпираше на бастун с изящна дръжка от слонова кост, Еванти Дукас стоеше съвсем изправена и беше много по-висока, отколкото той очакваше. Гъстата й сребриста коса бе сплетена на дебела плитка на тила, завързана с пурпурен шал от шифон. Беше облечена в семпъл черен костюм, който явно беше твърде скъп. Първото впечатление, което създаваше, бе на изключителна изисканост и елегантност. Тя протегна ръка към него и чак тогава Патрик забеляза колко крехка изглежда, колко са дълбоки сенките под огромните й тъмни очи и колко бледо е финото й лице.
Лице, познало любовта и страданието, каза си той; живо и изразително, което щеше да изглежда прекрасно на снимка.
В този миг се случи нещо смущаващо. За втори път тази сутрин непознат се вглеждаше в Патрик със стреснато и шокирано изражение.
— Господин Хамънд, простете ми. Трябва да седна.
Еванти Дукас се хвана за облегалката на креслото зад себе си и се отпусна в него, без да отделя поглед от лицето му.
— Добре ли сте? Нещо не е наред ли? Мога ли да ви помогна с нещо?
— Не, не, благодаря. Колко глупаво от моя страна! Съжалявам. Малко ми се зави свят. Дайте ми само минута и отново ще съм добре. Може би ще пийнете чаша вино? — Посочи към подноса с бутилките върху масичката до прозореца. Патрик си помисли, че каквото и да се случеше, тази жена не беше от онези, които ще побягнат с писък през двора. Отиде до масата и нарочно застана с гръб, за да й даде време да се съвземе. Имаше чувството, че внезапно му е поникнала втора глава или се е превърнал в зловещ звяр. Но какъвто и да беше проблемът му, очевидно си оставаше незабележим за Сам и Софи. Наля си чаша бяло вино.
— Изглежда прекрасно. Да налея ли една чаша и за вас?
— Ако обичате.
Той се помота колкото бе възможно по-дълго, преди да се извърне с двете чаши в ръка, които отнесе до камината. Когато приближи, видя, че Еванти Дукас напълно бе възвърнала самообладанието си. Запита се дали ще му даде някакво обяснение, но домакинята му явно бе решила да не споменава нищо — поне засега.
Двамата разговаряха известно време за незначителни неща, но през цялото време Патрик имаше чувството, че е подложен на внимателен, макар и прикрит оглед. Нещо в поведението на старата дама го озадачаваше и смущаваше… От нея се излъчваше някаква мъка, примесена със силно любопитство: сякаш едновременно искаше да скрие и открие нещо. Когато предишният ден бе говорил с нея по телефона, нямаше и намек за подобно нещо. Какво имаше във външния му вид, което предизвикваше толкова силна реакция? Патрик бе искрено заинтригуван.
— Това е направо очарователна стая — отбеляза Патрик, надявайки се, че ще успее да улови поизбледнялото великолепие на помещението върху филмовата лента. Каквато собственичката, такава и къщата, помисли си. — Това ли е стаята, която най-много използвате?
— Да — известна е като малката гостна. За да дойдете до тук, сте минали през големия салон. Наистина го използваме само при официални случаи — не че напоследък има много такива. Идете и погледнете през прозореца — подкани го тя. — От там се открива прекрасна гледка и ще видите, че къщата е кацнала върху висока скала.
Той се подчини. От високите прозорци в средата на стаята — извити отгоре във венециански стил — се излизаше на малка тераса с извит парапет от ковано желязо, боядисан в същия зелен цвят както капаците на прозорците, макар и не наскоро. Патрик се облегна на перилото, ръждясало от годините. Когато го докосна, изпод пръстите му паднаха люспи от боята. Надяваше се, че няма да падне. Имаше чувството, че се е вкопчил във високата мачта на кораб, който се носи по вълните. Ниско долу водите на Йонийско море изглеждаха почти черни, а цялото крайбрежие бе опасано от буйни яркозелени дървета сред които се тъмнееха няколко високи кипариса; през тесния провлак между Корфу и Албания като ослепителен фон се виждаха високи планини със заснежени върхове.
— Това е невероятно! Макар че… що за място да си построиш къща!
— Да — кимна тя. — Сега виждате от къде носи името си: Врахос означава скала. Това е къщата върху скалата. Първоначално тук е имало крепост. Добро място за защита срещу нападатели. Някога е имало манастир — ние все още използваме параклиса. Ако погледнете наляво, ще видите кулата с камбаната. Съвсем по венециански, типично за Корфу.
До слуха му достигна смях откъм дългата тераса долу. Сигурно вратите към нея в големия салон са отворени, помисли си Патрик и разпозна гласовете на децата си.
Хвърли поглед през рамо. Еванти Дукас продължаваше да го наблюдава. Той се върна в стаята и седна срещу нея.
— Изглежда децата се чувстват отлично там долу — усмихна й се Патрик. — Очевидно имат интересна компания.
— Това е добре. — Госпожа Дукас притежаваше дълбок приятен глас и говореше почти перфектен английски.
— И така — рече накрая, — разкажете ми за тази ваша книга. Какво искате да видите и защо се интересувате конкретно от Врахос?
— Преди две години издадох книга за „Ийгъл Прес“ в раздела им „Знаменити европейски къщи“, която беше приета доста добре — отвърна Патрик. — В тази книга за пръв път и фотографиите, и текстът са мои. Затова бях много поласкан, когато от „Ийгъл“ се свързаха отново с мен за втора поръчка — като този път темата е по мой избор.
— Вашата книга наистина беше много интересна — прекрасни снимки, но и написаното много ми допадна. — Еванти посочи към масичката до креслото си. — Както виждате, имам екземпляр от нея.
Добре се е подготвила, каза си впечатлен Патрик.
Еванти се усмихна леко, сякаш прочела мислите му.
— Не съм си я купила специално заради вашето посещение. Вече имах книгата, господин Хамънд. Моят зет Антъни — с когото сте се запознали — ми я подари миналата година за Коледа — рече. — Ако не ми беше харесала толкова много, а на мен много ми допадна стилът ви, нямаше да се съглася на тази среща, когато вашата агентка ми се обади. Във Врахос никога не сме търсили публичност. Ала сега, колкото и да е тъжно, нещата се променят — додаде с очевидна неохота. — Може би ще ми се наложи да продам някои неща и трябва да бъда практична. Книгата може да помогне да се оценят по-високо.
— Да — кимна Патрик. — Предполагам, че би могло. Оценявам откровеността ви.
— Притежавам няколко ценни предмета, но единият е особено специален, „диамантът в короната“, както се казва. Това е една икона от петнадесети век, дело на критския майстор Андреос Рицос — един триптих — и е подписана, което повишава паричната й стойност. Ала тя е ценна за мен не заради парите и никак не бих искала да се разделя с нея, затова ако се появи интерес към някои други неща, за мен ще бъде истинско облекчение. От каква гледна точка ще представите Врахос? Къщите в последната ви книга не се разпадат на части като тази. Те са много величествени и изключително добре запазени. Те са прочути къщи, притежавани от богати семейства.
Патрик се замисли за миг.
— Интересуват ме конкретно две неща. Фактът, че не е добре известна — много по-вълнуващо е да се пише за такива неща, както че след толкова много поколения все още е притежание на семейството. Това й придава огромна индивидуалност. Стремежът да се улови атмосферата на мястото върху фотографията е основното удоволствие в моята работа.
— Семейството ми живее тук от четиристотин години — напоследък по женска линия. Тази къща не е собственост на семейство Дукас — аз съм я наследила от моята майка, гъркиня, която беше от рода Граменос. Семейството на съпруга ми е от континенталната част на Гърция. Баща ми беше дипломат, италианец по произход — но въпреки че сме пътували много, тук съм прекарала по-голямата част от детството си. Врахос винаги е бил моят дом. Прекарвах много време с баба си и дядо си по майчина линия, а след войната се върнах тук, за да живея за постоянно. Децата ми и внуците ми също прекарват много време във Врахос. Така че това наистина е семейна къща.
— Какво се случи с нея по време на войната?
— Войната беше много тежко време за Корфу. Градът бе подложен на множество бомбардировки, както вероятно знаете. За кратко време къщата бе владение на германците.
— Тъй като сте наполовина италианка, това усложни нещата за вас? Тук ли бяхте?
— Да, тук бях. За кратко бях под домашен арест, макар че бях омъжена за грък. Имах достъп само до няколко стаи. — Възрастната жена се втренчи в огъня и започна да върти един от пръстените, проблясващи върху все още красивите й ръце. — Да, направи нещата… трудни — продължи. — Родителите ми бяха в Италия и двамата загинаха при едно от въздушните нападения.
Внезапно сякаш се отнесе някъде надалеч от него и в стаята настъпи тишина. Патрик усети, че войната не е сред предпочитаните й теми за разговор. Реши, че ще се върне на този въпрос при някое от следващите си посещения, и насочи разговора към по-безопасни води.
— Предполагам, че това е съпругът ви? — Вдигна глава към масления портрет, окачен над камината — много официален и според неговото критическо око не особено добре нарисуван. Картината изобразяваше намръщен мъж с тънък орлов нос и впечатляващи черни мустаци, застанал зад голямо кресло, в което седеше младо момиче във вечерна рокля. Помисли си, че момичето му е смътно познато и се запита дали не бе виждал картината и преди — на някоя изложба може би?
— Да — отвърна Еванти и погледна към картината. — Навремето се смяташе, че художникът е постигнал удивителна прилика, но на мен никога не ми е харесвала. Прекалено е скована, но моят съпруг беше много доволен от нея. След смъртта му мислех да я сваля, но така и не го направих.
— Вие сте много красива. — Не добави, че на портрета изглежда някак си безжизнена, по-скоро отегчена — съвсем различна от впечатлението, което будеше в момента.
— Благодаря ви — учтиво каза тя. Сви с безразличие рамене, сякаш картината бе сред маловажните неща, за които няма смисъл да се говори. — Разкажете ми повече за вашия интерес към Корфу.
— Винаги съм се интересувал от венецианците и от огромното влияние, което са оказали върху архитектурата по време на четиристотингодишното си управление. Това е едно от нещата, заради които съм включил Врахос в книгата си. Освен това старите семейни къщи притежават специфичен облик — сякаш всички хора, които са живели в тях, са създали особена атмосфера — и виждам, че тази не е изключение. Бих се радвал да представя онова, което вие смятате, че е особено характерно за къщата.
Внезапно тя му се усмихна.
— В такъв случай трябва да се постарая да го откриете. Но мисля, че внучката ми Виктория Кънингам ще ви бъде по-полезна от мен. Тя също е прекарала голяма част от детството си тук и обича къщата не по-малко от мен. — Лицето й помръкна. — А и тя е много по-пъргава — додаде сухо — и ще ви бъде много по-полезен водач. Мисля, че ви казах, че е тук, и затова исках да доведете и децата си. В момента тя не желае да се среща с хора — трябва да призная, че би искала да отменя посещението ви, — но за нея не е много добре постоянно да бъде в компанията на стар инвалид като мен. Убедена съм, че участието във вашия проект ще й се отрази добре. — Тя се поколеба за миг, сетне продължи: — Тя дойде тук за лятото, за да се опита да превъзмогне една лична трагедия. Наскоро съпругът й загина при ловна злополука. Шестгодишният й син също е с нея — мисля, че и за него ще е добре да се запознае с децата ви. За щастие тук може да си играе със сина на икономката ми Дора, който е почти на неговата възраст, но смятам, че за него ще е полезно да се запознае с по-големи деца. Надявам се, че в момента Виктория и Джейк правят компания на децата ви.
Значи „неизвестната“ внучка в крайна сметка не беше тийнейджърка, помисли си Патрик, после си спомни описанието на Софи за „по-възрастната дама“, по която се заплеснал Сам в бара „Пристанищни светлини“, и която имала малко момче. Аха… можеше да се окаже, че няма да са чак толкова недоволни да участват в бъдещи „прекрасни планове“, развеселено си помисли той. Що се отнасяше до него, щеше да бъде много удобно да има извинение за по-нататъшни посещения, както и възможност да изследва семейната история в дълбочина. Обаче не можеше да си представи, че буйният му и непостоянен син и дъщеря му ще бъдат най-подходящата компания за овдовяла наскоро жена, търсеща уединение, и покой, само защото са по-близки по години до нея, отколкото баба й, както и заради благотворното им влияние… Въображението на Патрик се стъписа пред идеята. Помисли си с раздразнение, че Рейчъл би трябвало да е тук с него и да му помага, ала после тъжно си призна, че облекчаването и разведряването на ситуацията никога не са били стихията на жена му. Тя винаги беше прекалено погълната от собствените си неврози, за да изпита съпричастие към нещастията на другите хора.
— Много съжалявам — рече на глас той. — Струва ми се, че четох във вестниците нещо за трагедията. Сигурно за всички ви е ужасно тежко.
Еванти Дукас натисна звънеца до креслото.
— Струва ми се, че е време за обяд — каза. — Моята прекрасна Дора, с която вече сте се запознали, ще отиде да извика Виктория, Джейк и децата ви. Трапезарията е на този етаж, така че няма да се наложи да вървим много, но въпреки това се боя, че в момента се придвижвам малко бавно. Да вървим.
Тя се изправи на крака с известна трудност, но Патрик устоя на изкушението да й помогне — имаше чувството, че подобен жест щеше да й се стори неуместно нахалство. Тя му хвърли тъжен поглед.
— Неприятно ми е, че не съм така независима, както преди. Старостта тежи, но поне знаем, че нямаме друг избор, ала да остаряваш с грация и достойнство е съвсем друго нещо — това наистина е трудно.
— Мисля, че вие прекрасно го постигате — отбеляза Патрик и беше съвсем искрен. — Ще ми позволите ли да ви предложа ръката си?
— Благодаря. Да, би било много любезно от ваша страна да ме отведете на обяд.
Докато вървяха бавно към трапезарията, а слабичкото куче ситнеше до тях, Патрик се питаше дали видът му ще възпроизведе същия ефект и върху Виктория Кънингам, както върху баба й и възрастната жена, която бяха срещнали на двора.