Мери Никсън
Венецианската къща (10)

9.

Урокът по кормуване на Софи започна добре. Рязкото спиране — любимото й упражнение — беше минало съвсем задоволително и беше направила почти професионално тройното обръщане, доказвайки колко упорито се бе упражнявала в двора на конюшнята у дома след последния урок. За огромно нейно разочарование обаче господин Брайън Суейн не изглеждаше особено впечатлен от уменията й. Той наистина се нуждаеше от малко ободряване — макар че разполагаше със свой запас от остроумия, които изстрелваше с равен глас и безизразна физиономия. Сам, който преди две години бе имал удоволствието да се запознае с Брайън Суейн, се бе обзаложил с нея на пет лири, че няма да успее да го накара да се разкрещи. Смайващо, ала тя все още не бе постигнала целта си, колкото и ревностно да се опитваше.

— Хайде тази сутрин да не караме като самоубийци, става ли? — предложи инструкторът, докато осъществяваха вълнуващо широк завой и едва избегнаха насрещния трактор, преди да се насочат към отвореното пространство на двупосочното платно, което трябваше да бъде гвоздеят на тазсутрешното приключение.

— Толкова е готино да можеш да забравиш за насрещното движение — разговорливо отбеляза Софи, натискайки ентусиазирано газта, докато отбръмчаха рязко по посока на Найтън. — Май доста напредвам с шофьорския жаргон, нали, господин Суейн?

— Намали скоростта ако обичаш, Софи — без да се впечатли, нареди господин Суейн. — Има ограничение до осемдесет километра в час.

— Колко досадно! О, погледнете това поле. Вече има агънца! — Тя посочи навън през прозореца, а колата застрашително се отклони встрани.

— Моля те, дръж си ръцете върху волана, а очите в пътя, Софи, и… НАМАЛИ! — Петачката на Сам едва не смени притежателя си.

— Извинете, извинете! О, здрасти, бордюрче! — нехайно поздрави Софи, когато колата заби предницата си в ръба на тротоара.

— Това можеше да бъде изключително опасно, ако беше връхлетяла върху някой колоездач. — Господин Суейн често се питаше защо не си бе избрал по-малко стресираща работа.

— Да, ама нямаше никакъв колоездач! Ако имаше, кълна се, че щях да го видя!

— Та ти не видя дори тротоара!

— Колоездачите не се движат толкова ниско до земята, освен ако не са джуджета.

Но господин Суейн, също като кралица Виктория, никак не го намери за забавно.

— Започни да намаляваш заради отбивката и смени скоростта, ако обичаш — сковано нареди инструкторът.

Софи въздъхна. Явно беше непосилна задача да се опитва да внесе малко несериозност в живота на господин Суейн.

И двамата изпитаха огромно облекчение, когато един час по-късно пристигнаха пред къщата на приятелката на Софи. При това тя успя да премине през доста тесния портал към алеята за коли на семейство Маршъл, без дори да одраска калниците на колата в страничните колони.

— Много ви благодаря, задето се съгласихте да дойдем до тук, господин Суейн — вие наистина сте страхотен! Кога смятате, че мога да се явя на изпит? — с надежда попита момичето.

— Ще трябва да извървиш още дълъг път, преди да препоръчам подобна стъпка.

— Май нямате много вяра в мен — както и всички останали. Мама все казва, че съм безнадеждна. Тя не смята, че ще си взема изпитите, но изглежда хич не й пука за мен. — Софи изглеждаше толкова нещастна, че Брайън Суейн — който не беше толкова безразличен към чара й, както тя смяташе, въпреки че се държеше доста грубо и безцеремонно, — малко омекна.

— Всичко ще бъде наред, но само ако се концентрираш, Софи — убедено изрече той. — Имал съм и много по-слаби ученици от теб, повярвай ми. Какви неща само бих могъл да ти разкажа! Можем да опитаме да проведем другия урок с колата на родителите ти, ако предпочиташ да се явиш на изпита с тяхната кола, а не с моята.

— И без двойни спирачки? Леле! Наистина ли сте готов да рискувате? Няма ли госпожа Суейн да се поболее от страх за вас?

— Не съм забелязал да стои будна по цели нощи — сухо промърмори господин Суейн. — Но по-добре да попиташ майка си дали одобрява идеята.

— Няма да я одобри. Тя ще реши, че идеята е ужасна — мога да ви го кажа, без дори да я питам. Тя никога няма да се упражнява с мен, защото смята, че съм „абсолютно безотговорна и представлявам заплаха за себе си, както и за всички останали — при това не само зад волана на колата“. — Софи успя да докара горчивата интонация на майка си, но това, което най-много порази Брайън Суейн, бяха сълзите в очите й. Изглежда не беше толкова безразлична към мнението на майка си, колкото искаше да се изкара.

— Е, тогава попитай баща си — предложи инструкторът.

Лично за себе си той смяташе, че майката на Софи е една надута крава. Професията му го бе научила да прави доста точна преценка на хората, а госпожа Хамънд винаги го караше да се чувства така, сякаш присъствието му я оскърбяваше по някакъв начин, но тя успяваше да се издигне над тези неща. От друга страна, бащата на Софи му изглеждаше наистина свестен тип.

— Хмм. Това е идея. — Лицето на Софи светна. — Ще го обработя. Благодаря ви, господин Суейн. В такъв случай ще се видим следващата седмица. — Издуха носа си, махна му и заобиколи забързано къщата на семейство Маршъл.

 

 

Тази сутрин двете с Ели вече си бяха изпратили по две съобщения по мобилните телефони, но имаха да си казват още доста много неща, тъй като не бяха разговаряли от предишната вечер, а на дневен ред беше жизненоважният въпрос дали новото гадже на Ели й е изпратило имейл или не.

Силната миризма, която посрещна Софи в къщата, бе доказателство, че Ели вече е започнала подготовката за сеанса по обезкосмяване на краката, който възнамеряваха да проведат, докато майката на Ели беше на пазар. Поради някаква неясна причина госпожа Маршъл никак не одобряваше Ели да топи восък в микровълновата печка — макар че самата тя го правеше — и постоянно мърмореше за малките космати восъчни топчици, които изглежда се бяха разпилели по целия под последния път, когато Софи и Ели бяха превърнали кухнята в салон за красота. Въпреки несправедливото й поведение Софи смяташе, че Маги Маршъл е страхотна майка в сравнение с Рейчъл, и дълбоко завиждаше на тази спокойна връзка между майка и дъщеря.

— Здравей, Ели! Аз съм.

Ели се появи от кухнята, мократа й коса бе увита с кърпа, разтвореният пеньоар разкриваше пищните й извивки, които напираха от оскъдния сутиен и мъчително неудобните прашки на дупето.

— О, здравей, Софи — театрално изпъчи гърди Ели. — Погледни ме — готова за действие. Истински късмет, че си само ти. Готова ли си за изтезанието? Врящото олио е почти готово.

— О, чудесно! Господи, наистина имам нужда. Само ми погледни краката — чувствам се като горила. — Софи смъкна ципа на джинсите си и започна да ги събува. Те бяха последната й разточителна прищявка, посрещната със силно неодобрение от Рейчъл, но самата Софи бе особено доволна. За нещастие огромните ресни на клошираната долна част — които й придаваха вид на морска русалка с двойна опашка — се оказаха истински кошмар, макар че, разбира се, тя за нищо на света не би си го признала. Докато кормуваше, за един миг десният й крачол се бе закачил на педала за газта, поставяйки я в доста затруднено положение.

С кикотене и оживено бъбрене двете момичета се заеха да плескат прасците си с горещата течност. Изчакаха да се образува кора, след което започнаха да я дърпат под акомпанимента на смразяващи кръвта писъци.

— Е, как мина кормуването? — попита Ели.

— О, супер! — отвърна Софи, сетне додаде: — Ами… всъщност не беше. Наистина оплесках нещата. Господин Суейн остроумничеше както обикновено за „отпусни газта сега“ и нещо от рода „мини на друга скорост“.

— Мини на друга скорост? Звучи ми като болест, която се предава със секс.

Софи се изкиска.

— Продължаваше да ми опява своето: „Четиридесет… четиридесет… максимум четиридесет… дръж на четиридесет… да не минава четиридесет.“ Голям майтап.

Двете момичета продължаваха да обикалят около кухненската маса, бъбрейки и размахвайки ръце като крила на вятърни мелници, или сякаш изпълняваха някой индиански танц на войната. Ако можеше да ги зърне отнякъде, господин Суейн щеше да остане доста шокиран.

Танцът бе прекъснат съвсем внезапно от появата на майката на Ели, олюляваща се под тежестта на многобройни пазарски торби от „Теско“, следвана от Патрик, дошъл да вземе Софи.

— Какво, за бога, става тук? — строго попита Маги Маршъл. — О, не! Не и восък! Ели, ти си истински звяр! Абсолютно ти забраних това и… Скъпа! За бога, загърни се!

— О, боже! Извини ме, Патрик. — Ели побърза да пристегне колана на халата си. — Ние двете току-що измислихме шофьорски танц за инструктора на Софи. Искаш ли да ти го покажем?

— Мисля, че видях достатъчно, за да добия най-обща представа — засмя се Патрик. — Надявам се, че няма да пожелаете да го изпълните пред горкия господин Суейн, особено облечени или по-скоро необлечени — по този начин. Той вече и без това е достатъчно изплашен от вас. Софи, би ли се облякла, ако обичаш? Трябва да тръгваме, ако не искаме да закъснеем за обяд.

— О, не си тръгвайте! Не може ли Софи да остане още малко? Не сме си казали и половината от нещата, които трябваше да обсъдим.

— Не спирам да се удивлявам как вие двете непрекъснато имате да си казвате разни неща. — Патрик изгледа развеселено двете момичета. — Предполагам, че по някое време потокът от информация все пак ще пресъхне, но времето все няма да ви е достатъчно.

— Добре дошли сте да останете да похапнете с нас — предложи Маги. — Няма да бъде истински обяд — не и по стандартите на Рейчъл, — но имаме малко супа и доста парчета от съмнително на вид сирене, които трябва да се изядат. Фил играе голф, но каза, че може да се върне за обяд. Ще се радва да ви види.

— О, моля те, татко! — замоли се Софи и двете момичета впериха обнадеждени погледи в Патрик.

За миг той едва не се подаде на изкушението да остане и да си отдъхне в приятелската атмосфера на спокойствието при семейство Маршъл, ала напрежението, което това можеше да предизвика вкъщи, го накара да устои.

— Не, съжалявам. Идеята е чудесна, Маги, но ние наистина трябва да се прибираме. Аз имам да свърша малко работа, а и Рейчъл ни очаква за обяд.

— О, добре, поздрави Рейчъл. Напоследък рядко се виждаме — каза Маги. — Правим уговорки за дъщерите си по телефона, ала изглежда никога не успявам да я убедя да дойде някой път на обяд или да се срещнем в Найтън, както правехме някога. Освен това май не е идвала в клуба, откакто се роди Поси. Къде се крие? Липсва ни.

— На мен също ми липсва — рече Патрик и му се прииска да не се бе изпуснал.

Маги му хвърли остър поглед. Помисли си, че Рейчъл Хамънд постъпва много глупаво, като пренебрегва така съпруга си. Наоколо имаше достатъчно много жени, които щяха да бъдат щастливи да го измъкнат от ръцете й, ако самата Рейчъл не го искаше. А и се носеха слухове, че напоследък никак не му е леко с нея.

 

 

— Горката стара Софи! — каза Ели на майка си, когато колата на Патрик изчезна надолу по алеята. — В момента никак не й е леко, наистина съм много разтревожена за нея. Мисля, че майка й се държи ужасно гадно с нея, особено като се имат предвид приравнителните изпити, които я очакват това лято. Тя работи толкова усилено — дислексията й дори се влоши, а не получи никакво окуражаване.

— Дори и от Патрик?

— О, от него да! Той е толкова готин. Обаче тя ужасно се безпокои за него. Казва, че баща й се опитва да се разбира с майка й и дори я защитава. Но и ти можеш да забележиш, че му е писнало от вманиачаването на Рейчъл по онази странна дама, при която ходи на консултации, и че изглежда не се интересува от нищо друго, освен от онази пикла Поси. Софи казва, че тя наистина е голяма досада. Мамо… може ли да те попитам нещо? — Ели говореше толкова сериозно, че Маги се зачуди какво ли ще последва.

— Хмм — промърмори предпазливо. — Винаги можеш да ме питаш за всичко, ала не обещавам, че ще ти отговоря.

— Харесваш ли майката на Софи? Искам да кажа… знам, че Патрик е стар приятел на татко… но ти наистина ли харесваш Рейчъл?

— Някога я харесвах — отвърна малко тъжно Маги, — но започвам да се питам дали изобщо я познавам. Когато бяхте малки, ние се забавлявахме чудесно заедно. Освен че е толкова елегантна и хубава, Рейчъл е и много умна и будна. Знаеш ли, тя би могла да направи добра кариера в издателската професия, но се отказа от работата си веднага след като се омъжи. Винаги си е била малко нервна и неуверена, а Патрик винаги се е грижил за нея и я е закрилял — понякога дори съм й завиждала. Преди често си говорехме за книги и най-различни неща, ала напоследък доста сме се отдалечили.

— Тя винаги ме е карала да се чувствам като натрапница, когато ходя у тях на обяд — призна Ели. — Сякаш още един човек ще й създаде кой знае какви главоболия. Изобщо не е като теб, мамо — с обич добави момичето. — Затова Софи толкова много обича да идва тук.

Маги беше трогната.

— Ами трябва да призная, че ако се нуждая от помощ, едва ли първо ще се обърна към Рейчъл — сухо отбеляза тя. — Не мога изцяло да отговоря на въпроса ти, скъпа, защото и аз самата не знам. За Патрик трябва да е малко трудно.

— Софи казва, че животът у тях станал невъзможен — продължи Ели. — Тя не знае как да помогне на родителите си. Ти имаш ли някакви предложения? Ние се опитваме да измислим нещо, за да ги сближим.

— Е, по-добре недейте — с непривично остър тон заяви майка й. — Никак не е разумно да се месиш в браковете на хората, дори и да са собствените ти родители. В повечето от браковете се случват трудни моменти и партньорите сами трябва да се оправят.

Ели не остана особено убедена.

 

 

По време на пътуването до вкъщи бащата и дъщерята искрено се наслаждаваха на взаимната си компания. Софи разсмя Патрик, докато му описваше с най-цветисти изрази рисковите моменти от урока си по кормуване, а Патрик й сподели за изгубената любов на Хю Марстън.

— Леле! — ахна Софи. — Колко романтично! Чудя се дали тя е още жива? Мислиш ли, че вуйчо Хю ще ми разкаже за нея?

— Може би — той винаги е имал слабост към теб. Ще трябва да го попиташ. През всичките тези години досега никога не е казвал и дума за нея! Но си мисля, че може би изпитва нужда да сподели с някого, а и това навярно е един от най-добрите му портрети. Защо не отидеш утре да го навестиш — тъкмо ще си направите една хубава разходка с Пънч? Обаче преди това се обади на госпожа Пъркис. Между другото… той каза, че би искал някой път да те нарисува. Какво ще кажеш за това?

Софи порозовя от удоволствие.

 

 

Когато се прибраха у дома, на купата върху кухненската маса бе подпряна бележка: „Ние с Поси отиваме на обяд у Бронуин.“

— Е, това вече е прекалено! — избухна Софи. — Това се казва двоен стандарт! Ако тя беше приготвила обяд и ние не се бяхме върнали, щяха да ни очакват големи неприятности. Защо каквото и да правим, ние винаги първо трябва да се съобразяваме с мама, а тя може да прави каквото си иска? В крайна сметка можехме да останем у Маршъл. Понякога си мисля, че тя е…

В този миг видя изражението на баща си и преглътна думите си.

— Няма значение, татко — промълви Софи, усещайки буцата в гърлото си. — Да си приготвим ли нещо пържено и да качим нивата на холестерола си до тавана? Имам настроение точно за нещо такова.

Определено възнамеряваше да остави кухнята в пълен безпорядък. Наистина щеше да се наслади на караницата с майка си, която неминуемо щеше да последва. Това беше отлична възможност да изкаже някои свои мнения, които едва ли щяха да се отнасят само за безупречните кухни и диетичната контролирана храна. Даже вече предвкусваше удоволствието от предстоящата схватка. Този път наистина щеше да стигне доста далеч.

— Каква чудесна идея! — усмихна се на дъщеря си Патрик. — В такъв случай и двамата имаме късмет, защото и на мен ми се хапва тъкмо нещо пържено. Хайде да се забавляваме.

Внезапно се изпълни със силен гняв към Рейчъл, а едно тънко желязно острие попадна в душата му и заседна там.