Мери Никсън
Венецианската къща (6)

5.

Патрик отнесе празната чаша от кафе до мивката. Рейчъл и Поси още не се бяха появили и той започна да изпразва миялната машина, преди да почисти остатъците от закуската. Смяташе през останалата част от сутринта да поработи върху книгата си, но си спомни, че бе обещал да навести вуйчо си преди обяд. Погледна към махагоновия часовник на стената, който двамата с Рейчъл бяха спасили от вече затвореното селско училище. Равномерното му тиктакане, отброяващо неотменния ход на времето, му напомни, че е по-добре да тръгва. Напомни му и за приятните часове, прекарани с Рейчъл, докато обикаляха разпродажби и забутани антикварни магазинчета на лов за красиви неща, с които да подредят дома си. Струваше му се, че бе изминала цяла вечност, откакто бяха правили нещо заедно, и Патрик мечтаеше да върне часовника на техните отношения назад, за да станат пак такива, каквито бяха някога. Тик-так, люлееше се тежкото черно махало, безмилостно отброявайки секундите; тик-так…

Вече наближаваше десет часът в събота сутрин и въпреки че възрастният мъж бе най-малко претенциозен от поостарелите му роднини, Патрик знаеше, че очаква с нетърпение посещението му. Преди да тръгне, той застана в покритото с мрамор преддверие, което с елегантната си стълба, извиваща се покрай венецианския прозорец, създаваше усещане за светлина и пространство. Чуваше как Рейчъл говори на горния етаж на Поси и въпреки че знаеше отговора, извика:

— Скъпа? Отивам да видя вуйчо Хю. Искаш ли да дойдеш? Той ще се радва да види теб и Поси.

Но отгоре долетя очакваният отговор:

— Не, благодаря ти… боя се, че не мога. Бронуин ще идва на кафе. Ще можеш ли да вземеш на връщане Софи от семейство Маршъл? Тя ще отиде да се види с Ели след часа по шофиране и много ще ме облекчиш, ако я прибереш. Довиждане дотогава, предай най-сърдечните ми поздрави на Хю и не закъснявай.

В състояние на потиснато раздразнение Патрик се запъти да изкара колата от гаража. Нямаше представа какво да прави с Рейчъл.

Докато шофираше в ранния февруарски ден, забеляза първите признаци на настъпващата пролет, които — макар и може би измамни — все пак бяха обнадеждаващи: тук-там напъпили листа по ниските дървета, обагрени в червено реси на върбите, някакво неясно оживление сред дърветата в близката гора. Но най-ободряваща от всичко, когато зави към къщата на Хю, беше гледката на смелия кукуряк, чиито блестящи листенца стърчаха като малки факли сред корените на потъмнелите стари тисове покрай алеята за коли.

Предната врата бе оставена отключена — нещо, което винаги бе молил вуйчо си да не прави — и Патрик влезе. Откри Хю в дългата стая в задната част на къщата, която приличаше повече на антикварен магазин, вместо на английска провинциална гостна. Помещението бе наблъскано със смесица от разнородни предмети, които Хю бе събирал по време на пътешествията си из целия свят. Африкански племенни маски и прекрасни английски акварели си правеха компания по стените, заедно с едни от най-въздействащите маслени картини на Хю на животни; бронзов кон бе навирил глава до огромното пиано в съседство с полегнала малка бронзова фигура на Хенри Мур^[1]; едно щраусово яйце се кипреше до часовник в стил Луи XVI, а скъпата колекция на Хю от египетски предмети бе разпръсната из цялата стая сред купчини и купчини книги — в интерес на истината върху повечето от тях имаше тънък слой прах. Стаята бе истински кошмар за този, който я чистеше, и Патрик винаги се бе страхувал, че накрая госпожа Пъркис, дългогодишната многострадална икономка на вуйчо му, ще изгуби неравната битка с нея. В много отношения, тъжно си помисли Патрик, може би беше благословия, задето зрението й бе започнало да отслабва, и тя всъщност не подозираше за разрастващия се упадък наоколо — нещо, което някога щеше да бъде източник на гръмогласни нейни оплаквания. За щастие чарът на собственика все още надделяваше над разхвърляната стая и въпреки постоянните заплахи, че ще напусне, госпожа Пъркис продължаваше да съжителства със своя сладкодумен работодател в атмосфера на взаимна привързаност и раздразнение. Тя беше с Хю от години и възрастта й бе строго пазена тайна, но Патрик смяташе, че вече е минала седемдесетте.

През зимата Хю предпочиташе да рисува в гостната, отколкото в студиото си в дъното на градината. Тази сутрин бе седнал пред триножника, което бе добър знак. Твърде често за него бе прекалено болезнено да държи четката с поразените си от артрит ръце, а преди две години беше паднал в градината и си бе счупил бедрото на крака, чиято долна половина бе изгубил по време на войната. Бедрото бе успешно оперирано, но имаше проблеми при поставянето на протезата и макар че възрастният мъж говореше с лека насмешка за това, Патрик знаеше, че сега Хю изпитва постоянно неудобство, а много често и болки.

— Ти работиш! Това е чудесно. Да не прекъсвам нещо? — попита Патрик. Хю Марстън се извърна, като едва не изгуби равновесие, но лицето му грейна в усмивка.

— Мое скъпо момче, колко възхитително, че те виждам! Много мило, че дойде — аз наистина се надявах, че ще наминеш. Кажи ми мнението си за това. Трябва да призная, че съм доста доволен от себе си.

Патрик приближи и застана до него.

— И има защо. Не си изгубил вдъхновението и таланта си. На принц Харун ли са?

— Ммм. Стадото на Харун — кобили и жребчета. А тази, която се вижда на заден план, е Лунна светлина. Спомняш ли си грандиозната й вълнуваща победа на състезанията в Аскот преди няколко години? Миналото лято принцът ме помоли да нарисувам картината. Вече ми е трудно да шофирам сам до имението му, затова той ми изпрати кола и аз отидох на обяд. Винаги съм харесвал този дребен човек, макар че двамата заедно навярно представляваме доста забавна гледка — като подобия на Крачун и Малчо. Аз си взех някои бележки, нахвърлих десетина скици, направих и много снимки, но го предупредих, че не мога да му обещая, че ще успея да се справя с толкова голямо платно. Ала той беше доста убедителен, а и аз напоследък съм станал много податлив на ласкателства. Той наистина трябваше да наеме някой по-млад, но не ми постави определен срок… А и моят нов лекар ми предписа едни дяволски добри хапчета, така че мисля, че скоро ще завърша картината. Но за тази сутрин стига толкова. Вече не мога да издържам дълго пред статива. Проклета слабост!

На осемдесет и четири Хю Марстън все още изглеждаше невероятно изискан с буйната си грива сребриста коса, изключително високия си ръст и оригиналните си дрехи — оригинални за неговото поколение, той ги носеше с елегантност, на която мнозина млади мъже биха завидели.

Патрик много обичаше единствения брат на майка си, който му беше като баща, след като неговият собствен почина още докато Патрик бе ученик. Хю винаги бе проявявал специален интерес към Патрик. Още от съвсем ранна възраст за него Патрик бе племенникът, който му бе най-близък и най-сроден по душа сред останалата тълпа племенници и племеннички.

— Не е твърде рано за едно питие, нали? — попита Хю (риторичен въпрос), докато се настаняваше в любимото си кресло край камината. — Ще ми налееш ли от обичайното? А ти си сипи нещо по свой вкус. — Смушка една голяма цепеница с бастуна си и множество искри се разхвърчаха и паднаха върху килима, добавяйки още някоя и друга малка дупчица към многобройните й посестрими върху поизносената постелка — извор на отчаяни въздишки от страна на госпожа Пъркис.

— Ще се кремирате доста преди погребението си — пророкуваше тя с мрачно удоволствие.

Патрик отиде до масичката за напитките и наля в една голяма чаша без столче щедра доза от изключително сухото шери, предпочитаният аперитив на вуйчо му, после добави кубчета лед от кофичката, която госпожа Пъркис винаги държеше пълна. На себе си наля чаша светла бира. Хю обичаше да се хвали, че има желязна глава. През всичките години, през които бе познавал и обичал своя вуйчо, Патрик не си спомняше някога да го е виждал пиян, въпреки че бе известен с огромните количества, които можеше да изпие. И госпожа Пъркис, и лекарят му непрекъснато се опитваха да го накарат да се откаже от тютюна и алкохола, но без абсолютно никакъв успех; пурите, които пушеше, бяха неразделна част от него, също както разноцветните кърпички, които се подаваха от джобчето на костюма му, или от червените или зелени копринени чорапи, към които имаше слабост — често обуваше по един от всеки цвят като моряшки сигнални флагчета.

— Как върви книгата? — попита той, поемайки чашата на племенника си и за пръв път Патрик забеляза, че ръката му леко трепери.

— Все още съм в началото, но съм доста въодушевен. Открих няколко известни фамилии, за които да пиша, както и прекрасни къщи за фотографиране. Твоите контакти се оказаха изключително полезни — буквално отвориха вратите пред мен. Със сигурност е голямо предимство да имаш толкова прочут роднина!

— Ако тази книга се окаже наполовина толкова успешна, колкото последната, ти ще бъдеш много по-прочут, отколкото аз някога съм бил — а и аз вече съм една отживелица. При все това още не съм се отказал от четките. Как е Рейчъл?

— О, вечно заета! И вечно уморена. Знаеш каква перфекционистка е във всичко, което прави, а и Поси обсебва голяма част от времето й. Никак не е лесно да имаш семейство с толкова разнообразни възрастови групи. Тя определено се нуждае от ваканция, но все отказва да замине.

— Хмм.

Тайно в себе си Хю намираше Рейчъл за изключително отегчителна и винаги се бе удивлявал на Патрик, който я закриляше ревностно от години и неимоверно я бе разглезил. Стрелна с многозначителен поглед племенника си изпод побелелите си вежди.

— Ако искаш мнението ми, Рейчъл не се нуждае толкова от ваканция, колкото от един шок.

— И какво предлагаш да направя? — враждебно попита Патрик и Хю разбра, че бе докоснал оголен нерв.

— О, не бих си позволил да ти давам конкретен съвет, скъпо мое момче. В крайна сметка какво може да знае за жените един стар ерген като мен?

— Дяволски повече, отколкото всички нас! — засмя се Патрик и махна многозначително с ръка към многобройните черно-бели фотографии в сребърни рамки на известни красавици, облечени във вечерни рокли с разголени рамене, някои от които бяха позирали на Хю, а доста голяма част, кисело си помисли Патрик, със сигурност бяха топлили и леглото му. Откакто бе станал известен с картините си на животни — и по-конкретно на коне, той рядко приемаше поръчки да рисува хора, в резултат на което цените на ранните му творби скочиха до небесата и повечето бяха изкупени от частни колекционери. Той си бе запазил няколко от портретите — известни в семейството като „Харема на Хю“, а един от тях, с който упорито отказваше да се раздели, висеше в студиото му. Но въпреки че отдавна не рисуваше портрети, репутацията му на покорител на женски сърца все още беше жива. Вуйчо му беше изкусен разказвач и през годините Патрик често се забавляваше с историите за многобройните му донжуановски приключения, в които Хю се опитваше да избяга от отмъщението на ревниви съпрузи или да се измъкне от клещите на дами, търсещи по-голямо обвързване, отколкото той бе в състояние да им предложи.

— И наистина ли никога не си бил изкушен да се ожениш за някоя от тях? — попита сега Патрик, по-скоро за да отвлече вниманието на вуйчо си от темата за Рейчъл и да го върне към колоритното му минало, отколкото с желание да чуе нещо ново. — Макар че може би трябва да съм благодарен, задето никога не си се оженил и не си имал собствено семейство. Ако имаше свои деца, ти нямаше да бъдеш толкова великолепен вуйчо за всички нас.

За негова изненада старият човек не отговори веднага с една от многобройните си безгрижни истории, а продължи да ръчка огъня, докато се взираше в пламъците. Патрик скочи от стола си, за да стъпче един особено голям въглен, който тупна върху килима, прибавяйки и миризмата на изгоряла вълна към уханието на лилия и тютюн, които обикновено се усещаха във въздуха.

— Странно, че ми задаваш този въпрос точно днес — промълви най-после Хю, без да поглежда към племенника си.

— Питал съм те достатъчно често и преди. Какво е различното днес?

— Просто една част от миналото ми е особено жива днес.

— Искаш ли да ми разкажеш? — Патрик се опита да прикрие надигналото се любопитство.

— Може би. Сигурно се размеквам. Това е едно от наказанията на старите хора заедно с необходимостта да се пие повече разредено уиски. Да, някога имаше една жена — причината, заради която никога не се ожених. Тази сутрин съвсем случайно се натъкнах на оригиналната скица на портрета, който някога й нарисувах. Мислех, че съм я изгубил, когато се преместих тук — имам предвид скицата, а не портрета. Тя беше през цялата война с мен, сгъната в джоба на куртката ми, и ми помогна да не полудея в лагера за военнопленници. Пазя снимка на завършения портрет в портфейла си, но от години не бях зървал оригиналната скица и днес случайно я намерих в една кутия. Мога да се закълна, че стотици пъти съм преравял кутиите си, но не съм виждал скицата. Най-забавното е, че когато открих рисунката си, наистина мислех за нея — а не рисунката извика спомена. Бих казал, че беше доста силен шок.

— Какво се е объркало помежду ви?

— О, нямаше нищо необичайно. Ние се влюбихме и… нека просто да кажа, че войната се намеси в плановете ни. Мнозина от нашето поколение преживяха същото.

— Но ти оцеля през войната. Какво е станало с нея? Или не знаеш?

— Тя също оцеля. Разбрах го по-късно.

— Не се ли събрахте отново? Бяхте ли сгодени?

— О, да! Бяхме решили да се оженим. — Възрастният мъж се поколеба и Патрик изпита чувството, че не му казва всичко. Хю продължи: — Трудно е да се предаде атмосферата на несигурност в навечерието на войната. Ужасни неща се случваха в Европа, а тя беше наполовина италианка, което допълнително усложняваше нещата. По онова време раздялата ни беше неизбежна, но аз бях сигурен, че ще я чакам — цял живот, ако е необходимо, — а тя беше само на деветнадесет. Бяхме заедно само през едно идилично лято. После аз се завърнах в Англия, за да вляза в армията и да се бия с Хитлер, а тя остана в Европа. Знаеш какво се случи с мен тогава.

Патрик кимна. Той бе израснал със семейните истории за военните подвизи на вуйчо му, който бе награден с военен кръст за храброст — бе изгубил крака си и бе дочакал края на войната във военнопленнически лагер.

— Все пак си се опитал да се свържеш с нея, нали?

— Комуникациите бяха трудни — уклончиво рече Хю и Патрик окончателно се убеди, че не му казва цялата истина. — Всички тези имейли и телефони, които използвате днес — не ми казвай, че могат да заместят любовните писма! Веднага щом войната свърши, първото нещо, което исках да направя, бе да открия следите й и да разбера какво е станало с нея. Опасявах се, че може да е убита. Но когато я открих, вече бе омъжена за друг мъж.

— Това е било изключително вероломно от нейна страна! — възмути се Патрик и в гърдите му се надигна гняв срещу непознатата жена, която очевидно бе причинила толкова ужасна сърдечна болка. — По-добре, че си се отървал от нея.

Старецът му хвърли смразяващ поглед.

— Ти не я познаваш, иначе никога не би казал такова дяволски глупаво нещо — рязко рече той. — Тя е имала основателни причини — трудната война и силен семеен натиск. Както и други проблеми.

— И никога повече не сте се срещали?

— Не. Би било ужасно за нея да я принуждавам да избира между мен и някой друг, а тогава вече имаше и бебе. За мен беше много мъчително, но аз стиснах зъби, върнах се у дома и никога повече не я видях. Никоя друга не можеше дори малко да се мери с нея, а и аз й бях дал дума. Ето… казах повече, отколкото възнамерявах. Не искам да говоря за това.

Патрик никога досега не бе виждал вуйчо си в плен на толкова силни емоции. Искаше да научи повече, ала осъзнаваше, че сега не е моментът.

— Може ли да видя рисунката?

— На масата е — отвърна Хю и гневно разръчка огъня.

Патрик стана и отиде до масата. Сред работните скици на отделни коне, нахвърляни с въглен с дръзки и насечени линии, покрити с бележки, написани с молив и цветни петна, имаше един стар изтъркан лист, сгънат на четири и доста измърсен. Патрик не го бе виждал никога досега, но мигом го разпозна като работната скица на картината, която добре познаваше. Вдигна поглед и я видя върху стената вдясно от камината. Тя висеше в стаята на вуйчо му, откакто се помнеше: платно с маслени бои, чиито цветове изглеждаха тъй ярки, сякаш бяха нанесени вчера. На фона на тъмни кипариси и малки магнолии едно момиче седеше върху скала с интересна форма, надвиснала над морето, в чиито води сякаш се преливаха всички нюанси на синьото крило на рибарчето. Беше с голяма сламена шапка, а краката й бяха боси. Картината изглеждаше толкова жива, че като малко момче Патрик винаги бе очаквал, че момичето всеки миг ще размърда пръсти. Гледайки я сега, той почти усещаше палещите лъчи на слънцето и уханието на дивите средиземноморски билки. Винаги бе мислил, че лицето й е едно от най-поразителните, които някога бе виждал — много по-въздействащо от всяко красиво лице. Имаше нещо в прямотата на погледа й, в бликащата радост и жизненост, които художникът бе успял да улови, които те караха да я погледнеш отново — и отново.

— Да — промълви Патрик, — о, да. Сега разбирам. Ще ми разкажеш ли нещо повече за нея?

Но Хю поклати глава. Внезапно бе придобил уморен и измъчен вид.

— Достатъчно говорих. Мисля, че ми стига за цялата сутрин — дрезгаво отвърна. — Хубаво беше да те видя Патрик, но вече е време да си вървиш. Кажи на онази твоя палавница Софи да дойде скоро да ме види — тя винаги отвлича мислите ми от болежките и ме кара да се смея. Може някой ден да я нарисувам — има хубави скули. Не разбирам защо досега не съм го направил. Това дете го очаква голямо бъдеще, макар че се разтрепервам, като си помисля какво би могло да бъде.

Патрик се усмихна.

— О, Софи си е много добре. Понякога подлудява всички ни, но иначе е изключително момиче. Вече трябва да отида да я взема. Има урок по кормуване — Бог да е на помощ на останалите шофьори по улиците. Ела да обядваш с нас другата неделя, когато и Сам ще си бъде у дома за почивните дни.

— С удоволствие. Благодаря ти. — Хю му подаде чашата си. — Налей ми още една, преди да тръгнеш. Напоследък гърлото ми нещо е пресъхнало.

— Не е ли било такова винаги? — засмя се Патрик. Подаде му пълната чаша с шери, но се погрижи този път да сложи повече лед в нея.

На път към външната врата надникна в кухнята. Силна миризма на вино и чесън облъхна ноздрите му. Госпожа Пъркис приготвяше задушено.

— Добро утро, госпожо Пъркис. Страхувам се, че малко поизморих вуйчо Хю. Когато пристигнах, беше във великолепна форма, но сега не изглежда много добре, а аз трябва да тръгвам, за да прибера Софи. Само да не се изтървете, че съм ви казал!

— След малко ще отида да го нагледам. Ще му занеса чаша кафе и ще проверя дали си е изпил хапчетата. Не се безпокойте. Той прилича на проскърцваща врата, която, слава богу, все още се отваря. А посещенията ви много го радват. Отново е започнал да работи твърде много и напоследък внезапно се уморява. Едно обезболяващо, няколко хубави дрямки и отново ще живне — изкиска се госпожа Пъркис. — Предполагам, че си е взел солидна доза от онзи разтворител за бои, с който се налива, когато е с вас — отвратителен бълвоч!

— Благодаря ви, госпожо Пъркис. Какво щяхме да правим без вас?

Патрик се запъти към колата си. Мислеше си, че в живота на вуйчо му има доста неща, за които той нищо не знаеше. Не можеше да изхвърли от съзнанието си образа на момичето от картината.

„Каква загуба! — помисли си той. — Толкова любов и вярност през всичките тези години! Няма смисъл да се преструваме, че старото момче е бил светец. Имал е доста буен живот… но в същото време…“

Патрик се почувства силно трогнат и дълбоко заинтригуван.