Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Venetian house, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Мери Никсън. Венецианската къща
Английска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 2006
Редактор: Радка Бояджиева
ISBN: 954-585-689-2
История
- —Добавяне
43.
В сряда сутринта с помощта на Вайолет Виктория успя да подреди и да сортира вещите на Ричард, като отдели настрани всичко особено лично и ценно за Джейк. Разпредели нещата, които щеше да даде за спомен на роднини и близки приятели, а дрехите раздаде на членовете на семейството и различни благотворителни организации. Мебелите можеха да почакат до следващото й посещение, когато щеше да има повече сигурност за бъдещето. Знаеше, че без любезната, но лишена от сантименталност помощ на Вайолет щеше да седи отчаяна сред купищата дрехи, отдала се на тъгата и обзета от нерешителност. Ала дори и с оживената компания на Вайолет работата й се стори ужасно потискаща и тя се зарадва да я прекъсне с извинението, че е време за обяд, и отиде да се види със свекъра си.
— Ти си истински ангел! — заяви Виктория на по-възрастната жена и топло я прегърна. — Благодарение на теб свършихме много повече работа, отколкото очаквах.
— По-късно следобед ще дойда да опаковам дрехите за благотворителния магазин — практично отвърна Вайолет. — А ти върви да се видиш със стареца.
Шокът от смъртта на сина му значително бе състарил Бил Кънингам от пролетта, но Виктория си помисли, че той се радва да я види по своя си въздържан начин. Беше взела последните снимки на Джейк, за да му ги покаже.
— Той никак не прилича на Ричард — отбеляза по някое време възрастният мъж. — Но пък и никога не е приличал.
Беше трудно да се отвърне подходящо на това заключение.
— Може би не от пръв поглед — съгласи се Виктория, но сърцето й се сви от болка за него. — Най-вече защото е наследил моята тъмна коса, а Ричард беше толкова светъл и рус. Разбира се, в момента Джейк е доста загорял след цялото лято, прекарано в Корфу, което усилва разликата, но в същото време прилича на баща си в други отношения. Често виждам сходство с Ричард — в изражението на лицето или в начина, по който върви с ръце зад гърба, — ти също го правиш, Бил. Приликата е и в любовта му към футбола и останалите любими игри; в начина, по който си организира нещата — той притежава методичността и подредеността на баща си и определено не ги е наследил от мен. Когато порасне, ако стане толкова добър и мил като Ричард, ще бъда много доволна. — Ала не можеше да не си помисли, че под ежедневната загриженост и внимателно отношение, които бяха неотделима част от личността на Ричард, той е бил способен на такъв акт на огромна безотговорност, чиито последици щяха да имат отражение за години напред.
Бил зарея поглед през прозореца.
— Ти всъщност не искаш повече да живееш тук, нали, Виктория? Не и след всичко, което се случи? — рязко попита. — Искаш да отведеш момчето зад граница, нали?
— Така смятам, поне за известно време — отвърна тя, събирайки сили да бъде откровена докрай. Отпусна ръка върху неговата. — Но решението ми не е окончателно. Искам да знаеш, че нямам намерение да прекъсна връзката с теб — не само заради Ричард и Джейк, а и заради самата себе си. Ти самият си добре дошъл да оставаш при нас толкова често, колкото пожелаеш — където и да се намираме, — а и аз ще водя Джейк тук, при теб. Ще се наложи да дойда още веднъж и обещавам следващия път да го доведа със себе си. Искам, при това не по-малко от теб, Джейк никога да не забрави за английските си корени и няма да взимам решения за бъдещето му, без да се посъветвам с теб — давам ти своята дума, Бил. Но ще се допитвам единствено до теб — нито до Питър Мейсън, нито до Мериъл или Стафорд.
— Разбирам — кимна той — и не те упреквам. — Виктория имаше чувството, че я разбира прекалено добре. — Мисля, че може би Джун ще дойде да живее тук с мен, а, както навярно вече си разбрала от Питър Мейсън, Мериъл и Стафорд възнамеряват да се настанят в Манор Фарм — но само ако ти не желаеш да останеш там. — Последното беше съвсем различно от картината, нарисувана й от Питър Мейсън, и тя бе дълбоко трогната. Помисли си, че меланхоличната и скучна Джун с висящите й подгъви и торбестите жилетки поне ще се грижи за баща си.
Чувстваше се много тъжна, когато се сбогува с него. Докато се отдалечаваше с колата, го виждаше в задното огледало, останал на стълбите — един самотен, отчужден, вечно сдържан стар човек, чийто свят се беше сгромолясал завинаги.
Очакваше с нетърпение срещата с Тоула, за да се поразсее и развесели с малко клюки и чаша горещ чай. Тоула винаги беше неизчерпаем източник на информация и фактът, че обикновено нейните версии бяха във висша степен предубедени и неточни, не ги правеше по-малко забавни.
— И така, какви са новините днес? — попита Виктория.
— Можеш ли да повярваш — тутакси поде леля й, — че Мериъл Хокинс е обявила в женския клуб в Тодингам, че била изкарала курс и щяла да демонстрира пред всички нас така нареченото изкуство на брачния живот.
— Имаш предвид, че ще получите секс инструкции от Мериъл? — Виктория изведнъж си представи абсурдната картина на зълва си и едрогърдестата госпожа Банам, преплели тела в някоя сложна поза от „Кама Сутра“.
Тоула презрително изсумтя.
— Не ставай смешна, Виктория. Разбира се, че няма нищо общо със секса! Това е серия от упражнения, основани на движенията на китайските воини или нещо подобно. Антъни казва, че трябва да отслабна, но аз не се виждам как марширувам из кметството с един от онези смешни извити мечове в ръка. По-скоро ще се подложа на диета. Сигурно си чувала за това — доколкото си спомням, някои хора го наричат „тай чи“.
Виктория едва не се задави от смях.
— Мисля, че имаш предвид военно, а не брачно изкуство.[1]
— Точно това казах.
— О, скъпа, Тоула, наистина ме развесели — заяви Виктория, чувствайки се много по-добре. — Можеш да нанесеш един бърз удар от мен на Мериъл, ако решиш да се присъединиш!
Когато Виктория се върна в Манор Фарм, минаваше пет часът и Вайолет тъкмо се канеше да си ходи.
— Сега ще тръгвам, за да сложа чая за Джеф — каза тя, — но утре сутринта ще дойда пак и предполагам, че за два часа ще свършим с всичко останало. О, да, щях да забравя — Гай се обади. Аз му казах, че ще се върнеш към пет, и го попитах дали не иска да ти предам ти да му позвъниш, но той каза, че нещо е станало и трябва непременно да говори с теб. Ще дойде тази вечер, някъде към шест.
— Господи, колко странно! — учуди се Виктория. — Та ние се разделихме едва в понеделник, а двамата с Франсин се канеха на другия ден да заминат за Италия с първия полет. Каза ли за какво се отнася?
Вайолет поклати глава.
— Не, само че нямало смисъл да му звъниш, защото той вече е тръгнал. Довиждане засега. Ще се видим утре.
Виктория не можеше да си представи какво важно нещо бе изникнало така ненадейно, че да накара Гай да иска да я види толкова скоро. Опита се да се успокои, че ако нещо се е случило във Врахос, със сигурност щяха да се обадят на Тоула и Антъни, а ако нещо се бе случило с Франсин, Гай едва ли щеше да я остави сама. Главата й се пръскаше от предположения и се чувстваше много неспокойна.
По-рано същия ден в Лондон Гай седеше край кухненската маса и отваряше пощата си, преди да приготви багажа си за пътуването до Верона на другия ден. Франсин бе излязла да си купи батерии за малкия си преносим вентилатор, който се надяваше да й помогне да оцелее от горещата вълна, заляла напоследък континента. За пръв път в живота й високите температури бяха проблем за нея и тя се боеше да не припадне по време на операта заради тълпата в „Арена“ и душното време. Гай бе предложил да си остане у дома, но Франсин отчаяно искаше да присъства на трите представления на открито, за които той щеше да пише рецензии. Така след това щяха заедно да обсъдят продукциите. А и тъй като работата му налагаше често да отсъства, тя бе решила да го придружава винаги, когато е възможно. Смяташе, че това може би е последната й възможност да бъде с него по време на работата му преди бебето да се роди.
Седмица по-рано Виктория неочаквано я бе попитала дали му има доверие, а Франсин направи комична физиономия, засмя се и безгрижно отговори:
— За бога, не! Просто възнамерявам с все сили да му преча да се отклонява от правия път!
Нищо не бе подготвило Гай за вероятността дебелият плик, формат А5, пристигнал с препоръчана доставка, да съдържа нещо необикновено. Но когато го отвори и прочете краткото писмо, придружаващо две други писма, лицето му изгуби цвета си.
Когато Франсин се върна, той продължаваше да се взира в пакета. Видът му я сепна.
— Мислех, че си отишла на пазар — рече той. — Върна се много бързо.
— Отскочих само до магазина зад ъгъла. Какво, за бога, се е случило с теб? Изглеждаш ужасно. — После очите й се разшириха. — Гай… това почеркът на Ричард ли е? — попита тя, вперила поглед в двата неотворени плика, адресирани на ръка.
Гай кимна.
— Прочети това. — Подаде й написано на машина писмо върху официална бланка. — От някаква адвокатска фирма в Рединг, за която никога не съм чувал.
Изправи се и закрачи неспокойно из кухнята — взимаше разни неща и ги оставяше, дрънкаше с монетите в джоба си.
„Уважаеми господин Уинстън,
Нашият покоен клиент Ричард У. Кънингам от Манор Фарм, Бейбъри, Бъркшър, ни помоли в случай на неговата смърт да ви изпратим тези две запечатани писма шест месеца след смъртта му. По-нататъшните му инструкции са след като първо прочетете писмото, адресирано до вас, да решите дали е подходящо да предадете другото на адресанта — госпожа Виктория Кънингам, което трябва да сторите лично.“
— О, боже! — прошепна Франсин. — Значи все пак Ричард е оставил прощални писма! — Погледна двата плика върху масата. Единият бе адресиран до Гай Уинстън, еск. 40 Болтън, Лондон SW7, а другият само „За Вики“. И двата бяха надписани с четливия закръглен почерк на Ричард.
— Няма ли да отвориш своя? — попита тя.
— Предполагам, че ще го отворя — рече той, ала не понечи да го стори.
— Искаш ли да те оставя сам, докато го четеш?
— Не. Моля те, остани. — Сложи за миг ръка върху нейната, после взе плика с името си и внимателно го отвори, сякаш вътре имаше тиктакаща бомба. Извади един лист с адреса на Манор Фарм. Когато го прочете, го подаде на Франсин. Имаше вид на човек, разтърсен до дъното на душата.
„Гай, ако четеш това писмо, ще съм мъртъв от шест месеца. Повече не мога да продължавам и ти най-добре от всички хора знаеш защо. Отне ми дълго време, за да го приема, ала ти беше пределно ясен и повече няма какво да се каже по въпроса. Но с нашите отношения ние напълно объркахме живота на Виктория, а тя няма никаква вина. Заради нея и заради Джейк, аз се надявам да успея да направя така, че да прилича на злополука, и тя не бива да знае нищо друго — в този случай ще унищожиш писмото, което съм написал до нея. Но ако по някакъв начин тя открие истината, тогава, моля те, дай й другия затворен плик. Във всяко отношение и тя, и Джейк ще бъдат по-добре без мен. Безкрайно разочаровах и двамата.
Моля те, направи каквото можеш за тях. Поне това ни дължиш.
Ричард“
Гай погледна към Франсин. После заговори и думите излизаха с мъчителни паузи, сякаш ги изтръгваха насила от гърлото му:
— Знам, че писмото само потвърждава това, което вече знаехме… но когато видях почерка му… толкова е тъжно, такова ужасно потвърждение за случилото се… неговото отчаяние… каква ужасна и безсмислена загуба… — Гласът му заглъхна и Франсин видя, че се опитва да се овладее. Сетне забързано продължи: — … за моя принос в цялата работа, моето предателство към Вики. Трябваше окончателно да сложа край на нашата връзка още преди години, докато бях в Кеймбридж. О, господи! Беше такъв шок да видя почерка му, че за миг си помислих… — Не довърши изречението. После продължи: — Какво, по дяволите, да направя? Тъкмо когато Вики започна лека-полека да се съвзема, аз отново ще й нанеса удар.
Франсин му подаде писмото, сетне отиде при него и го прегърна.
— Мисля, че това може да й помогне — Ричард сигурно е искал писмото да я утеши по някакъв начин. А и без това нямаш избор, скъпи.
Тя си помисли, че Гай нямаше да получи утеха от писмото на Ричард, но може би изобщо не я очакваше, нито пък чувстваше, че я заслужава.
— Скъпи — разтърси го Франсин. — Имаш нужда да говориш за това. Ти се опитваше да заличиш всичко, ала сега си принуден да се изправиш срещу него. Можеш да й дадеш писмото, но същевременно можеш да направиш и другото, за което Ричард те е помолил — да се погрижиш за нея и за Джейк. Да се постараеш да облекчиш бъдещето им, особено имайки предвид обстоятелствата. Това може да помогне и на теб.
Той взе лицето й в шепите си.
— Ти си толкова добра с мен, Франсин. Виждаш нещата толкова ясно. Не мисли, че аз не знам какъв мръсник и негодник мога да бъда. Както обикновено, ти отново си права. Имам среща за обяд, но следобед смятам да отида направо в Бейбъри и да се видя с Вики, преди да е заминала. Предполагам, че няма да искаш да дойдеш с мен?
Франсин решително поклати глава.
— Мисля, че това трябва да остане между вас двамата.
— Навярно си права. Ще се опитам да не закъснявам, но не ме чакай.
Докато пътуваше същия следобед по М-4, Гай имаше чувството, че в колата му е сложена бомба със закъснител. Какъв ефект щеше да има писмото върху Виктория? Какво ли пишеше в него?
Виктория беше на горния етаж, когато Гай спря пред входната врата на Манор Фарм. Веднага щом чу трите познати бибипкания — три къси и едно дълго — тя се втурна надолу по стълбите със свито сърце. Каква нова драма го бе накарала — точно Гай, който обикновено не бе склонен на донкихотовски жестове, когато му създаваха главоболия — да измине целия път от Лондон, вместо да говори с нея по телефона?
— Какво се е случило? — бяха първите й думи, когато той излезе от колата. — За Джейк ли става дума? Нона? Или Франсин?
— Всичко е наред, Вики — побърза да я успокои той. — Нищо не се е случило с тях. Появи се нещо неочаквано, което трябва да ти покажа. Къде ще отидем?
— По-добре да отидем в градината — предложи тя и го поведе през къщата, а след това излязоха навън през френския прозорец в гостната. Тя бе оставила бутилка бяло вино върху старата дървена градинска маса и сега наля в двете чаши. — И така… — започна доста по-спокойно, отколкото в действителност се чувстваше, — кажи ми какво се е случило.
Той й разказа за неочакваната поща, която бе получил сутринта, и й показа писмото от адвоката. Когато й даде плика, адресиран до нея, ръцете й трепереха, докато го отваряше. Извади два листа, изписани с почерка на Ричард.
Гай почти не я поглеждаше, а помежду им настъпи тишина, докато тя четеше. Писмото не беше много дълго — отне й само няколко минути, ала на Гай му се сториха като цяла вечност. Когато свърши, той очакваше да му го подаде, ала тя не го стори. Вместо това го сгъна бавно и внимателно, сложи го обратно в плика, а плика пъхна в джоба си. По страните й се стичаха сълзи, не можеше да говори.
Когато най-после успя да се овладее, заговори със задавен глас:
— Като си помисля колко е бил отчаян, но в същото време в пълно съзнание — планирал е всичко толкова внимателно, — а аз нямах никаква представа, изобщо не ми е хрумвало, че може да извърши нещо толкова ужасно.
— Знам. Знам. Не е нужно да ми го казваш. А аз знаех, но не му повярвах.
— О, Гай, как е могъл да го направи?
Той си наложи да срещне погледа й.
— Не знам, но съм сигурен, че ти не би могла да го предотвратиш, Вики. Аз може би щях да успея, но не и ти. Сега ще трябва да живея с това. Но ти — не. Въпросът е можеш ли да ни простиш за това, което ти сторихме?
— Надявам се. Мисля, че да — прошепна младата жена. — Толкова силно го искам… Както навярно си се досетил — продължи колебливо — през последните седмици с мен се случи нещо съвсем неочаквано. Мисля, че намерих някой друг — някой много специален. Всичко стана толкова ненадейно и изглежда твърде скоро, но аз бях поразена от светкавица, както Нона винаги е казвала, че ще бъда, и… о, Гай… Не мога да ти опиша с думи колко прекрасно е това чувство, нито колко много ме плаши, защото ако отново нещо се обърка, не мисля, че ще мога да го понеса.
— Няма да се обърка — увери я той. — Ако някой заслужава да бъде щастлив, то това си ти.
— Аз не заслужавам нищо, но това, което си заслужил или не, няма нищо общо с доброто и злото. Но аз изгубих увереността, че всичко ще бъде наред. И си мисля за това, което се е случило с Нона и Хю. Всички онези ужасни недоразумения! — Тя го погледна с такава пронизваща тревога в очите, че Гай се почувства пълно нищожество.
— Не мисли така — промълви той, сетне бързо добави: — Аз наистина харесах Патрик, Вики. И двамата с Франсин го харесахме и разбира се, се досетихме. Всеки, който ви види заедно, не може да не разбере, че двамата сте лудо влюбени. Кога ще го видиш отново?
— Утре. Той трябва да направи снимки на някои къщи и планираме да си откраднем малко време само за нас двамата и да поговорим, преди да замина за Врахос. Но сега не съм сигурна какво трябва да направя.
— Ами не се отказвай. Не позволявай на това, което се случи, да те дърпа назад — твърдо рече Гай, спомняйки си молбата на Ричард и инструкциите на Франсин. — Мисли какво ще означава за теб и за Нона, ако двамата с Патрик сте заедно — нещо като компенсация за всичко, което се е объркало в живота й. Не позволявай на нищо да развали щастието ти. Говори ли с мама и татко за Патрик?
— Не, не още… но ми хрумна, че може би ти си свършил тази работа. Тоула преливаше от зле прикрито любопитство. На този етап не исках да казвам нищо на никого, за да не предизвиквам съдбата, но реших, че трябва да поговоря с тях, преди да се върна във Врахос, защото не искам те да се почувстват изолирани и да ги заболи.
— Ще ми покажеш ли писмото на Ричард? — Гай се мразеше за въпроса, но просто не можа да се сдържи. Отчаяно искаше да узнае какво бе написал Ричард.
Виктория го изгледа загадъчно. Помисли за неговата двойственост, която в миналото неведнъж бе изпитвала на гърба си, за проявяваната понякога безпричинна жестокост и внезапната му доброта; за способността му да оказва щедра и безгранична помощ, когато му скимнеше, и за разрушителната склонност да причинява беди, когато изпаднеше в едно от ужасните си настроения. Припомни си и реалистичния и недвусмислен отговор на Франсин на въпроса й дали има доверие на Гай.
Тя поклати глава.
— Не, Гай, не смятам да го направя. Писмото е много лично и засяга само мен. Ти не ми показа писмото до теб — добави тя с по-мек тон, за да заглади резкия си отказ, — а и аз не искам това. Така е по-добре и за двама ни.
На върха на езика на Гай беше да я попита дали смята да го покаже на Патрик, но преглътна въпроса и си каза, че така поне ще запази част от достойнството си. Трябваше да си признае с огромна тъга, че връзката му с неговата малка братовчедка, която обичаше, но която винаги бе смятал за даденост, можеше и да се закърпи, ала никога вече нямаше да бъде същата. Той сам бе виновен за това, отклонявайки се от правия път.
— Трябва да се връщам при Франсин — рече и погледна часовника си, — но не ми се иска да те оставям сама. Защо не прекараш тази нощ в Дърнфорд Хаус? Мама и татко ще се зарадват.
Но Виктория упорито настоя, че всичко е наред.
— Мога да им позвъня, ако променя решението си, а и без това в петък ще нощувам у тях, преди да замина в събота за Корфу.
Искаше да бъде сама: да чете и препрочита писмото на Ричард, да размишлява върху съдържанието му и да се опита да начертае план за бъдещето.
— Благодаря ти, че дойде, Гай — промълви тя, когато той я целуна за довиждане. — Сигурно ти е било много трудно и аз наистина оценявам жеста ти. Този период е тежък и за двама ни, но поне знаем нещо със сигурност. Предай искрената ми обич на Франсин — наистина го мисля. Ще се видим, когато дойдете във Врахос.
— Ще се видим във Врахос — като ехо повтори той. — И, Вики… късмет утре. Обещай ми, че ще отидеш, нали?
— Обещавам — кимна тя и изпрати с поглед колата, докато се скри надолу по алеята, после се обърна и влезе в къщата. Радваше се, че единствената й компания е верният Тийл, който нито задаваше въпроси, нито изискваше някакви емоционални реакции от нея.
Патрик пристигна в хотел „Олд Прайъри“ около шест часа и се зарадва, че бе дошъл пръв.
Запази две отделни, но свързани с междинна врата стаи, надявайки се, че едната ще бъде излишна, но в същото време не искаше да притиска Виктория. И двете стаи гледаха към градината — същата градина, която Патрик бе снимал в миналото за откриването на хотела. Руините на арките на стария манастир сега подслоняваха само пълзящи храсти и увивни рози. Имаше и една официална розова градина, оградена от грижливо подрязан жив тисов плет, сред която на стратегически места бяха поставени пейки; статуи на нимфи и безполови пастири с клепнали шапки сякаш флиртуваха платонично сред лехите с рози; имаше езеро, в което плуваха истински лебеди, любуващи се на собствените си отражения в спокойните му зелени води. В околния парк се виждаше паладиум, построен много след като манастирът бе престанал да функционира, който подканваше посетителите да го изследват и да бродят из него, отдадени на приятни разходки. Мястото наистина беше много романтично.
Патрик си взе питие от бара и се настани под голямо кедрово дърво от едната страна на къщата, където можеше да вижда всяка кола, идваща по алеята, и се замисли за Виктория. Знаеше, че самият той е дълбоко влюбен и се надяваше и тя да изпитва същото, но се питаше дали тя напълно осъзнава трудностите, с които щяха да се сблъскат, ако бъдат заедно. Помисли си тъжно, че двете му големи деца са по-близо по възраст до Виктория, отколкото той самият. Освен това не можеше да си представи как Рейчъл доброволно ще отстъпи мястото си в живота му, независимо че тя първа бе предложила раздялата.
Предишната неделя тъстът му се бе изпуснал, че Рейчъл може да си е намерила някой, а след това се бе опитал да замаже думите си. Не за пръв път, откакто бяха женени, Рейчъл бе „газила в лекия, разцъфнал друм на наслажденията“[2], както бе казал Шекспир. Преди няколко години Патрик бе разтърсен от откритието, че съпругата му има връзка с някогашно свое гадже от университетските години. Тогава не се случи нищо, защото се бе оказало, че любовникът на Рейчъл просто се забавлява между браковете си и няма намерение да се обвързва сериозно. Рейчъл беше наранена и унижена, Патрик беше наранен и ядосан, но двамата Хамънд успяха отново да скърпят брака си. През онова трудно време имаха подкрепата на семейство Маршъл, а Маги много им помогна при сдобряването. Каква ирония, помисли си Патрик, докато чакаше пристигането на Виктория, че някога беше толкова потресен от изневярата на Рейчъл, докато сега сърцето му далеч нямаше да бъде разбито, ако тя се влюби в друг мъж. Ако тя не настояваше толкова много да замине за Испания, той може би щеше да погледне с по-сериозно око на подозренията на Хауърд Ингфийлд, но в случая реши, че е типично за Рейчъл да дразни баща си.
Хрущенето на гуми по внимателно подравнената чакълена пътека го изтръгна от мислите му и сърцето му подскочи в гърдите, когато видя Виктория да излиза от колата. Тя беше облечена в бяла тениска и къса червена ленена пола, която още повече подчертаваше стройните й дълги крака. Той й махна радостно и закрачи бързо към нея, за да я прегърне. Ала когато я отстрани за миг от себе си, за да се наслади на удоволствието да я види отново, той се разтревожи от изпитото й и нещастно лице — толкова различно от последния път, когато се разделиха преди по-малко от седмица.
— Виктория? Какво е станало? — вгледа се той с тревога в очите й. — Толкова е хубаво да те видя, но да не би да съжаляваш, че си се съгласила да дойдеш тук, при мен?
— Не, о, не! — прошепна тя, но той усети, че цялата трепери.
— Но нещо се е случило.
— Да — кимна младата жена, сетне избъбри: — Получих писмо от Ричард. Нямах намерение още да ти казвам, но това напълно ме извади от релси.
— Писмо от Ричард — след всичкото това време?
— Да. Било е изпратено до Гай. Той ми го донесе снощи — изпратили са му го от някаква адвокатска фирма. Беше пълен шок и за двама ни.
— Хайде ела да отидем да се регистрираме, а после ще ми разкажеш. Смятах да ти предложа да пийнем по нещо на терасата, но по-добре да се качим направо горе, където ще бъдем на спокойствие.
Моментът не изглеждаше подходящ да обсъждат къде ще спят. Виктория, която се боеше, че краката й няма да я издържат, приседна на края на голямото легло с четири колони. Патрик виждаше, че е силно разстроена.
— А сега ми разкажи — подкани я той.
Вместо отговор, тя отвори чантата си и извади писмото на Ричард.
— Моля те, прочети го — рече и му го подаде.
— Сигурна ли си, че искаш да го споделиш с мен?
— Напълно.
Той взе писмото и отиде до прозореца.
„Скъпа Вики,
Искам да знаеш, че ти не си виновна за цялата тази бъркотия. Нищо, което би могла да направиш или кажеш, нямаше да ме спре да направя това, което възнамерявам само се моля на Бог да успея. В сегашното си състояние не съм добър за никого и съм убеден, че вие двамата с Джейк ще бъдете по-добре без мен.
Аз не мога — напълно ми е невъзможно — да живея повече в лъжа. За тази измама изцяло съм виновен аз и ако бях по-добра, по-силна личност, може би нещата щяха да бъдат съвсем различни, но не е така. Моя най-скъпа Вики, наистина се опитах. Не се срамувам от това, което съм, а само от неспособността си да го призная и от начина, по който те измамих, опитвайки се да те използвам за прикритие. Аз много те обичам, но не по начина, на който имаш право и който заслужаваш. Винаги отчаяно съм съзнавал, че ти често си се чувствала нещастна и объркана от нашата връзка, без да разбираш истинската причина, за да бъде такава. За мен винаги е съществувал само един човек и аз не мога да понеса факта, че той накрая ме отхвърли и избра някой друг. Гай никога не е изпитвал същото към мен и аз най-после приех, че никога няма да изпитва. Ти имаш пълното право да ми бъдеш безумно сърдита заради Джейк и заради себе си, но въпреки това, те моля да ми простиш. Тъй като ти си си ти, един щедър и любящ човек, мисля, че след време ще успееш да го направиш. Ако четеш това, вече знаеш какво съм направил и защо. Не мога да ти оставя писмо, което да прочетеш веднага след смъртта ми, защото не искам да попреча на заключението на съдебния лекар. За Джейк ще бъде много по-добре, ако всички мислят, че е било инцидент.
Наречи постъпката ми страхлива, но не ме съжалявай. Аз имах прекрасен живот, а ти ми даде син, с който толкова се гордея. Нито ти, нито аз бих могъл някога да съжалявам за това. Вярвам напълно, че ще отгледаш и възпиташ Джейк по най-добрия начин.
Може би ще срещнеш някой специален човек, който ще може да ти бъде много по-добър съпруг, отколкото аз някога съм бил — истински съпруг. Имаш моята благословия за това.
Сбогом, скъпа Вики, и ти благодаря за всичко, което ми даде. Заради мен се опитай да бъдеш щастлива отново и нека Бог те благослови.
Ричард“
Патрик се върна и седна на леглото до нея, прегърна я и нежно я залюля, както се успокоява малко дете, а тя се облегна на гърдите му и заплака — всички месеци на болка и нещастие се изляха в тези освобождаващи сълзи.
— Толкова съжалявам! — избъбри тя между риданията. — Чудесно е, че си тук, но що за начин да те срещна!
— Скъпа Виктория — каза той накрая, когато сълзите й започнаха да стихват. — Това навярно е било ужасен шок, но в някои отношения сега се чувстваш облекчена от неговото писмо, нали? Колкото и ужасно да е всичко, вече е свършило. Няма повече болка за него и нищо, с което вече да не си се сблъскала. Това писмо те освобождава. Ти имаш неговата благословия — ние имаме неговата благословия. Не е ли невероятно, при това точно в този момент? А и той ти казва колко много те е обичал. Това е едно добро писмо — целебно писмо.
— Целебно? — Тя го погледна. Почти черните й очи изглеждаха огромни върху измъченото й лице. — Колкото и да казва, че е обичал и мен, и Джейк, ние все пак не сме означавали нищо за него в сравнение с Гай. Да означаваш толкова малко — как се предполага, че ще живея с това?
— Защото не е зависело от него. — Патрик отчаяно искаше да я утеши. — Защото е бил в плен на една идея фикс и едно бреме, чиято тежест повече не е можел да понася. Не го ли разбираш? И на раздяла ти е направил невероятен подарък — освободил те е, за да се наслаждаваш на любовта. А аз те обичам, Виктория. Обичам те толкова много. Обичам те така, както мъж може да обича жена. — Обгърна лицето й с длани и започна да я целува, първо нежно, а след това, усетил отклика й, с все по-нарастваща страст.
— Сега няма нужда от повече думи — прошепна той. — Позволи ми да ти покажа, Виктория. Позволи ми да ти покажа какво означава любовта.