Мери Никсън
Венецианската къща (3)

2.

След погребалната служба в къщата щеше да се поднесе чай за всеки, който пожелаеше да дойде. Масата в трапезарията бе отрупана с подноси със сандвичи, домашно приготвени кейкове и бисквити, тънко нарязани филийки с масло. Госпожа Банам и отрядът от помощници от селото си тръгнаха по-рано от църквата и вече кипваха чайниците, пълнеха каничките и подреждаха подносите с храна. Макар че всички в околността имаха добро отношение към семейство Кънингам и искрено бяха разстроени от трагедията, особено заради Виктория, в същото време съществуваше всеобщо недоволство паради склонността на госпожа Банам да иззема ръководните функции при всяко събитие или събиране.

— Мисля, че не е зле тази сребърна каничка набързо да се поизлъска — заяви тя на Вайолет, чиято лична гордост и удоволствие бе да поддържа среброто на Ричард и Виктория винаги лъснато до блясък. — Не бихме искали онези превзети лондончани да решат, че цяла година не е било вадено от килера.

Виктория, която не бе допринесла с нищо за приготвянето на това угощение и бе в щастливо неведение относно сладко-киселата размяна на реплики между дамите на Бейбъри, си помисли, че никога досега в живота си не бе виждала толкова много храна. Имаше чувството, че е домакиня на парти по съвсем различен повод — може би голямо благотворително мероприятие. Дори сега, цяла седмица след ужасното събитие, запечатало се завинаги в съзнанието й, все още се надяваше, че всичко е само някаква ужасна грешка и Ричард всеки миг ще влезе и ще започне да предлага питиета на гостите си.

Веднага след погребението Тоула и Антъни Уинстън я бяха изпратили с Джейк у дома, оставяйки Бил Кънингам и сестрите на Ричард да приемат съболезнованията на входа на църквата. Виктория искаше и тя да остане, но цялото семейство настоя, че и без това й се е събрало прекалено много и че никой не би очаквал от нея да се подлага на това последно изпитание. Тя просто нямаше сили и енергия да спори или да обяснява, че за нея няма никакво значение дали прави или не прави нещо, защото всичко наоколо й се струваше обвито в някаква мъгла на нереалност.

— Върви се преоблечи — посъветва я Тоула — и слез, когато си готова, или въобще не се появявай, ако не можеш да го понесеш. Ние ще удържаме крепостта.

Беше истинско облекчение да се скрие от мразовития февруарски въздух. Докато стоеше изправена край гроба, имаше чувството, че се е вледенила до мозъка на костите си и до последните кътчета на душата си. Струваше й се, че ледени късчета са пронизали сърцето й, също толкова остри както парчетата от строшеното огледало на дявола в ръцете на Снежната кралица от приказката на Ханс Андерсен. Питаше се дали някога сърцето й отново ще се разтопи. Антъни я прегърна силно, което беше по-добре от всякакви думи.

— Позволи ми да взема палтото ти — рече той. — Та ти направо си замръзнала! Искаш ли да пийнеш нещо по-силничко преди лудницата да е започнала? Мисля, че чашка бренди ще ти дойде добре. — Той бе искрено привързан към племенницата на съпругата си и гледаше на нея като на дъщерята, каквато със Спиридоула не бяха имали.

Виктория си позволи да се отпусне за малко върху широките му гърди.

— Не, благодаря. Всъщност ми се струва, че брендито окончателно ще ме довърши. По-добре да се опитам да остана изправена, докато всички си тръгнат.

— Горе главата тогава! — Той я отдалечи от себе си и се взря в измъченото й изпито лице, опитвайки се да открие някакъв знак как най-добре би могъл да й помогне. — Ще го преживееш, Виктория — увери я. — В момента може и да не го вярваш, но ще се справиш. Отчасти, защото нямаш избор, но и защото си така устроена по природа — заложено ти е да оцеляваш.

— От къде знаеш? Изобщо не го чувствам така. О, чичо Антъни, наистина вече не знам какво или коя съм… Чувствам се толкова странно… сякаш мога да се удавя в собствените си мисли. — Закри лицето си с ръце, сякаш да се предпази от непоносима гледка.

— Повярвай ми. Още не го осъзнаваш, но аз го знам — ти притежаваш огромна вътрешна сила. Винаги съм го мислел дори още като беше малко момиче и дойде да живееш с нас, след като родителите ти загинаха. Тогава трябваше да се справиш с ужасни неща, но ти оцеля. А сега трябва да мислиш и за сина си. Трябва да продължиш напред заради него.

— Благодаря ти — прошепна тя. — Ти винаги си ми вдъхвал кураж и увереност, чичо Антъни. И наистина си прав — по-добре да отида да го видя сега, а след това ще сляза при вас.

Той кимна и отиде в трапезарията при Спиридоула, която си бъбреше с помагачите, докато чакаха гостите. Виктория се запъти да търси Джейк, който бе изчезнал някъде. Откри го да си общува с Тийл, който бе затворен в килера с обувките, докато бяха в църквата. Малкото момче и старото куче се бяха сгушили един до друг в овехтелия кош на Тийл.

— Какво би искал да правиш, скъпи? Искаш ли да дойдеш при гостите, или предпочиташ да се скриеш някъде? — попита Виктория. Искаше й се и тя да може да стори същото. Грижите за Джейк бяха единственото стабилно нещо в преобърнатия й наопаки свят.

— Мога ли да гледам видео?

— Разбира се. Да дойда ли да ти пусна някоя касета? Може би със старите ти любими филмчета?

— Мога и сам да се справя — сериозно отвърна Джейк, после додаде: — Може ли да я гледаме заедно?

— О, скъпи… съжалявам. Не виждам как ще мога с всичките тези хора, които ще дойдат за чая.

— А те кога ще си отидат?

— Не знам. Но предполагам, че никой няма да остане много дълго. Да изпратя ли Вайолет да ти прави компания?

Вайолет Бъроус помагаше на Виктория в къщата, откакто Джейк се роди, и той я обичаше, но сега поклати глава.

— Искам само теб.

Виктория погледна сина си и се почувства толкова безпомощна. Не знаеше как да постъпи. Джейк не беше от онези деца, които не се отделяха от майките си, и тъкмо затова й беше двойно по-трудно да му откаже.

— Слушай — нежно поде тя, — трябва да се погрижа за всички тези хора, които ще дойдат днес — някои от тях са пътували доста отдалеч — защото те също обичат татко. Мисля, че татко ти би искал да направя точно това, и ние трябва да направим всичко, което е по силите ни, за да не го разочароваме. Ти върви в детската с Тийл — първо можеш да го изведеш навън, с което много ще ми помогнеш, а след това аз ще изпратя Вайолет да ти донесе чай и ще дойда веднага щом се освободя. Става ли?

— Добре.

Виктория усети как гърлото й се свива, докато гледаше как гордо изправената му малка фигура се отдалечава към детската стая. „Не бива да се оправдавам с извинението, че правя това, което Ричард би искал — каза си тя. — Би било ужасно лесно да го оставя да се превърне в навик и да го използвам като някакъв вид изнудване.“

Чу гласове и разбра, че хората са започнали да пристигат. „Дано да не се разплача сега — отчаяно се помоли Виктория, — защото ако започна, няма да мога да спра, а трябва да бъда сама, когато започне потопът.“ Остана за момент, облегната на стената до вратата, която водеше към коридора в преддверието, опита да събере сили, за да влезе в трапезарията; а й трябваха сили просто да се помръдне. Огромна вълна от звуци я блъсна щом застана на прага на полуотворената врата. „Това наистина е странно — помисли си тя, — прилича на празненство.“ Почувства се напълно неподготвена да си бъбри приятелски с гостите. Светското оживление бе доста честа реакция след сдържаните силни чувства по време на мъчителната служба, отчаян опит да се овладее емоционалният срив.

За неин ужас Франсин бе първият човек, когото видя. Виктория се надяваше да я избегне, ала нямаше начин, тъй като съпругата на Гай бе застанала точно до вътрешната страна на вратата. Обикновено самоуверената Франсин изглеждаше объркана и притеснена, сякаш се чудеше как да се измъкне и нямаше никаква представа как да се държи с домакинята. „Защо е дошла? — запита се Виктория. — Тя би трябвало да знае, че няма начин да не ме срещне, след като е дошла в къщата.“ Но дългогодишният светски опит и този път я спаси.

— Здравей, Франсин — поздрави я учтиво. — Много мило от твоя страна, че си тук.

След един неловък момент на колебание другата жена не направи опит да прегърне Виктория, макар че обикновено доста щедро раздаваше приятелски целувки дори на хора, които почти не познаваше.

— Виктория… Просто не знам какво да ти кажа.

— Знам. Сигурно за всички е трудно. Не казвай нищо.

— Сигурно много ме мразиш.

Виктория се слиса. Не това беше очаквала да чуе от Франсин и си помисли, че моментът е твърде неподходящ да се обсъждат личните й чувства относно брака на Гай.

— Да те мразя? Имаш предвид заради теб и Гай? Вашият брак със сигурност беше огромна изненада — а може би изобщо не би трябвало да бъде, — но защо трябва да те мразя?

— Имах предвид заради Ричард.

— Заради Ричард? Какво, за бога, искаш да кажеш? — окончателно се смая Виктория.

— Реакцията му на новината — за Гай и мен. Веднъж вече направи всичко възможно, за да ни попречи да се оженим, а сега изглеждаше толкова ужасно разстроен… Аз просто си помислих… Исках само да кажа…

Франсин явно не се чувстваше никак удобно и очевидно бе казала много повече, отколкото бе възнамерявала. Но недоизказаните неща увиснаха във въздуха като заплашителни облаци.

Какво искаше да каже с това, че „веднъж вече им бил попречил да се оженят“, зачуди се Виктория и изведнъж й хрумна, че Франсин знае много повече, отколкото самата тя. Внезапно изпита странното усещане, че стъпва по минирано поле и всеки миг може да бъде разкъсана на части.

— Нека точно сега да не говорим за Ричард, защото в противен случай може и да не издържа — рече тя. После в опит да смени темата сковано добави: — Боя се, че дори не успях да те поздравя за брака ти. При нормални обстоятелства щях да ви пиша, разбира се… но в момента нищо не е нормално. Нямах никаква представа, че двамата с Гай и преди сте възнамерявали да се жените.

— О, Господи! — Франсин придоби отчаян израз. — Ние… ние най-сетне решихме, че моментът е настъпил, но не искахме сватбата да е тук. Мислехме, че ще причиним по-малко неприятности, ако просто съобщим на всички новината, след като вече е свършен факт. И, разбира се, Ричард… инцидентът беше просто съвпадение… ужасно съвпадение… той няма нищо общо с…

Гласът й заглъхна. Изглежда светското й лустро се пропука. Вместо бляскава и красива както винаги, сега тя изглеждаше по-скоро невзрачна, вместо на златна, приличаше на олющена позлатена вещ — и много по-възрастна, отколкото я смяташе Виктория.

Думите от странния разговор, който неволно бе дочула по-рано през деня, изскочиха и започнаха да се блъскат в главата й като подивяла птичка, отчаяно удряща се в стъклото на прозореца в неуспешни опити да избяга. „Не, не бих могла да понеса точно това!“

— Франсин — каза тя, — трябва да поговоря с теб, но не тук и не сега. Бих могла да дойда в Лондон. Ако ти задам някои трудни въпроси, ще ми отговориш ли искрено? Има неща, които трябва да знам.

Настъпи дълга пауза, после Франсин рече:

— О, Виктория, каква ужасна бъркотия! Иска ми се да си бях държала устата затворена. Предполагам, че ще се постарая да отговоря на въпросите ти, но не мисля, че идеята е добра. Определено съм сигурна, че Гай няма да одобри и по-добре да не го правя, защото…

Франсин млъкна внезапно и Виктория видя, че Гай приближава към тях. Нямаше представа колко отдавна е бил там и каква част от разговора им бе дочул, ако изобщо бе чул нещо. Имаше онова отчуждено изражение, което тя добре познаваше — не толкова на затворен в себе си, колкото на човек, който иска съзнателно да покаже на околните, че се е дистанцирал от тях. Това беше изражение, което винаги я бе ужасявало като дете, когато Гай, нейният герой и покровител, човекът, на когото най-много от всички искаше да достави удоволствие, внезапно ставаше недостъпен за нея. Още като малко момиче беше твърде горда, за да му достави удоволствието да разбере колко много я наранява тази негова отчужденост — макар че той го знаеше, — и никога не му досаждаше, нито се опитваше да си спечели отново обичта и вниманието му. По-скоро тя също се научи да се затваря в себе си, външно се захващаше със свои занимания, а вътрешно очакваше слънцето на одобрението му отново да изгрее от само себе си, което неизменно и ставаше. Може би тъкмо това имаше предвид Антъни, когато говореше за вътрешната й сила? Помисли си, че само гръцката й баба я бе разбирала напълно като дете и откри, че страстно копнее за присъствието й. Но Еванти Дукас бе получила по Коледа един от нейните пристъпи на пневмония и не се чувстваше достатъчно добре, за да пътува за погребението. „Веднага щом мога да се измъкна, ще отида във Врахос и ще остана с Нона — обеща си тя. — С нея мога да говоря за неща, които не бих могла да споделя с никой друг.“

Реши, че Франсин изглежда изненадващо смутена за някоя личност, която обикновено е толкова спокойна и толкова добре се владее. Внезапно й хрумна мисълта, че съпругата на Гай може би е по-уязвима, отколкото тя си бе представяла.

„Може би ако я познавах по-добре, щях да я харесвам много повече и нещата щяха да са съвсем различни“ — изненадано си каза Виктория, извърна се към Гай и изрече на глас:

— Франсин тъкмо ми разказваше за сватбата ви. Все още не мога да повярвам, че ти сам не ми го съобщи.

Гай я измери с един от своите непроницаеми погледи.

— Ти имаше да мислиш за доста други неща — сухо отвърна. — Разбира се, накрая щях да ти разкажа всичко. Но сега дойдох, за да отведа съпругата си обратно в Лондон. Не смятам, че в момента бих могъл да направя нещо повече за теб. Бих искал да можех, ала не мога. Може би по-късно. — В очите му се четеше огромно нещастие. Внезапно спря и я привлече към гърдите си в силна прегръдка. — Не се предавай, Вики — прошепна. — Толкова много съжалявам за всичко, не знаеш колко много съжалявам. Винаги ще съм на твое разположение. Лека нощ.

За един кратък миг двамата останаха вкопчени един в друг, после Гай се отдръпна.

— Струва ми се, че е време да тръгваме, Франсин — заяви. — Да се сбогуваме с родителите ми и да потегляме.

Виктория ги гледаше, докато се отдалечаваха, а пред очите й затанцуваха въпросите, които досега бяха висели вбесяващо неподвижни пред нея — твърде изменчиви, за да бъдат формулирани, но в същото време прекалено предизвикателни, за да бъдат пренебрегвани. „В момента не бих могла да понеса още изненади — каза си младата жена, — но може би просто преувеличавам и си въобразявам някакви неща.“

„Сега няма да мисля за това“ — заповяда си тя и решително изхвърли от съзнанието си мъчителните съмнения.