Мери Никсън
Венецианската къща (22)

23.

Хю и Еванти се срещнаха за пръв път на една официална вечеря в къщата на лелята на Хю, страховитата лейди Джорджия Грахам. Тя бе поканила племенника си — или по-скоро му бе заповядала да присъства, — тъй като бразилският посланик, който беше почетен гост, колекционираше модерно изкуство и лейди Джорджия (чието главно развлечение бе да урежда живота на другите) реши, че може би е важно за един начинаещ художник да се срещне с него. Тя се бе посветила на изкуството по един безкритичен начин, ласкаеше се с ролята на щедра закрилница и меценат на бъдещи таланти, но имаше категорично — и често пъти погрешно — мнение, което невинаги съвпадаше с въжделенията на протежетата й.

За да попълни броя на гостите, тя бе поканила дъщерята на едни стари приятели, живеещи в чужбина, които бяха в Лондон за една седмица, макар че реши да не слага един до друг двамата млади на масата за вечеря. Вярваше в таланта на племенника си и възнамеряваше да му помогне в кариерата — ако не за друго, поне за да направи напук на зет си, но в същото време отлично осъзнаваше опасния чар на Хю за противоположния пол. Освен това нямаше намерение да поощрява флирта на една осемнадесетгодишна дебютантка с чужденец. Знаеше, че нейната някогашна приятелка графиня Паломбини, гъркиня по рождение, но омъжена за италианец, вече има конкретни планове за бъдещето на дъщеря си — те със сигурност не включваха един своенравен млад англичанин, който не само беше по-младият син без особено бъдеще, но и настояваше да се отдаде на една професия, която родителите му не одобряваха. Лейди Джорджия обичаше сина на сестра си — възхищаваше се на твърдостта, с която се бе противопоставил на властния си баща в името на изкуството, но не му вярваше нито на йота.

Еванти не искаше да ходи на тази вечеря, но майка й настоя.

— О, мамо! Аз не познавам никого от поканените, а и няма да има никой на моята възраст… Освен това не съм виждала лейди Джорджия от малка. Почти не си я спомням.

— Още една причина да се видиш с нея. Беше изключително любезно от нейна страна да те покани и би било изключително неучтиво да откажем. Моля те, не ставай досадна, Еванти.

Майката и дъщерята често се караха: двете си приличаха твърде много, за да съжителстват мирно и кротко, притежаваха един и същ избухлив темперамент, и двете имаха силна воля, макар че на Еванти много бързо й минаваше, докато Мария Паломбини дълго време таеше в себе си огорчението и обидата също като последствия от тежък грип. Този път обаче при мисълта, че ако откаже да присъства на вечерята у лейди Джорджия, ще трябва да се появи на не по-малко скучното парти, организирано в дома им, Еванти реши да капитулира с достойнство.

Имаха разправия и по въпроса какво да облече, но тя надхитри властната си родителка, като просто пренебрегна бялата рокля с дантела, която — по заповед на майка й, разбира се — камериерката бе разстлала върху леглото й. Вместо благоприличния тоалет тя облече прилепнала по тялото рокля от червена коприна, украсена с мъниста — подарък от баща й и купена от Париж преди две седмици. Майка й, която постоянно мърмореше, че съпругът й разглезва непростимо единственото им дете, беше бясна, че не се бе допитал до нея за подаръка. Баща й бе завел Еванти в „Лашез“ и двамата я бяха избра ли заедно. Еванти копнееше за подходящ случай, когато да облече тоалета, макар да бе достатъчно умна да не иска разрешение от майка си. Избра много внимателно момента, за да почука на вратата на нейната спалня — малко преди да тръгне на вечерята. Нямаше никакво време да се преоблича, а тя отлично знаеше, че закъснението бе немислимо. Изпитваше задоволство, че се бе опълчила на майка си, която възмутено обяви, че дъщеря й е изключително неподходящо облечена за възрастта си. Неподходящо или не, Еванти знаеше, че изглежда ослепително — съжаляваше само, че целият ефект щеше да отиде напразно в компанията на всички онези стари досадници, които щяха да присъстват на вечерята.

На масата Хю се оказа настанен между съпругата на бразилския посланик — нейните познания по английски бяха меко казано скромни, а и не споделяше страстта на съпруга си към живописта — и една приятно закръглена дама от Лестършър с пищен бюст и прекрасни перли, която познаваше родителите му и чиито интереси изглежда се свеждаха до семейна история и лисици. Поглеждайки насреща, вниманието му мигом бе приковано от една ослепителна красавица. Макар че на пръв поглед младото момиче създаваше впечатление, че слуша внимателно какво й говори червендалестият мъж от дясната й страна, който с надути фрази й предаваше последната си реч в Камарата на общините, Хю си помисли, че тя явно е на километри разстояние от тук и е не по-малко отегчена от самия него. Реши, че се нуждае от малко разсейване. Дискретно оваля малко хлебно топче под прикритието на салфетката си и благодарение на дългогодишната си практика в обстрелване на сестрите си го запрати така ловко през масата, че я улучи точно по шията. Тя се огледа сепнато, както той се надяваше, и погледът й се преплете с неговия. Той й смигна, но едва забележимо, тъй че отстрани можеше да мине за нервен тик. Очарованата Еванти също му смигна в отговор. И двамата мигом разбраха, че искат да се опознаят по-добре.

Останалата част от вечерта се изниза незабележимо, докато и двамата флиртуваха със съседите си на масата, за да прикрият взаимния си интерес, но продължаваха да си разменят тайни сигнали, останали незабелязани от останалите присъстващи на масата.

Когато жените се оттеглиха в салона на горния етаж и оставиха мъжете с портвайна и пурите, Еванти седна до дамата от Лестършър, правилно предполагайки, че тя ще може да я осведоми за невероятно добре изглеждащия хвъргач на хлебни топчета. Така разбра, че е племенник на лейди Джорджия, че майка му произхожда от аристократично, но обедняло ирландско семейство, което обясняваше необуздания му характер според дамата от Лестършър.

— Произходът винаги си казва думата — отбеляза тя и даде за пример няколко много показателни случая на поведение у ловджийските хрътки, които отглеждаше.

Станало ясно, че баща му не само притежавал имение в Йоркшър, но и бил глава на съдебната изпълнителна власт в графството^[1] и бил удостоен с титлата „ръководител на лов“^[2]. Еванти, която имаше смътната представа, че лейтенант е най-младшият офицер в английската армия, и не бе запозната с ловджийския жаргон, не остана впечатлена, въпреки че явно според дамата и двете титли бяха гарант за достъп в най-висшите ешелони на обществото. Накрая разбра, че той се нарича Хю Марстън и е бил изгонен от Кеймбридж за нарушаване на правилата. Освен това възнамерявал да стане художник въпреки несъгласието на семейството си и му се носела славата на бохем.

— Въпреки че съм длъжна да призная, че в Бохемия живеят много очарователни хора — бе побързала да добави дамата от Лестършър. Тя нямаше и най-малка представа къде се намира Бохемия, но притежаваше безпогрешен усет да разпознава чужденците, а това тъмнокосо смугло момиче с акцент можеше да се окаже откъде ли не.

Еванти тъкмо бе започнала да се опасява, че колата, изпратена да я вземе, може да пристигне преди мъжете да се присъединят към дамите, когато по стълбите се разнесоха мъжки гласове, придружени от плътен смях. Този път тя стоеше сама до прозореца, тъй като лейди Джорджия бе отвела нанякъде досегашната й събеседница.

Хю мигом се озова до нея, представи се и целуна ръката й с обиграност, неприсъща на повечето англичани.

— Аз съм племенник на нашата домакиня — обяви той — и макар че не бяхме официално представени, се чувствам задължен да се грижа за вас.

— Колко мило от ваша страна — усмихна му се девойката. — Но аз вече знам кой сте. Дамата с лице като на божур ми разказа историята на живота ви.

— Сигурно ви е било много интересно.

— О, наистина беше. Между другото ми каза, че сте забележително попадение, но от собствен опит разбрах, че и вие не пропускате.

— А-ах! О, наистина беше блестящо попадение, нали? — Когато я погледна, в очите му танцуваха весели пламъчета. Беше изключително висок. — Тази рокля е създадена за вас, а цветът е великолепен — заяви той, — но ще ви помоля да се обърнете.

Еванти повдигна вежди, но послушно се завъртя на сатенените си пантофки, които бяха в абсолютно същия нюанс като цвета на роклята.

— О, добре — одобрително кимна Хю. — Тогава всичко е наред — какво облекчение! Трябваше да имам по-голямо доверие във вас.

Отпред роклята стигаше високо до шията, а отзад бе ниско изрязана по последната мода.

Еванти се засмя.

— Винаги ли си позволявате подобни лични забележки за хора, които до този момент не сте срещали?

— Само за много специални хора. Но ще се наложи да прескочим формалностите, защото трябва много бързо да се опознаем.

— О, така ли? И защо?

— Защото смятам да ви нарисувам — отвърна той.

 

 

На следващия ден Хю се появи в дома й с огромен букет цветя, за да я покани на обяд. За голям късмет на Еванти майка й не си беше вкъщи, а стопанката на дома — очарователната съпруга на първия секретар на италианското посолство, която много харесваше младата си гостенка, — беше щастлива да насърчи толкова обаятелен ухажор. Макар че Еванти не се съмняваше, че майка й, която имаше доста старомодни представи за придружаването на едно младо момиче, едва ли щеше да бъде очарована, когато узнаеше за случилото се.

Той я заведе в модното френско заведение „Аперитив“ на Джърман стрийт, а тя беше достатъчно неопитна, за да се впечатли, че метр д‘отелът очевидно го познаваше и прояви особено внимание, като лично ги съпроводи до масата им. Докато изучаваха менюто, отпивайки от чашите с „Бели дами“, Еванти реши, че това е най-приятната напитка, която някога бе вкусвала. Въпреки че беше свикнала да пие вино с храната още от малко дете, в къщите на родителите й в Гърция и в Италия не се поднасяха коктейли. Тя се чувстваше дръзка и екстравагантна, изпълнена с възхитителното усещане, че я очаква страхотно приключение.

Разказа му за различните къщи, които притежаваше семейството й: вилата в южна Тоскана близо до Пиенца, където имаше огромни площи терасовидни лозя и маслинови гори, а наоколо се простираха необятни полета със златист ечемик, осеяни с пурпурни макове на фона на високи планини, където се разнасяше страховитият рев на глиганите, а привечер бодливите прасета се заравяха под земята; за апартамента в Рим с изглед към древните керемидени покриви и постоянния звън на камбаните. Накрая му разказа за най-скъпата на сърцето й стара венецианска къща на остров Корфу, където бе прекарала по-голямата част от детството си, докато родителите й обикаляха света, и която принадлежеше на гръцката й баба. Когато баща й бе назначен за италиански посланик в Атина, те я използваха за вила през уикендите.

— Един ден ще бъде моя — сподели тя с Хю, — защото съм единственото дете, а единственият брат на майка ми е загинал през Първата световна война. Двете с мама често се караме за най-различни неща, но и двете обичаме Врахос и когато сме там, винаги се чувстваме щастливи. Баща ми не харесва толкова много къщата, защото не е негова и той е — как би го определил… — прекалено загрижен за собствените си имоти.

— Териториален? — предположи Хю.

— Да, благодаря ти — териториален — и никак не му харесва, че винаги съм се смятала за повече гъркиня, отколкото за италианка. Но аз съм родена там и там искам да умра. Духът на мястото е много силен и никога не ме напуска.

— Духът на мястото — повтори Хю. — Харесва ми как звучи — като ангел пазител, може би?

— Може би. А къде е мястото на твоя дух, къде живее твоят ангел пазител? В Йоркшър?

— Не — сериозно отвърна той. — Обичам Йоркшър, но не мисля, че моят ангел пазител е там. Мисля, че моето „място на духа“ е в Алпите, където можеш да обвиеш ските си с тюленови кожи и да се изкачваш с часове в пълна тишина, докато слънцето топли гърба ти и си заобиколен от високи върхове. После сваляш кожите, пъхаш ги в раницата и се понасяш надолу с вихрена скорост, проправяш пъртина в снега, докато снежният прах свисти около коленете ти. Там снегът внезапно експлодира в краката ти, превръща се в бяла яребица и отлита. Там от високите ели, надвиснали над главата ти, изхвърчат черни птици и можеш да видиш сърна или дива антилопа.

Тя беше облегнала глава на брадичката си и го слушаше като омагьосана, докато й разказваше за страстта си към планините и животните, особено към конете. После той внезапно избухна в смях.

— Караш ме да бъда сериозен. Може би не е зле да си поръчам някой от твоите ангели — например може да се окажат особено полезни по време на конните надбягвания. Представи си какво предимство ще имаш, ако те съпровожда един такъв ангел пазител, когато обявяваш залозите или посещаваш букмейкъра си!

— Залози? Букмейкър? Какво означава това?

И той й обясни всичко за конните надбягвания, карайки я да се смее с глас на скандалните му преживявания. Беше роден разказвач.

После й разказа за рисуването, но зад лекомисления му тон тя отгатна искрената му отдаденост.

— Повечето от членовете на семейството ми смятат, че съм бил безотговорен при избора си на професия — сподели той. — Те биха искали рисуването да ми е само хоби, несериозно развлечение, докато се занимавам с истински бизнес в Ситито, в армията или в политиката. Аз нямам никакво намерение да постъпвам в армията, освен ако, разбира се, да не дава Бог, има война. Тогава ще се запиша без колебание. Обаче успях да залъжа баща си, че няма да постъпя в армията, защото смятам да се посветя на политиката! — Хю потрепери ужасено. — Не бих могъл да спазвам партийната дисциплина, а и тръпки ме побиват, като си помисля, че бих могъл да се превърна в копие на онзи празнодумец, до който ти седеше снощи на вечерята. Семейството ми не желае да разбере, че аз просто нямам избор — трябва да бъда художник. За мен това е като дишането. — Засмя се. — Те не могат да повярват, че с рисуването мога да спечеля пари, а баща ми ме предупреди, че няма да ме издържа, ако постъпя против волята му. Но аз смятам да стана прочут! — додаде безгрижно. — Ще се опълча срещу всички тях и ще продавам картините си за огромни суми на богати банкери, които ще ми плащат, за да обезсмъртя безличните им натруфени съпруги за поколенията.

— А няма ли да ти е скучно да ги рисуваш — тези богати съпруги?

— Разбира се, че ще ми е скучно. Ала те ще ме направят достатъчно богат, за да мога да рисувам това, което искам. Коне — това е голямата ми страст, както и няколко портрета на красиви жени по мой избор. — Еванти усети как лицето й пламна, а сърцето й затупка по много обезпокоителен начин, но го погледна право в лицето с предизвикателно блеснали очи.

— А сега ти ми разкажи нещо повече за себе си — помоли я той.

Тя му разказа колко много иска да постъпи в университета, но родителите й дори не давали да се спомене.

— Те искат да бъда безупречна домакиня за избрания от тях съпруг — според тях тази роля е единствената подходяща за момиче като мен. Може да ти се сторя прекалено самоуверена, но аз имам мозък и не желая да бъда само нечие украшение. В същото време се чувствам като истинска неблагодарница, защото родителите ми ме обичат и аз знам, че искат най-доброто за мен, но аз предпочитам да бъда самата себе си.

— Ти вече си го постигнала и никога няма да бъдеш нещо друго. Разбрах го в мига, в който те видях срещу мен на масата.

— Значи започна да ме замеряш с хлебни топчета, за да ми докажеш, че ме смяташ за много умна?

Двамата отново избухнаха в смях и продължиха да разговарят ту за сериозни, ту за смешни неща, споделяха надеждите и амбициите си, любовта си към уважаваните си семейства, но в същото време твърдата си решимост да не поемат безволево по пътя, който другите са предначертали за тях. И двамата имаха усещането, че световете им се разширяват с плашеща скорост.

След обяда се разходиха из парка Сейнт Джеймс, седнаха на една пейка и изгубиха представа за времето. От земята се подаваха белоснежните главички на кокичетата и въпреки че беше едва началото на февруари, няколко минзухара се жълтееха край ръба на езерото; върбите галеха с дългите си пръсти тихата водна повърхност, а птиците пееха. Не забелязаха как захладня и се стъмни.

Часовникът на Биг Бен отброи пет часът и ги върна в действителността.

— Света Сиела Бернадета! — възкликна с ужас Еванти и скочи на крака. — Трябва веднага да си тръгна! Сеньора Мацото е поканила за чая едни приятели на родителите ми. Майка ми ще побеснее!

— Кога ще те видя отново? — попита Хю.

— Утре заминаваме. Баща ми трябва да се върне в Рим.

— Е, не е ли това истински късмет? — с безизразна физиономия заяви Хю. — Какво удивително съвпадение! Аз също скоро заминавам за Рим — по работа. Внезапно… ъъ… си спомних, че трябва да направя няколко картини там.

— В такъв случай може би там ще се срещнем — със сериозно изражение каза тя, но очите й се смееха. — Трябва да ми се обадиш на всяка цена. Ще ти дам адреса си.

Той я заведе с такси до Итън Плейс — твърде късно за чаеното парти на нейната домакиня. Щом зърна елегантния млад мъж, който беше извел на обяд дъщеря й, и видя как двамата се гледат, графиня Паломбини разбра, че занапред ще й бъде много трудно да се справя с Еванти, както и че пред бъдещите й планове се бе появило едно много сериозно препятствие.