Мери Никсън
Венецианската къща (19)

19.

Независимо дали отрочетата му оказваха благотворно влияние или не, беше съвсем ясно, че Сам и Софи вместо досадната сутрин, която предвиждаха, отлично се забавляваха.

Когато двамата с Еванти влязоха в трапезарията, те бяха на терасата. Сам се бе увлякъл в канадска борба с превъзбудено малко момче, а Софи — в увлекателен разговор относно изключително важната тема за дрехите с млада жена на възраст между двадесет и тридесет години: определено тя е богинята на Сам, одобрително си помисли Патрик, съдейки по външността й. Тутакси разбра защо Сам е бил толкова привлечен, но тя явно бе спечелила и сърцето на дъщеря му, защото Софи я слушаше със зяпнала уста.

— В града има един чудесен магазин на Теотоки стрийт в Листон, където продават страхотни велурени панталони — каза внучката на Еванти. — Ще те заведа, ако искаш, лошото е, че макар да са изключителни, са доста скъпи.

Патрик, чието око на фотограф мигом забелязваше с какво са облечени другите, с облекчение установи, че самата тя е непретенциозно облечена в джинси и бяла тениска, с шал около врата. Разточителната Софи, на която парите никога не стигаха, го стрелна многозначително с поглед.

Преди да дойдат в Корфу, той бе поставил няколко твърди ултиматума на дъщеря си да се научи да живее с издръжката си, но по-рано сутринта бе възникнал проблем какво да облече Софи, за да придружи баща си на обяд с една непозната и навярно изискана стара дама. Патрик бе огледал с неодобрение избелелите й джинси и износени маратонки и й бе заявил, че би искал да облече пола. Но когато се наложи да избира между провлечена до земята прозрачна рокля, при това с изцапан подгъв, и микроскопична поличка, която едва покриваше пликчетата й, и която Сам наричаше „котешко воланче“, той неохотно се съгласи, че все пак джинсите са най-добрият възможен избор за момента.

— Не може да нямаш по-хубави маратонки от тези — възрази той, на което Софи с трагична въздишка отвърна, че е напълно разорена и не може да си позволи нови маратонки. Разбираше, че сега беше в много по-неизгодна позиция да се противопостави на покупката на страхотните кожени панталони, плътно впити по бедрата — мечта за всяко младо момиче.

Въпреки че Софи често обличаше неподходящи дрехи напук на елегантната си и винаги критична майка — Рейчъл никога не бе успяла да се откаже от навика си да натяква, докато на децата не им писнеше, — Патрик изпитваше определена симпатия към дъщеря си, защото знаеше, че зад външния си непукизъм тя притежава много по-малко увереност, отколкото демонстрираше. Предполагаше, че по-скоро би умряла, отколкото да си го признае, и навярно в момента се измъчваше от терзанието, че изглежда зле, затова й смигна окуражително.

Всички станаха, когато Еванти и Патрик влязоха в трапезарията и представянето започна. Източникът на далечния лай сега бе идентифициран като голямо кафяво куче смесена порода, което миролюбиво се бе излегнало на слънцето.

— Нона, Нона! — извика Джейк. — Това е Сам. — Трябва да му пипнеш мускулите. — Всички се засмяха и за облекчение на Патрик Виктория Кънингам, за разлика от баба си и старицата на двора не показа никакви признаци на шок или смущение при вида му.

Този път беше ред на Патрик да се сепне.

Когато младата жена се ръкува с него, той бе обзет от чувството, че я познава, макар да беше сигурен, че никога досега не са се срещали. По време на кариерата си бе свикнал да се среща с красиви жени, но в реакцията му имаше нещо повече от нормалното възхищение от едно хубаво лице и стройно тяло. Тя със сигурност притежава безспорна елегантност, дължаща се повече на начина, по който се движеше, отколкото на дрехите, с които е облечена, помисли си той и се запита дали някога се бе обучавала за балерина. Ала въздействието, което му оказа, бе по-скоро свързано с изражението й, отколкото с някое физическо качество, и той с абсолютна сигурност разбра защо едновременно му се струваше толкова очарователна и позната. Сякаш липсващото парче от мозайката внезапно си бе дошло на мястото.

Еванти седна в единия край на масата, а Сам и Софи се настаниха от двете й страни.

— Ти седни на другия край, agapi — каза тя на Виктория, — а господин Хамънд ще седне от дясната ти страна. Джейк, можеш да заемеш мястото от другата страна на мама.

Сам тайно се бе надявал, че той ще седи до Виктория, чиято привлекателност щеше да бъде разпиляна напразно в компанията на баща му. Но после реши да пусне в ход целия си чар, за да заплени бабата, което нямаше да остане незабелязано от обекта на неговото въжделение.

— Съжалявам, че няма да се храним отвън на терасата, което съм сигурна, че и двамата предпочитате — усмихна се Еванти на своите млади сътрапезници. — Изглежда времето е доста топло, но е малко ветровито, а аз не бива да настивам. И тъй като живея тук през цялата година, за разлика от повечето посетители не изпитвам постоянно нуждата да бъда навън, когато грее слънце. Да се наслаждаваш на сянката е едно от малките привилегии на старостта — но не е нещо, което някой от вас ще оцени още много дълги години. Надявам се, че нямате нищо против да обядваме вътре.

— О, не. За нас е удоволствие да видим трапезарията ви — учтиво отвърна Софи. — Татко е направо луд по вашата къща — тя е толкова стара и романтично запусната, порутена и… — Тя млъкна внезапно и лицето й почервеня от смущение. — О, извинете! Не исках да кажа точно порутена. — Хвърли отчаян поглед на баща си, но той отново й смигна окуражително и всички се засмяха.

— Не се притеснявай, ние знаем точно какво искаше да кажеш, Софи — бързо рече Виктория. — Освен това е много проницателно от твоя страна да усетиш очарованието на къщата зад разрухата. Това е нещо, което дилърите по антики наричат „западнало състояние“. Фалшификаторите понякога влагат доста усилия да го постигнат, а пък ние тук си го имаме наготово!

— Софи е права, че къщата и мястото наоколо са легнали на сърцето на татко, а той наистина е направил прекрасни фотографии на много стари къщи — додаде Сам.

— Така е, наистина — кимна Еванти. И двамата й бяха допаднали и тя одобряваше семейната им лоялност, както и любезните им маниери. — Виждала съм някои от тях и се надявам, че ще направи също такива прекрасни снимки и на Врахос. А сега ми кажете какво ви показаха Виктория и Джейк, докато ние с баща ви разговаряхме. Надявам се, че сте видели параклиса? Ние много се гордеем с него.

Дългата маса в трапезарията бе официално подредена за шестима с тежки сребърни прибори, фини високи венециански чаши за вино с дълги столчета и чинии от сервиза за гости, някога използван от бабата на Еванти. Еванти не беше от хората, които смятаха, че трябва да снижат стандартите си на живот и да ги нагодят към променящите се обичаи на различните поколения. От портретите, окачени над двата тежки махагонови бюфета в двата края на стаята, ги гледаха с надменни изражения предците на Еванти, с остри черти и умни, проницателни лица. Тъмнозелената боя на стените под тях бе покрита с влажни петна. Дора влезе и започна да им сервира от дълбоко плато с мусака, която се оказа изключително вкусна — нямаше нищо общо с жилавото месо и безвкусния сос, които понякога се поднасяха на туристите в гръцките хотели.

— Благодаря ви, че спасихте Софи — усмихна се топло Патрик на Виктория. — Проявихте великодушие. Благодаря ви и че правихте компания и на двамата. Надявам се, че не сме провалили някои ваши планове?

— Аз искрено се наслаждавах на компанията им, а вашият син определено е новият герой на Джейк — най-забавната личност, която е срещал напоследък. За мен беше огромна радост да видя сина си да се смее толкова непринудено. Къде са се научили да общуват толкова добре с по-малки деца?

— Имат по-малка сестра.

— Тя наистина е щастливка.

— Мисля, че през по-голямата част от времето гледат на нея като на идеалното изтезание — призна Патрик. — Но предполагам, че като цяло проявяват толерантност.

— Е, те със сигурност бяха много мили с Джейк. Всъщност се оказа, че сме се срещнали за кратко миналата вечер в бара на Криовриси. Петрос, собственикът, който дава и лодките под наем, е много добре познат на всички в тази част на острова, а аз бях отишла за да му благодаря за нещо, което направи за мен.

— Знам — рече той и когато я погледна, в очите му блеснаха весели искрици. — Научих всичко за вас. Сигурно за Сам и Софи е било приятна изненада, когато са ви видели тук тази сутрин. — Засмя се. — Те бяха убедени, че ще се окажете някоя досадна тийнейджърка, която ще се „влачи“ след тях и ще им пречи да се забавляват. А сега се опасявам, че по-скоро може да е обратното. Вие може да ги сметнете за досадници.

— О, в никакъв случай — усмихна му се Виктория, смутена от удоволствието, което изпита при финия намек в думите му. — А сега ми кажете как мина срещата ви с Нона — сигурно ви е харесала, защото иначе не би ви позволила да я хванете под ръка и да я придружите до масата. Вие не осъзнавате каква огромна чест ви е била оказана! — закачливо заяви тя, осъзнавайки, че също като баба си изобщо не беше безразлична към чара на Патрик. „Не би трябвало да реагирам точно така в този момент“ — ужаси се от себе си младата жена.

— Бих искала да узная всичко за книгата, която подготвяте — продължи тя. — Ние всички бяхме много изненадани, че баба се е съгласила да се срещне с вас. В миналото и най-малкият намек за публичност я караше да се барикадира като при обсада. Вратите и прозорците залостени, а подвижният мост — вдигнат.

— Нямаме подвижен мост, мамо — възрази Джейк.

— Може би е невидим? — предположи Патрик. — Всички стари къщи би трябвало да имат, за да ги пази от враговете им.

— Врящо масло, изливано от скалите, би свършило по-добра работа.

— Това със сигурност би държало нежеланите фотографи настрани — съгласи се през смях Патрик. — Виждам, че всички трябва да бъдем много внимателни. Може би ще измислиш някоя парола за мен, когато дойда следващия път?

После, като видя, че Джейк отново насочи вниманието си към Сам и започна да го образова с извадки от последната книга за Хари Потър, Патрик се обърна към Виктория:

— Вашата баба ми каза, че бихте могли да ми покажете всички интересни места, които тя повече не може да посещава. Но не бих искал да се натрапвам, защото знам, че в момента преживявате ужасна семейна трагедия и наистина много, много съжалявам за загубата ви.

— Благодаря ви — простичко рече Виктория. Хареса й прямотата му и отново си помисли колко е очарователен. — Да… сега е… труден момент за мен. — Лицето й се натъжи и тя додаде: — Но аз се обзалагам, че баба ви е казала, че за мен ще бъде добре да участвам в проекта ви.

— Всъщност наистина го каза. — Патрик я изгледа развеселено, с искрена симпатия. — Но моля ви, не си мислете, че е поела някакъв ангажимент от ваше име. Не бих искал да се чувствате заставена да участвате.

Виктория сви рамене.

— Тя вероятно е права за мен — обикновено е така. Както и да е, аз обичам това място — то се е просмукало в костите ми — и обожавам баба си. Тя е една много специална дама, на която аз дължа много — така че, ако иска това, аз ще направя всичко, което е по силите ми, при това с удоволствие.

— Разкажете ми тогава за къщата.

И те се впуснаха в приятен разговор за историята на къщата и за всичко в нея — за което Виктория определено имаше обширни познания, — както и за детските й спомени от острова. Патрик откри, че се радва не само на красотата й, но и на разговора с нея и на компанията й — нещо, което не му се бе случвало с друга жена от доста време. Тя наистина прилича на баба си, реши той. Едни и същи очи — незабравими очи — помисли си той, а сребристата коса на Еванти някога е била тъмна като на Виктория. Възрастната жена изглеждаше величествена и съдейки по портрета в дневната, навярно никога не е била толкова слаба като внучката си, но помежду им определено имаше сходства: високите скули; ясно очертаните дебели вежди; начина, по който гледаха събеседника с огромно внимание, сякаш всичко, което казваше, е невероятно интересно; ослепителната усмивка, която те озаряваше, сякаш бе включен мощен прожектор.

Който и да бе нарисувал портрета на Еванти Дукас като млада жена, не бе уловил тази бликаща жизненост, или може би тя съзнателно я бе скрила от художника… Патрик си помисли за един друг портрет, който той добре познаваше и който беше съвсем различен.

Мусаката бе последвана от домашно приготвен сладолед, а накрая от сирене, Когато Дора дойде да попита кога биха искали да поднесе кафето, Еванти предложи да го пият на терасата.

— Но сега мисля да ви оставя, за да си почина — каза тя. — Дора ще ми помогне да се кача в спалнята си. Довиждане, господин Хамънд. Ще очаквам с нетърпение следващата ни среща. Виктория ще се уговори с вас кога да дойдете и да направите снимките и ще ви покаже всичко, което бихте искали да видите.

Всички се изправиха с уважение, а тя излезе от стаята, леко облягайки се на ръката на Дора.

— Ние също трябва да тръгваме — каза Патрик.

Никак не му се искаше, но чувстваше, че са останали достатъчно дълго и може би ще е по-добре да дойдат друг път. Изведнъж забеляза, че Виктория изглежда изтощена. Докато разговаряха, от нея струеше такава енергия, затова контрастът беше още по-изразителен — сякаш някаква невидима ръка бе внезапно бе изключила притока на жизнените й сили и сега лицето й изглеждаше бледо и посърнало.

— Не искам да си тръгвате — възрази Джейк. — Сам може да остане и да поиграе футбол заедно с мен и Ангелос.

— Последното удоволствие — завъртя очи Виктория. — Искате ли сега да уговорим деня за следващото ви посещение, господин Хамънд, или просто ще ни позвъните, когато ви е удобно? Колко време ще останете тук?

— О, за бога, наричай ме Патрик! Ще останем само една седмица. Мога да направя вътрешните снимки по всяко време, но повече ми се иска да направя външни снимки, за да мога да уловя прекрасната свежест на пролетните цветя и всичко наоколо. Ще дойда отново по-късно през годината — да кажем в началото на есента — когато берат маслините. Но вътрешните снимки ще създадат най-много неудобства за всички вас, затова трябва да ми кажеш кога ще е най-удобно. Ще се постарая да не ви се пречкам много. Освен това много бих искал да видя иконата, за която ми разказа баба ти.

— Нека тогава първо поговоря с Нона. А после ще ти се обадя, става ли?

— Разбира се. — Патрик извади от портфейла една от визитните си картички и надраска на обратната страна адреса на вила „Петради“ и телефонния номер. — Ние сме отседнали във вилата на едни наши приятели. Номерът на клетъчния ми телефон също е написан върху картичката, но трябва да си призная, че често го държа изключен. Толкова е хубаво за малко да се откъснеш от всичко друго! Но винаги мога да получа текстово съобщение.

— О, виждала съм тази къща — отбеляза Виктория, когато погледна адреса. — Винаги ми е харесвала, но не знаех кой е собственикът.

— Татко, защо не поканим Виктория и Джейк на обяд? Така тя ще може да разгледа „Петради“, а двамата с Джейк ще поиграем футбол — хитро предложи Сам, който нямаше никакво намерение да позволи баща му да обсеби вниманието на Виктория с дълги фотографски сесии, в които нямаше как да се включи.

— Даааа! — сви юмрук Джейк и го размаха във въздуха. — Може ли да отидем, мамо?

Виктория се поколеба.

— О, скъпи, не знам. Струва ми се, че те са заети.

— Не, не сме — намеси се и Софи. — Изобщо нямаме какво да правим, нали, татко?

— Не, заповядайте. — Патрик искрено се забавляваше с тази пълна промяна в плановете на Сам и Софи. Много добре разбираше какво се очаква от него и с удоволствие щеше да изпълни желанието им. — Всички страшно ще се радваме. Заповядайте по всяко време.

— О, ами, ъъ… благодаря. — Виктория все още се колебаеше. — Би било чудесно. Какво ще кажете за вдругиден?

— Идеално. Играеш ли тенис, Виктория? Мислехме по някое време да посетим тенис корта край Крокалия Бийч, който семейство Маршъл ни препоръча — но с четирима играчи ще е много по-забавно.

— Ами да, играя… е, не може да се каже, че съм някоя от сестрите Уилямс, но все пак тенисът ми харесва.

— Фантастично! — въодушеви се Сам.

— Някои от извънградските хотели все още не са отворени, но комплексът в Крокалия отваря по-рано. Кортът им е много добър, само трябва да проверим дали работи.

— Струва ми се, че е по-добре да поиграем сутринта — предложи Патрик. — На път за вкъщи ще се отбием в хотела, за да проверим дали може да си запишем час за корта за понеделник сутринта. Вие двамата с Джейк можете да дойдете направо там, а след това всички ще отидем във вилата за един импровизиран обяд. Дали Джейк няма да се отегчи?

— Убедена съм, че ще бъде във възторг — в хотела в непосредствена близост до тенис корта има детско игрище с пързалки и всички други неща, които той обожава.

— Добре. Аз ще се обадя, за да се уговорим за часа. Хайде, младежи, да тръгваме. И без това се задържахме достатъчно дълго. Благодаря още веднъж — и особено на баба ти. Тя е изключителна дама, за мен беше чест да се запозная с нея.

Сбогуваха се и Виктория и Джейк махаха от стълбите, докато семейство Хамънд пресичаха вътрешния двор.

 

 

След като гостите си тръгнаха, Виктория отиде да потърси Дора, за да види дали Джейк може да прекара остатъка от следобеда с Ангелос. Патрик беше прав. Чувстваше се напълно изцедена: завладяна от внезапно изтощение, явно непредвидима част от всяка тежка загуба — сякаш бяха източили цялата й енергия.

Противно на очакванията й срещата с Хамънд мина приятно, но сега искаше да остане сама. За миг съжали, че бе приела поканата им, но после си каза, че те наистина са много мили и любезни и би било невъзпитано да откаже. Тайничко се чувстваше малко изнервена от желанието си да се срещне отново с Патрик Хамънд. Това я правеше неспокойна и объркана. „Може би в момента съм емоционално неуравновесена“ — помисли си младата жена.

Дора беше в кухнята и изпразваше миялната машина, а отегченият до смърт и сърдит Ангелос — задето не му бяха позволили да обядва заедно с Джейк — се бе проснал на пода и буташе намусено малкия трактор играчка в краката на майка си. Дора, която обикновено бе търпелива и спокойна, сега внезапно се извърна, изкрещя му и го плесна по крака — съвсем заслужено според Виктория. От своя страна Ангелос, несвикнал, както повечето гръцки синове, на подобно грубо отношение от страна на майка си, ревна с все сила. Сцена, доста далеч от определението за семейна хармония и разбирателство.

— Върви и намери Джейк, излезте с играчките си на терасата, Ангелос, и остави за малко майка си на спокойствие — каза Виктория.

Ангелос мигом спря да плаче и изхвръкна навън да търси другарчето си.

— Обядът беше много вкусен, Дора. Не знам как успяваш да се грижиш за къщата и в същото време и да готвиш.

Дора въздъхна тежко.

— Наистина става все по-трудно — призна. — Баба ми все още ми помага малко за чистенето, но не може да свърши кой знае какво, а къщата се нуждае от много повече грижи. Двамата с Янис трудно се справяме и сме доста разтревожени.

— Знам. Аз също се тревожа. Смятам да поговоря с Нона по въпроса. Има ли и нещо друго? Изглеждаш ми разстроена.

Дора се отпусна тежко върху един от дървените столове.

— Става дума за баба ми. Нещо не е наред с нея.

— Искаш да кажеш, че е болна? Да се обадя ли на лекаря?

Дора поклати глава.

— Тя казва, че не е болна и не иска никакъв лекар. Иска да дойде отчето. Отчаяно иска да се изповяда.

— Господи! — изуми се Виктория. — Защо е всичко това? Никога не съм мислила, че Нафсика страда от угризения на съвестта. Тя винаги е толкова безкрайно уверена, че е права във всичко.

Дора разпери ръце в жест на пълно недоумение.

— Не знам. Нахлу тук при мен в кухнята преди обяд. Имаше вид на човек, видял призрак. Свлече се на един стол и седя на него през цялото време, докато готвех — беше си закрила главата с престилка и хленчеше, че за нея е дошъл Денят на страшния съд и че е прокълната. Не можах да разбера за какво говореше.

— Каза ли на Нона?

— Попитах я дали иска да доведа кирия, но това влоши нещата. Тя отчаяно ме замоли да не й казвам нищо.

— Къде е сега Нафсика?

— Отиде да си легне. Знаеш, че никога не го прави по това време на деня, но този път изпитах облекчение да се отърва за малко от нея.

— Искаш ли да отида да поговоря с нея?

Дора се поколеба, сетне поклати глава.

— Не, не още. Ще ме убие, ако разбере, че съм казала нещо. Иска само отчето. Струва ми се, че ще се наложи да му позвъня и да го помоля да дойде. — Въздъхна дълбоко. — Само това ми липсваше! Знаеш го какъв е — като дойде, забравя да си тръгне. Но поне може да разбере какво става с нея. Аз със сигурност не можах. По-добре да отида да я видя.

— О, Дора, наистина съжалявам! — Виктория я прегърна през раменете. — Ще ми кажеш ли какво е разбрал отецът? Не може и двете ни баби да са болни по едно и също време. Аз ще наглеждам момчетата, ще им дам чай и ще изпратя Ангелос да си легне, когато стане време.

Когато се върна, за да провери какво правят момчетата, ги завари във вихъра на една игра, която включваше търчане из цялата къща, като се стреляха с въображаеми оръжия — очевидно ужасната причина за смъртта на баща му все пак не бе осакатила Джейк завинаги, отбеляза Виктория. Зачуди се какво бе разстроило Нафсика толкова много. Искаше й се Гай да е тук, за да си поговори с него. Гай — в очите на Нафсика той продължаваше да бъде най-ценният наследник от мъжки пол — щеше за нула време да изкопчи от старата дама причината за тревогите й. Взе книгата си и излезе на терасата, но се чувстваше прекалено неспокойна, за да чете. Зарея поглед в морето и докато гледаше как лазурносиньото се прелива в оловносиво, в главата й се блъскаха стотици въпроси и спомени като отражения на непредвидимите й настроения.

Мислите й я отнесоха към Ричард и детството. Съвсем ясно си спомняше първия път, когато Ричард дойде на гости във Врахос. Беше скоро след като родителите й загинаха при злополуката, но преди да отиде да живее с родителите на Гай. По онова време тя броеше с нетърпение дните до пристигането на Гай — големия й братовчед, когото толкова силно обичаше. Ужаси се, когато разбра, че Гай ще дойде с един свой приятел от училище.

— Защо му е нужен приятел, когато си има мен? — бе попитала тя, подритвайки с босия си крак, обут в сандал, изгорялата от слънцето трева.

— Е, понякога момчетата искат да си играят и с други момчета — обясни й Еванти, изпълнена със съчувствие към своята нещастна малка внучка, останала без родители, изпълнена с обожание към братовчед си. — Понякога момчетата имат нужда да правят разни неща с други момчета — като например да плават с лодка, да играят крикет, — както ти понякога обичаш да си играеш на кукли с други момиченца.

— Аз харесвам момчетата повече от момичетата и също мога да плавам с лодка и да играя крикет — настоя Виктория, която всъщност мразеше и двете занимания. Плаването с лодка я плашеше, макар че по-скоро би умряла, отколкото да си го признае, а се бе научила да играе крикет само защото баща й я бе водил да наблюдава тази игра на прашното игрище в Корфу — крикетът беше едно от забавленията, които хората на острова бяха заимствали от британците, заедно с джинджифиловата бира. Според Виктория и плаването, и крикетът едновременно я притесняваха и отегчаваха — мнение, което не се бе променило въпреки множеството часове, прекарани с Гай в морето и на игрището.

Очакваше Ричард да бъде нещо като клонинг на Гай, но в първия миг се разочарова — той беше едно учтиво русокосо момче, което не притежаваше нищо от искрящата жизненост на Гай и непостоянните му настроения. Лошите й предчувствия много скоро се оправдаха, когато разбра, че момчетата са изцяло погълнати едно от друго и въпреки че тя упорито се влачеше след тях, все едно беше невидима, съдейки по вниманието, което й оказваха. Тогава един ден, когато Нафсика я изпрати да им каже, че обядът ще е готов след половин час, откри Ричард сам на плажа да хвърля мрачно камъни в морето.

— Къде е Гай?

— Не знам — сви рамене Ричард. — Не съм го виждал от часове. — И той хвърли ядно още един камък във водата.

— Искаш ли да ти намеря хубави плоски камъни? — попита тя. — Знам какви точно ти трябват. — Скоро изрови два прекрасни плоски камъка, единият кръгъл, а другият дълъг, и му ги даде. Той запрати единия през залива и двамата започнаха да броят колко пъти ще докосне спокойната морска повърхност.

— Осем, девет, десет… единадесет! — с възхищение отброяваше Виктория.

— Това е заради камъка, който ти намери — великодушно заяви Ричард. — Най-добрият, който някога съм хвърлял.

Двамата останаха дълго седнали върху ниската скала и загледани в морето.

— Понякога — поде Виктория, внимателно заравяйки пръстите на краката си в морския чакъл — понякога Гай има навика да те изоставя. Когато стане такъв, аз се преструвам, че не ми пука.

— Понякога той е наистина отвратителен — промърмори Ричард.

— Но ако изчакаш достатъчно дълго, той отново става мил и добър — довери му Виктория, която не можеше да понася онези, които й харесваха, да страдат.

Двамата сключиха мълчаливо споразумение и това беше първият път от многото, когато щяха да се поддържат един друг, когато Гай изпаднеше в някое от лошите си настроения или ги зарежеше.

Припомни си детската забава, на която бе поканена, защото домакинята не знаеше, че е с пет години по-малка от братовчед си — Виктория изглеждаше по-зряла и опитна за годините си. Гай беше обещал на майка си, че ще се грижи за нея, но много скоро след като пристигнаха той изчезна в местната кръчма и се върна чак към края на партито. Нито едно от момчетата не я покани на танци, нито пък й заговори. Все едно беше невидима, макар че докато стоеше срамежливо настрани от всички, имаше чувството, че върху челото й е изписано с неонови букви „Неудачница“. Ричард я бе спасил от публичното унижение да стои до стената през цялата вечер без някой да я покани на танц. Когато пораснаха, повечето от съученичките й се влюбиха в Гай и някои от тях спаха с него. Ричард и Виктория го наблюдаваха как прави поредното си завоевание и търсеха утеха във взаимната си компания, докато на Гай му хрумнеше отново да им обърне внимание. Но никога не обсъждаха тези неща. Гай изглежда привличаше еднакво и двата пола, макар че като се замислеше сега какви са били неговите предпочитания, Виктория осъзнаваше, че него винаги го бе вълнувало много повече предизвикателството на преследването, а не самата плячка — особено ако ставаше дума за нещо забранено. Да лети близо до слънцето беше онова, което най-много възбуждаше Гай.

Ала имаше и много хубави спомени, когато тримата се чувстваха прекрасно заедно — и преди, и след като се омъжи за Ричард. „Или по-скоро на мен ми е било хубаво — с болка си помисли Виктория. — Аз имах сигурността на Ричард и вълнението на Гай, — но дали на Ричард му е било хубаво да е женен за мен? Дали винаги не съм била за него едно бреме, а когато бях дете — нежелана натрапница, която му е пречела да бъде сам с Гай? Нима моята женственост никога не е имала значение за него?“

Отново и отново връщаше всички години на брака си, търсейки някакви признаци, които биха могли да й разкрият истината. „Сега не мога да направя нищо“ — помисли си Виктория. Но не можеше да спре да търси улики, които би трябвало да забележи, ако е била по-наблюдателна… и колкото повече търсеше, толкова повече откриваше. Този ден бе видяла как реагира един мъж на нея като на жена и контрастът с поведението на Ричард бе неоспорим.

Дали бракът й с Ричард не е бил опит от нейна страна да се вкопчи в магията от детството, питаше се тя — начин да избяга от действителността, защото знаеше, че никога няма да може да се омъжи за Гай? Мисълта не бе никак успокояваща. Виктория потрепери и влезе в къщата, за да си облече пуловер.

Но имаше чувството, че студът бе проникнал в сърцето й, обхващайки цялото й същество, и никаква жилетка или пуловер нямаше да може да го прогони.