Мери Никсън
Венецианската къща (16)

16.

Гай изживя един ужасен миг, когато видя лодката на Виктория да се люшка насред морето, наклонена под опасен ъгъл, а цялата кърма бе залята от вода. Не се виждаше никой.

— Дали си е сложила спасителната жилетка? — попита Петрос.

— Господи, надявам се да го е направила!

Гай знаеше, че Янис винаги държи една на борда, но дали Виктория го знаеше, а и дали би се досетила да я облече в състоянието, в което се намираше? Не смееше и да си помисли за това. Насочи бинокъла си към залива, после го подаде на Петрос.

— Погледни и ти.

Определено се виждаше нещо оранжево на малкия плаж, където можеше да се слезе на брега. Никой от двамата не заговори. Когато приближиха, зърнаха една фигура в спасителна жилетка, но беше невъзможно да се определи в какво състояние е. Когато Петрос приближи още повече, Гай се хвърли в морето и заплува към брега. Водата беше ледена.

— Вики! — изкрещя той и се затича по плажа. — Вики! Ние сме тук! Всичко е наред!

Виктория се бе свила до една скала, абсолютно неподвижна, със затворени очи. Върху челото й се виждаше засъхнала кръв и тя не помръдваше. Въпреки че явно е била в съзнание, за да успее да се добере дотук, за един ужасен миг Гай си помисли, че е мъртва. После усети слаб пулс. Притисна я към гърдите си, докато разтриваше ръцете и гърба й и не спираше да й говори. Раната върху челото й не изглеждаше дълбока, ала тя бе студена като леден блок и не реагираше.

— Хайде, Вики, хайде! Отговори ми! — силно я разтърси той. — Събуди се! Чуваш ли ме?

Тя простена и клепачите й потрепнаха. После ги отвори и се втренчи в него.

— Джейк? — попита немощно. — Джейк?

— Джейк е добре. Наранена ли си?

— Н-не мисля… н-не знам. Н-не м-мога да си спомня. — Изглеждаше напълно объркана, затвори очи и сякаш се унесе.

— Събуди се — разтърси я отново Гай. — Опитай се да ми кажеш какво се случи?

Отвори очи, но за момент те се взираха празно в него. После изглежда направи опит да се концентрира.

— М-мисля, че си ударих г-главата, докато пълзях към брега. Не м-можах, н-не м-можах да акостирам — тогава моторът у-угасна. Лодката се н-напълни с вода и аз си п-помислих, че ще потъна.

Моментът не му се струваше особено подходящ да й напомня златното правило, че не бива да се напуска плавателният съд, докато наистина не започне да потъва. Внезапно зъбите й силно тракаха — добър знак, помисли си Гай. Обля го огромна вълна на облекчение. Заедно с Петрос я качиха на моторницата, завиха я с дебело одеяло и изляха насила няколко капки бренди в гърлото й.

— По-добре да отидем до Криовриси — предложи Гай. — Никога няма да можем да я изкачим по онази стръмна пътека до Врахос.

Петрос кимна.

— Ще ви откарам до вас с колата. Така ще пристигнем много по-бързо.

Гай внезапно изпита силен гняв към Виктория — целият страх, насъбран в душата му, изригна навън като клокочещ вулкан сега, когато опасността бе преминала.

— На какво, по дяволите, си играеш? — извика той, едва сдържайки се здравата да не я разтърси. — Проклета малка безотговорна глупачка! Как можа да постъпиш толкова глупаво?

— Извинявай — прошепна тя. — Т-толкова съжалявам. Трябва да съм била п-полудяла. — Затвори отново очи и се облегна на гърдите му. — Чувствам се малко замаяна — промълви.

— Всичко е наред — дрезгаво я увери той. Целият му гняв се стопи, като я погледна. — По-късно ще поговорим, никога, никога повече не прави така!

По-късно Гай дойде да се сбогува с Виктория, преди Янис да го откара на летището, за да хване ранния полет до Атина. Помисли си колко слаба и крехка изглежда братовчедка му в огромното легло, с бяло лице като квадратните възглавници, на които се бе подпряла, а тъмните й, почти черни очи още повече подчертаваха бледността на кожата й.

По-рано бе идвал лекарят, за да я прегледа и да промие и превърже раната на челото й. Той заяви, че макар за щастие да не е дълбока, тъй като очевидно Виктория е била в безсъзнание за кратко и навярно имаше леко мозъчно сътресение, трябва да остане известно време в леглото. Обеща, че ще дойде отново на следващия ден, за да провери как е. Дора я бе обградила с бутилки с гореща вода и Виктория прекара по-голямата част от следобеда унесена в сън. Сега Джейк се бе сгушил до нея като малко кученце.

— Трябва да призная, че двамата изглеждате много уютно заедно — заяви Гай с веселост, каквато не чувстваше. — Джейк, Нона иска да слезеш да пиеш с нея чай в гостната.

— Не мога ли да остана да го пия с мама?

— Мисля, че Нона ще бъде много разочарована — тя искаше после да си поиграете на спиликин^[1]. Каза, че си я бил при последното си гостуване тук, преди тя да се разболее, и сега иска реванш. По-късно можеш да дойдеш пак при мама. Преди да си тръгна ще дойда да проверя дали печелиш. По-добре да побързаш, старче.

— Аз съм много, много добър на спиликин, така че със сигурност ще спечеля — скромно заяви Джейк, изхлузвайки се от леглото.

После внезапно се обърна и прегърна толкова силно майка си, че тя потрепери. Главата й пулсираше, чувстваше се ужасно. Потупа го по бузата.

— Тичай тогава, скъпи — подкани го. — Но после ела да ме видиш.

— Ти няма да изчезнеш пак, нали? — попита Джейк от прага.

— Обещавам, че няма — обеща му Виктория. Сърцето й се сви при мисълта, че с необмислената си постъпка бе засилила чувството му на несигурност.

Гай затвори вратата след Джейк, после се върна до леглото и седна на неговото място. Двамата се гледаха безмълвно няколко минути, осъзнавайки, че имат да си казват толкова много неща, ала никой не искаше да заговори пръв.

— Когато лодката започна да потъва, аз бях абсолютно сигурна, че ще дойдеш да ме спасиш — рече накрая Виктория с нисък глас. — И ти го направи. От къде знаеше къде съм отишла?

— Защото и аз исках да отида там — отвърна той. — За да потърся някои отговори и да се опитам да преосмисля нещата. Наречи го шесто чувство или просто късмет, но единственото, което има смисъл е, че ти си добре.

— Да — прошепна младата жена. — Трябва да съм била полудяла, напълно откачила. Това, което ми каза, беше такъв ужасен шок. Измъчвах се от мисълта колко ли отчаян трябва да е бил Ричард, за да извърши нещо толкова страшно, но в същото време не можех да не изпитвам омраза и към двама ви. Не знам как изобщо ще приема всичко това.

— Загубих ли те, Вики? — рязко попита той. — Ще можем ли изобщо някога да бъдем отново такива, каквито бяхме?

— Не знам. Наистина не знам, Гай. Искрено съм ти благодарна, че ме спаси, но това е всичко, което мога да изпитвам в момента. Все още не мога да приема, че Ричард е бил нещо съвсем различно от съпруга, когото смятах, че познавам толкова добре — просто не мога да го проумея. Миналата нощ отново и отново прехвърлях всичко за нашия брак, опитвайки се да открия някои признаци, които би трябвало да ме накарат да се замисля… опитвах се да възкреся Ричард. Питах се кога се обърка всичко и защо толкова години не съм го разбрала. Но единственото, което изпъкваше, беше, че Ричард никога не е бил истински влюбен в мен — че нашата връзка, всичките ни години заедно, са били само една огромна измама… И ти си го знаел през цялото време! Ала най-много мразя себе си. Не мога да понеса мисълта, че едва не причиних на Джейк това, което разби моето детство и ме беляза завинаги — да изгуби и двамата си родители! — Тя закри очите си с ръце, сякаш искаше да се предпази от непоносима гледка, после размърда глава върху възглавницата и отново потрепери. — Лежах тук и се опитвах да изровя от паметта си всяка подробност за майка си и баща си — нещо, което вече рядко правя — продължи Виктория. — Когато бях на възрастта на Джейк, обичах да ги призовавам всяка вечер, преди да заспя, макар че беше почти непоносимо болезнено. Винаги съм се ужасявала, че ще настане ден, когато ще се опитам да извикам образите им от онова кътче в съзнанието си и ще открия, че те вече не са там, че са избледнели като акварели, престояли твърде дълго на слънце. Това беше страх, който не можех да споделя с никого, дори с Нона. А сега не мога да си представя Ричард, а дори и да успея, повече няма да съм сигурна дали е истински или плод на въображението ми. Това е кошмар.

Гай улови ръката й, ала тя остана да лежи неподвижна и отпусната в неговата. Емоциите му пречеха да говори.

— Спомняш ли си добре родителите ми? — попита Виктория.

— О, много добре. Не забравяй, че по време на катастрофата бях почти на дванадесет. Сигурно не съм ги виждал много често, но те винаги са ми правили огромно впечатление, когато са ни гостували в Англия или ние сме идвали тук. Майка ти беше изключително красива, а аз бях чувствителен към красотата като всяко малко момче. А вуйчо Константин винаги беше толкова елегантен и забавен. Мечтаех си да бъда като него — съвсем ясно си го спомням.

— Сега приличаш много на него — отбеляза Виктория. — Дори се усмихваш и се движиш като него. Знам го, защото малко преди Коледа миналата година, когато бяхме на обяд в Дърнфорд Хаус, Тоула бе преобърнала тавана и бе открила кутия със стари филми — о, имаше доста неща — сватбата й с чичо Антъни, кадри с теб като малък… И тогава внезапно на екрана се появиха мама и татко и аз като бебе. Джейк гледаше филма заедно с нас и аз се престорих, че много се радвам да го видя, но когато се прибрах у дома, плаках с часове. Разбира се, и преди съм виждала техни снимки, но е съвсем различно да ги гледаш как се движат и смеят, махат с ръце… и ме държат. Беше истински шок.

Гай виждаше, че тя отново преживява онзи момент. Очевидно напълно се бе разсънила, защото думите се изливаха като буен поток, но поне отново разговаряше с него.

— Знаеш ли какво все още ме измъчва най-много? — попита младата жена. — Това, че не можах да се сбогувам с тях. Не е ли странно след всички тези години? А сега и Джейк не можа да се сбогува с баща си. — Погледна измъчено братовчед си.

— Кога смяташ да се върнеш в Англия? — попита накрая той. — Предполагам, че едва ли ще искаш да пътуваш. Ще останеш ли тук за Великден?

Тя усука края на чаршафа около пръстите си.

— Може би това лято изобщо няма да се върна. Не заради това, което се случи тази сутрин, а заради много други неща. Предполагам ще кажеш, че бягам.

— Не, разбира се, че не. Мисля, че може би ще е добре за теб. Нона ще бъде във възторг. Виж, Вики, където и да си, няма да можеш да избягаш от случилото се и затова трябва да бъдеш точно тук, където най-добре ще можеш да се справиш със ситуацията. Остани през цялото лято, а след това ще вземеш решение.

— Няма да изпратя Джейк в Англия без мен.

— Джейк и без това е наполовина грък. Какво лошо има да остане малко да поживее в тази страна? Мисля, че ще му се отрази добре — ще се откъсне от миналото, но ще бъде сред позната обстановка. Защо за през лятото не го запишеш в училището в Криовриси заедно с Ангелос? Наред с останалото ще научи и езика — децата много лесно учат езици. И ние не бяхме изключение. В момента не е нужно да вземаш някакви кардинални решения.

— На Кънингам няма да им хареса. Можеш ли да си представиш какво ще кажат Мериъл и Джун — те винаги са били много подозрителни към моята „чуждоземна кръв“. Ако ги питаш, със същия успех бих могла да съм пришълец от Марс. Те никога не са смятали, че съм подходяща съпруга за Ричард — поне Мериъл, — но докато той беше жив, бяха принудени да ме приемат. А сега се ужасявам само като си помисля за неодобрителните им погледи и критики. Ами бедния Бил?

— Грозните сестри ще трябва да се погрижат за него. Бедният човек, ще трябва сам да се справи с мъката си — както всички нас. Колкото и да са добри намеренията ти, в момента двамата не можете да сте си особено полезни един на друг. Освен това ти не възнамеряваш да го откъснеш завинаги от Джейк. Ако иска, Бил може да дойде тук и да ви види. — Погледна часовника си. — Не ми се иска да те оставям, но трябва да тръгвам. В никакъв случай не бива да изпускам този полет, защото утре рано имам насрочено интервю.

— Знам — вяло рече Виктория, — ти ми каза.

Гай се запита тъжно дали безценната, почти телепатична връзка помежду им някога отново ще се завърне.

— Ще дойдеш ли да ми… да ни погостуваш в Лондон? — попита той.

— Не знам. Предай моята обич на Франсин — додаде очевидно с усилие Виктория. — И Гай?

— Да?

— Кажи й, че се радвам и за двама ви, че ще си имате бебе.

— Добре, ще й кажа. Много великодушно от твоя страна. Един ден двете с Франсин може да започнете да се харесвате много повече, отколкото в момента си представяте, че е възможно. Ти си единственият човек, който я кара да се чувства нервна — добави кисело. — Наистина голямо постижение.

Тя го изгледа непроницаемо.

Гай се изправи.

— Трябва да си взема довиждане с Нона, преди да тръгна. Прости ми, ако можеш, Вики. — Наведе се и я целуна за сбогом, но тя не му отвърна. — Дай си толкова време, колкото ти е нужно, за да ближеш раните си, но после започни да живееш отново. Мисля, че много скоро вятърът ще промени посоката си за теб.

Тя го изпрати с поглед, докато вървеше към вратата. На прага той се обърна, надявайки се да получи обичайната й усмивка, ала тя извърна лице на другата страна. После го чу да се спуска надолу по стълбите, а след минути последва затръшване на вратата на колата му. Вятърът бе спрял също така внезапно, както се бе извил сутринта, и къщата изглеждаше странно тиха като след буря. Тя се запита от коя посока ще задуха следващия път и дали ще посрещне с радост промените, които щеше да й донесе.

Помисли си колко бе типично за Гай да си замине и да остави след себе си толкова неразрешени проблеми. Лежеше, наострила уши, за да чуе шума на заминаваща кола, която отнасяше Гай далеч от нея. Кола, която го отвеждаше обратно при съпругата му.