Мери Никсън
Венецианската къща (11)

10.

Когато преди две години и половина Рейчъл за пръв път се появи на прага на Бронуин, вече съжаляваше за хрумването си да си запази час. Денят беше влажен и дъждовен и ако не се чувстваше толкова отчаяна заради бременността си, щеше да се обърне и да си отиде право у дома. И така, тя стоеше нерешително на верандата на Олд Чапъл Хаус, опитвайки се да реши дали да вдигне голямото чукче от ковано желязо върху обкованата с пирони врата — звънец не се виждаше, — когато вратата се отвори и това сложи край на колебанията й.

— Здравейте — поздрави я високата жена, застанала на прага. — Вие сигурно сте Рейчъл Хамънд. Влизайте. — Отдръпна се, за да я пропусне в къщата. — Аз не хапя. — Повдигна насмешливо вежди към посетителката си.

— О! — Рейчъл се смути. — Ами… благодаря ви. — Пристъпи предпазливо вътре, не знаейки какво да очаква.

Първото й впечатление бе за пространство и светлина. С изключение на няколкото каменни стени покрай прозорците и вратите, стените бяха боядисани в бяло. Стаята с висок таван бе разделена наполовина от извита дървена стълба, водеща към нещо като галерия. Вероятно там се намираха спалните, реши Рейчъл. Дървеният под бе боядисан със светла боя, а в средата — където навярно са били църковните пейки — бе застлан голям бял килим. По краищата на това пространство в кръг бяха подредени малки рогозки. Рейчъл предположи, че тук се провеждат часовете по йога.

Беше един от онези студени влажни летни дни, когато въпреки необичайните за сезона ниски температури някои хора предпочитаха да не пускат парното, но за облекчение на Рейчъл къщата бе приятно затоплена. В другия край на помещението, където навярно бе стоял олтарът, от една печка с дърва се чуваше пукане и съскане, а някогашните перила пред олтара образуваха нещо като дървена решетка. Двете диванчета, върху които бяха метнати груби памучни покривки на големи шарки в оранжево, ръждивокафяво и зелено, изглеждаха подканващо меки и удобни. Имаше вечнозелени растения в керамични саксии, а една купа с рози, примесени с клонки Филаделфия, изпълваше въздуха с аромат на лято; усещаше се и леко ухание на тамян — Рейчъл си помисли, че покойните методистки пастори навярно се обръщат в гробовете си.

Върху стените висяха стари ключове с различни размери и форма — от големи железни, които сигурно бяха отваряли някогашните средновековни врати на замъци, до съвременни модели „Чъб“ и „Йейл“. Те бяха изкусно подредени и представляваха впечатляваща декорация, ала в същото време бяха донякъде смущаващи. По природа Рейчъл не спадаше към авантюристичните вътрешни декоратори, но двадесетте години съвместен живот с Патрик я бяха научили да цени оригиналното и интересното. Тяхната къща беше повече отражение на неговия вкус, отколкото на нейния, и доскоро нямаше нищо против това, по-скоро се наслаждаваше на резултатите от новаторските му идеи, а и той винаги най-добросъвестно се бе консултирал с нея, преди да реализира някоя от тях. Не можеше да прецени дали харесва тази къща или не, ала първата й мисъл беше, че Патрик щеше да я намери за интересна и може би ще пожелае да я снима. Освен пожъналите добър успех книги, той понякога пишеше статии за луксозни и модни списания за вътрешен дизайн и винаги бе на лов за нови проекти.

— Сигурно много пъти съм минавала покрай това място с колата — рече тя, оглеждайки се наоколо, — но никога не съм подозирала, че е било превърнато в къща за живеене. Струва ми се, че съм ви виждала някъде и преди.

— Да, няколко пъти, но май не сте особено благосклонна към усмивките на непознати. — Бронуин изглежда се забавляваше. — Без съмнение сте чувала за мен — аз давам доста материал за разговори в това село. Много трудно получих разрешение да преустроя това място — и не защото възнамерявах да направя нещо ексцентрично или скандално в архитектурно отношение, а защото някой беше пуснал слух, че съм вещица! — Засмя се гръмогласно.

В дългата й тъмна коса проблясваха сребристи нишки, макар че лицето й, без следа от грим, изглеждаше удивително младежко. Би могла да бъде на всякаква възраст между тридесет и петдесет години. Носеше рокля на крещящи шарки, стигаща до глезените й, дълга жилетка със сребърни копчета с форма на жълъди и множество сребърни верижки и гривни. Краката й бяха обути в масивни кожени сандали, рекламирани като удобни обувки за пикник в каталозите, изпращани по пощата. Имаше остри ястребови черти и тен, който очевидно не се дължеше на английското време. Ако забучеше едно перо в яркожълтия шал, омотан около главата й, щеше да заприлича на истинска Минехаха^[1]. В никакъв случай не беше от хората, които биха допаднали на Рейчъл.

Тя за пръв път беше забелязала новодошлата, когато разхождаше кучетата покрай реката, но досега не бе направила връзка между обявата в магазина за здравословна храна и необикновената жена пред себе си. Ако го беше сторила, никога нямаше да си запише час. Беше си представяла някоя енергична професионалистка, облечена в колосана бяла лекарска престилка — нещо като кръстоска между красива терапевтка и медицинска сестра; някоя старателна и добре обучена жена, малко почтителна и изпълнена със съчувствие. Когато я бе срещала по време на разходките си, жената понякога беше придружавана от един мъж, рядко от дете, а веднъж от една коза.

Беше я забелязала и една неделна сутрин да излиза от църквата, докато семейство Хамънд и останалите енориаши тъкмо влизаха. Конкретно в това нямаше нищо необичайно; църквата Къркби-Уитъртън със средновековната си кула и прочутите си гробници на кръстоносци, разположена край живописния бряг на Уит, беше добре познат туристически обект и през лятото често привличаше посетители. Ала тази изключително странна жена не би могла да остане незабелязана с буйната си коса, ярките, ексцентрични дрехи и силното, въздействащо лице. Рейчъл се улови, че очите й я проследяват като привлечени от магнит, и ужасно се смути, когато непознатата улови погледа й, повдигна въпросително вежди и й кимна. Несвикнала да се поздравява с непознати, Рейчъл я удостои със скована усмивка и побърза да се извърне, за да се съсредоточи в книгата с църковни песни. Струваше й огромно усилие на волята да се въздържи да не се обърне отново.

— И така — поде Бронуин и погледна изпитателно към Рейчъл, създавайки явното усещане, че преценява това, което вижда, — кажете ми защо дойдохте при мен?

— Защото си определих час по телефона. Говорихме миналата седмица.

— Да, и аз ви очаквах. Но защо си определихте час?

— Видях рекламата ви на витрината на Сътклиф в Долен Найтън. — Рейчъл започваше да се чувства заплашена. Знаеше, че гласът й звучи враждебно, както често й се случваше в непозната ситуация. — В нея се казваше…

— О, знам отлично какво се казва в рекламата. Това, което бих искала да разбера, е защо се нуждаете от помощта ми. По телефона бяхте доста непреклонна в нежеланието си да се присъедините към някои от седмичните курсове. Заявихте, че не искате да бъдете част от група. Какво се надявате да направя за вас при индивидуално общуване?

Настъпи тишина. Това изглежда изобщо не притесняваше Бронуин и тя продължи да стои там, оставяйки тишината да се уголемява и разраства около тях, сякаш беше нещо осезаемо и ги покриваше като с плътна пелена.

Рейчъл усети, че се паникьосва. Какво, за бога, я бе накарало да дойде тук — тя, която винаги се бе старала да прикрива чувствата си и във всички ситуации да запазва самообладание? Тя, която се смяташе за толкова обиграна в изкуството да поддържа незначителен светски разговор и обичаше да владее всяко положение, сега сякаш бе загубила дар слово. Взираше се в тази самоуверена жена като хипнотизиран заек, уловен в светлините на връхлитаща кола.

— Не знам — рече накрая.

— Може би се чувствате отчаяна и се нуждаете от нечия помощ? — предположи Бронуин. — И сте си помислила, че е по-безопасно да излеете душата си пред някой непознат?

В този миг, за свое изумление, Рейчъл усети как от очите й бликнаха сълзи.

Това беше първото й посещение.

Бронуин използваше всекидневната за груповите срещи или за часовете по йога. Отвореният свод на едната стена водеше към кухнята, а този от другата страна — към малък кабинет за терапия, — навярно някогашната стая за ризници в стария параклис, където тя даваше индивидуални консултации и провеждаше различни лечения. По време на първото посещение тази стая се стори на Рейчъл по-малко застрашителна от главната — повече покриваща се с нейните очаквания — с черния кожен въртящ се стол, дългата и тясна кушетка и с лавиците книги по стените. Имаше и една скъпа стереоуредба.

Бронуин се настани зад голямото бюро и й задаваше много въпроси, като постоянно си водеше някакви бележки. Каква храна обича Рейчъл? Дали се бои от гръмотевици? Когато сяда на пейка, къде ще предпочете да седне — в средата или в края? Сънува ли много? Кои са най-ранните й спомени? Бои ли се от височината? Как реагира на паяци? Отначало Рейчъл определено се съмняваше в уместността на подобни въпроси, ала след малко започна да й се струва как, без да усети, рисува една изключително правдива картина за себе си. След това Бронуин й предложи да наклони назад облегалката на стола, да затвори очи и двете да направят няколко упражнения за отпускане.

Тя пусна някаква музика, изпълнена със звуци на плискащи се в брега вълни и песни на птици, които отекваха сред гора; с мелодичен звън на камбани. Рейчъл усети, че се унася и клепачите й натежават. В същото време никак не й бе трудно да следва инструкциите на Бронуин и да си представя как върви надолу по тясна извита пътека, водеща към едно специално място по неин избор — едно слънчево и красиво място, ала най-вече безопасно, където никой не можеше да влезе без изричната покана на Рейчъл.

Когато — стори й се само миг по-късно — гласът на Бронуин й каза няколко пъти да вдиша дълбоко и постепенно да осъзнае, че отново е в стаята, сред обикновения свят, и преброи до пет, за да отвори очи, Рейчъл изпита силно нежелание да напусне идиличната градина, създадена от въображението й. При все това при думата „пет“ очите й се отвориха, сякаш бяха задвижвани от някакъв ключ.

— Господи! — изненадано примигна Рейчъл с чувството, че се завръща от дълго пътешествие. — Обикновено никога не спя през деня, но сега ми се струва, че съм задрямала за една-две минути. Извинете ме. Кое време е?

— Три и половина. Вие сте тук от един час. А сега ще ви дам една касета, да я слушате у дома и бих искала на нейния фон да правите няколко упражнения за отпускане — само петнадесет минути — всеки ден. Ще се видим отново след две седмици. И моля ви, изпивайте най-малко по осем чаши вода на ден. Ще можете ли да се справите?

Рейчъл отвърна, че ще може.

По време на третото си посещение в отговор на един случаен въпрос на Бронуин тя сякаш отново се върна назад в онзи ужасен период след раждането на Сам, хлипаща неутешимо от срам и болка, загдето въобще не можеше да изпита обич към собственото си дете.

— Това беше ужасно! — призна тя след това.

— Да. Но мисля, че постигнахме напредък — успокои я Бронуин. — Следващия път ще се върнем още по-назад.

 

 

В началото Патрик бе впечатлен от ефекта, който последната терапевтка имаше върху съпругата му. Той често се терзаеше от съмнения, че прекалената му закрила и загриженост за Рейчъл в ранните години на брака им може отчасти да са виновни нейната нервност да излезе от контрол. Освен това беше доволен, че този път жена му бе потърсила услугите на някой толкова способен специалист. Патрик изпитваше недоверие към почти всяко досегашно здравно гуру на Рейчъл, смяташе ги за ексцентрични, а някои дори за съмнителни. Синът му Сам щеше да остане силно изненадан да узнае, че той не беше единственият, който намираше Бронуин за секси — баща му също я смяташе за доста смущаваща. Той се запозна с нея у дома, когато веднъж Рейчъл я бе поканила на вечеря и компанията й му се стори силно интригуваща. Бронуин бе пътувала по света не по-малко от него и се изказваше компетентно по най-разнообразни теми. Двамата се наслаждаваха на споровете си относно религията и изкуството и се уважаваха като достойни противници. Той беше доволен, че Рейчъл — обикновено много по-консервативна по отношение на приятелствата от него — бе намерила в себе си достатъчно увереност, за да излезе поне малко извън обичайния си тесен социален кръг.

— Твоята нова приятелка ме заинтригува, скъпа — каза той. — Тя е необикновена.

За негова искрена изненада обаче Рейчъл не изглеждаше очарована от одобрението му.

Беше трудно да научи нещо повече за този нов член на общността им, тъй като тя беше доста пестелива на информация и можеше да бъде дразнещо уклончива, ако директно я попитаха нещо. Ако човек се опиташе да сглоби историята на живота й, щеше да се получи нещо като разноцветен пъзел, от който липсваха доста парчета.

Бронуин бе потвърдила селската клюка, че мъжа, с когото я бе видяла Рейчъл, е настоящият й любовник — въпреки че освен тази негова отговорна и изморителна роля, тя не поясни с какво друго се занимава. Изглежда никой не знаеше много за него. Ивон бе заявила, с широко отворени очи, че се носят слухове за връзките му с ИРА. Обаче той определено не беше нещо постоянно в живота на Бронуин и всяко предположение, че един ден би могъл да стане, искрено я развеселяваше.

— Да се омъжа за Майлоу? — отвърна с въпрос тя на запитването на Рейчъл. — Защо, за бога, трябва да го правя?

Той със сигурност не беше баща на дъщеря й — единадесетгодишната Хета, мълчаливо дете, което понякога идваше в Олд Чапъл Хаус. В отговор на предпазливото подпитване на Рейчъл Бронуин, без да се впуска в подробности, бе обяснила, че през по-голяма част от времето Хета живее с баща си и с другите му деца — по-големи и по-малки от нея — в Испания. Тя изглеждаше доволна, когато детето й гостуваше, но не се разстройваше особено от заминаването му.

— А как се справяте с училището й? — поинтересува се Рейчъл, изпитваща голям страх от инквизиторските разпити, на които я подлагаха учителите на децата й, които искаха да знаят как се развива обучението на Сам и Софи.

— О, баща й се грижи за образованието й — бе отвърнала Бронуин, сякаш обсъждаше диета със зеленчуци. — Предполага се, че училищата в Испания са доста добри.

— Бащата на Хета испанец ли е?

— Отчасти — заедно с още много други националности.

Очевидно този ден Бронуин не беше в настроение за изповеди.

Спокойната и безразлична връзка между Бронуин и Хета озадачаваше Рейчъл.

— Нямаш ли желание да отидеш да провериш как е в училище? — продължи да разпитва Рейчъл. — Аз бих го направила.

— Да, сигурна съм, че би го сторила. — Бронуин изглеждаше развеселена. — Но не е задължително да се тормозиш с всякакви подробности от живота на децата си, за да бъдеш добра майка.

Обаче козата беше постоянно присъствие. Тя живееше в една колиба в единия ъгъл на градината — някогашно гробище — зад къщата. Бронуин казваше, че се грижи къпините да не избуят твърде много. Понякога я придружаваше по време на разходките й, а от време на време — за ужас на Рейчъл — я пускаше дори и вътре в къщата. Бронуин продаваше млякото й в магазина за здравословна храна на Сътклиф, чиято собственичка беше член на групата за медитации.

 

 

Две неща постепенно започнаха да се избистрят пред Патрик: първото беше фактът, че Рейчъл очевидно се освобождаваше от отдавнашните си страхове, заменяйки ги с нови мании. Второто, при това доста по-обезпокоително, беше, че изглежда тя повече нито го желаеше, нито се нуждаеше от него.

Първоначално той беше очарован от привързаността на Рейчъл към новото бебе — нещо, на което дори не смееше да се надява — и признаваше заслугата на Бронуин за това постижение. Ала той смяташе за даденост факта, че като баща също ще бъде неделима част от живота на новороденото. За него бе огромна изненада, когато за пръв път стана ясно, че Рейчъл не само не желае помощта му за Поси, но и изобщо не иска той да има нещо общо с нея.

За първи път го накара да се замисли за ситуацията, когато Поси бе само на няколко седмици и той стана, сънен и залитайки през нощта, за да отиде при нея, както толкова често бе правил със Сам и Софи. Тъкмо бе взел пищящата си и гневна дъщеричка от леглото й, когато се появи Рейчъл като отмъстителна фурия и грабна бебето от ръцете му.

— Не я докосвай! — изсъска тя. — Остави я на мен.

Да се каже, че Патрик бе поразен, щеше да бъде слабо, но той си каза, че неуравновесеното поведение скоро ще отшуми, а освен това имаше огромно подобрение по отношение на предишния ужас на Рейчъл от бебетата. Тя дори кърмеше това бебе — нещо, което никога досега не бе правила. Както и да е, месеците минаваха, а собственическото отношение на Рейчъл се засилваше, вместо да намалява. Продължаваше всяка седмица да посещава Бронуин и след като тя очевидно бе допринесла за промяната на поведението на жена му при раждането, беше съвсем логично да потърси съвет от нея за тази драстична промяна, тласнала съпругата му от едната крайност в другата. Още повече че самата Рейчъл отказваше да обсъжда този въпрос с него.

Когато Поси беше на девет месеца, Патрик избра един ден, в който съпругата му бе отишла да посети възрастните си родители, и позвъни на Бронуин. Изпита облекчение, когато самата тя вдигна телефона — никак не му се искаше да оставя съобщение на телефонния й секретар.

— Здравей, Патрик — поздрави го Бронуин с прелъстителния си дрезгав глас, чиято мелодична и игрива нотка бе намек за уелските й предци. — Каква приятна изненада. С какво мога да ти помогна?

— Питах се дали някой път ще е удобно да намина да те видя?

— О, наистина би било чудесно! Разбира се, ела.

— Кога можеш да ме вместиш в графика си?

— Какво ще кажеш да дойдеш веднага? По-добре е нещата да не се отлагат.

— Много любезно от твоя страна. — Това беше много повече, отколкото се бе надявал. — Всъщност в момента ми е съвсем удобно. Рейчъл отиде да се види с родителите си, ала аз дори не съм си и помислял, че ще ме приемеш толкова скоро. Наистина голям късмет.

— О, аз съм свободна — отвърна Бронуин.

Патрик измина шестте километра до Олд Чапъл Хаус, изпълнен с облекчение, че скоро ще получи помощ. Може би трябваше да говори с Бронуин още преди седмици? Чувстваше се малко неудобно, че прави нещо зад гърба на Рейчъл — никога досега не бе имал тайни от нея, но пък и досега никога не му е било толкова трудно да общува с нея. Без съмнение Бронуин щеше да го посъветва какво трябва да прави.

Паркира колата пред къщата и закрачи бързо по пътеката. Бронуин сигурно бе гледала от прозореца, защото го чакаше на прага. Беше облечена в изключително широка рокля, която напомни на Патрик за бедуинска палатка от някой холивудски филм. Хич нямаше да се изненада, ако Рудолф Валентино изпълзи изпод полите й, и той си помисли, че трябва на всяка цена да го каже на Рейчъл — въпреки че шегите и закачките напоследък не фигурираха в ежедневното им меню.

— Колко мило от твоя страна, че успя да ме вместиш в дневната си програма… — рече Патрик, протегна ръка към нея и пристъпи направо към същността: — Трябва да поговоря с теб за Рейчъл, много съм разтревожен за нея.

Бронуин повдигна вежди и не пое протегнатата му ръка.

— О! — промърмори тя. — Аз пък си помислих, че си дошъл да разгледаш къщата ми. Къщите са една от твоите… страсти, нали така? Или може би ще продължим някои от нашите интересни дискусии? Да смятам ли, че това не е обикновено светско посещение?

— Ами не… — смути се Патрик. — Разбира се, с удоволствие ще разгледам къщата ти — знам, че Рейчъл е била много впечатлена, когато за пръв път дошла да те види, но може би трябваше да обясня по телефона. Търся помощта ти като професионалист и от само себе си се подразбира, че ще очаквам да ми изпратиш сметката. Моля те, няма защо да го обсъждаме. Не бих и помислил да се възползвам от приятелството ти… В никакъв случай не бих искал да си помислиш нещо такова.

— Колко жалко! — Бронуин го огледа от горе до долу. Патрик започна да се чувства неудобно.

— Работата е, че искам от теб съвет за Рейчъл.

— Съжалявам, но се боя, че не „правя“ съвет. — Тя го дари със загадъчна усмивка. — Правя много други неща — додаде, — но не и съвет.

— Но ти съветваш Рейчъл! — възрази той. — Направи истински чудеса за нея. — Усмихна й се. — Тя винаги те цитира пред мен.

Бронуин сви рамене.

— Много лошо. Боя се, че с нищо не мога да го предотвратя. Уверявам те, че никога не съм казвала на Рейчъл какво да прави. Надявам се, че съм я подтикнала да мисли самостоятелно.

— Но тя се промени толкова драстично, наистина е станала съвсем различна!

— И ти мислиш, че не се е нуждаела от тази промяна?

— Ами да… може би в много отношения се нуждаеше. Нима това не важи за всички нас? Сигурен съм, че и аз също се нуждая.

Патрик се чудеше как толкова бързо успя да влезе в спор с Бронуин. Може би тя си мислеше, че има намерение да критикува лечението й спрямо Рейчъл. Със сигурност не искаше това.

— Не мисли, че не съм благодарен — опита се да се изясни той. — Ти й помогна много за бебето… само че едновременно с това се промени и нашата връзка… изчезна нещо ценно. Тя повече не се наслаждава на нещата, които някога правехме заедно. — Дори докато го казваше, осъзна, че в думите му се съдържа повече подтекст, отколкото му се искаше или изобщо бе имал наум.

Бронуин стоеше и го гледаше. Тя беше висока жена, но Патрик бе по-висок. Когато се раздвижи, светлината прониза дрехата й и Патрик бе абсолютно сигурен, че с изключение на Рудолф Валентино, потърсил евентуално убежище под роклята й, тя няма нищо друго отдолу.

— Ние бихме могли да си прекараме добре заедно — ти и аз измърка тя. — Мисля, че можем доста да се позабавляваме.

Патрик замръзна. Какъв глупак беше!

— Съжалявам, но се боя, че не „правя“ подобни забавления — ледено процеди той, замеряйки я със собствените й думи, след което добави с натъртване на всяка дума: — Особено с приятелките на съпругата ми.

Смущаващият факт, че поканата й го бе развълнувала, го вбесяваше още повече.

— Както желаеш — нехайно рече Бронуин, предизвикателно и с подигравка. — Но… може и да съжаляваш.

Отвори вратата и докато излизаше, Патрик разбра, че си бе спечелил враг.

 

 

Стана пълна бъркотия, докато се опитваше да разкаже на Рейчъл за срещата си с Бронуин. Колкото повече се опитваше да обясни, толкова по-лошо ставаше. Тя избухна в дива ярост, задето си бе позволил да посяга по този начин на най-съкровения й интимен свят.

Малко след това Бронуин започна да става толкова жизнено необходима за Рейчъл, че не минаваше и ден, без да се срещнат.