Линда Сю Парк
Бурята (6)

Глава 6

Иън нагласи бинокъла на фокус.

— Определено държи нещо — каза той, — но не съм сигурен какво. Би могло да е… дълго и остро е…

— Друг зъб? — попита Натали.

Момичето погледна китката на майка си Изабел. Тя беше с гривна от тежки златни верижки с най-различни висулки по тях. „Много изискано — помисли си Натали. — Защо масите упорито смятат, че колкото повече, толкова по-добре?“

Една от висулките беше във вид на златен вълчи зъб. Натали не знаеше защо тя е толкова важна, знаеше само, че е част от надпреварата за ключовете към загадката, и Изабел е сигурна, че някъде има и други такива.

Намираха се на скъпата черна яхта на семейство Кабра „Универсална сила“^[1].

Натали харесваше всичко на нея, особено името. Бяха го измислили по вдъхновение на Изабел.

— Каквото и да е, са го намерили — изсумтя мрачно Изабел. Свали бинокъла и погледна Иън с очи като лазерни лъчи. — Откога знаем, че пещерата е свързана с клана Томас? И колко пъти я претърсихте?

Иън промърмори тихо нещо. Натали премести притеснена поглед от майка си към брат си.

— Може би преди не е било там. И вълните са го отнесли — каза тя. — Или пък някой го е сложил… току-що.

Тя трепна, толкова изпепеляващ беше погледът на Изабел.

— Как смееш, Натали, да му търсиш оправдания! — каза майката. — Онези хлапета пак ви удариха в земята. — Тя дръпна рязко ръчката. Яхтата се устреми напред. — Знайте го и двамата! — тросна се Изабел. — Няма да го търпя повече.

* * *

Натали беше наясно, че останалият свят ги смята двамата с Иън за големи късметлии. Имаха всичко: пари, красота, ум. Само когато беше с Изабел, Натали се чувстваше несигурна и се страхуваше да не сбърка.

Особено напоследък. Не беше лесно майка ти винаги да е облечена безупречно, да е със старателно направена прическа и да крачи през света така, сякаш той й принадлежи. (Всъщност тя наистина притежаваше голяма част от него.)

Натали стоеше сама на носа на яхтата и се мъчеше да си върне самообладанието. Станеше ли дума за Дан и Ейми, майка им винаги се показваше откъм най-лошата си страна. Те направо я вбесяваха. Защо непрекъснато се пречкаха на семейството на Натали?

Кабра трябваше да спечелят надпреварата за ключовете към загадката — просто и ясно. Кой друг можеше да се справи с такава власт и отговорност? Онези тъпанари Холт? Плиткоумните Уизард, побъркани на тема средства за масово осведомяване? Некадърният Алистър Ох и изкуфелият му чичо?

Който и от тях да оглавеше рода Кахил, щеше да се провали с гръм и трясък.

Още от самото начало на надпреварата за ключовете Иън и Натали правеха всичко възможно да намерят отговорите, а понякога дори се състезаваха помежду си, за да спечелят одобрението на Изабел. Но Дан и Ейми ги разгромяваха отново и отново.

Как беше възможно? „Те са кръгли нули. Нямат семейство, нямат власт, нямат дори прислуга… ако не броим онази ненормалница, гувернантката… как е възможно да ни победят толкова пъти?“

И най-лошото бе, че майка им беше загубила вяра в Натали. В Иън също. След провала им в Русия беше взела нещата в свои ръце и каквото и да направеха Натали и брат й, все беше недоволна.

Сега момичето трепереше, въпреки че грееше слънце. Сцената в хангара го преследваше и насън, и наяве. Витлото, което отначало се върти бавно, после все по-бързо и бързо, докато се превърне в смъртоносно размазано петно… завързаното на стола момче, тикано все по-близо и близо…

Натали стисна очи, но така и не се отърси от образа в съзнанието си.

Тя нямаше да го направи.

Все щеше да спре някак витлото. В последната секунда.

Нямаше да ги убие. Най-малкото пък така.

Самата Натали, както и Иън, се бяха опитвали на няколко пъти да попречат на Дан и Ейми по начин, който не беше… особено приятен. Ала измисляха хитрините си така, че да не се налага да стават свидетели на крайния резултат. Което означаваше, че Натали можеше да предпочете да не се замисля върху зловещите последици от постъпките им, както и правеше. Вместо това се съсредоточаваше върху надеждата, че Дан и Ейми ще се махнат веднъж завинаги от пътя им.

Когато се включи и Изабел, някои от плановете й следваха същия модел: отровните змии в рудника, пожарът в Индонезия. Ако беше успяла в кроежите си, никой от семейство Кабра нямаше да види с очите си как Ейми и Дан Кахил посрещат своята гибел. Виж, щеше да бъде по-различно с акулите в Австралия, но Натали не беше присъствала. Затова бе успяла да изтрие удобно от ума всякакви мисли за кръвопролития.

Докато витлото не бе започнало да се върти смъртоносно.

Една чайка горе нададе пронизителен писък, който приличаше на кикот… точно като смеха в съня на Натали.

Тя ахна и отвори очи. В кошмара се смееше майка й Изабел.

Нима тя бе толкова жестока и коравосърдечна, че да се смее при мисълта за насилствената мъчителна смърт на Дан и Ейми Кахил? Това ли означаваше сънят?

Не!

Мама е самото съвършенство! Няма по-съвършен човек от нея. И всъщност не я разбира никой освен мен… не я разбира дори Иън. Може понякога да е малко взискателна, но е такава само защото е решителна. Предупреждавала ме е, че хората ненавиждат жени, които разполагат с много власт…

Натали знаеше, че брат й си има своите съмнения за майка им. Беше го забелязвала по дребни неща, по това, че не искаше да я погледне в очите и си мърмореше, ако тя беше наблизо. Може би не беше изненадващо — все пак именно той бе завъртял по заповед на Изабел витлото.

Но какво ли още можеше да означава този смях?

Натали се замисли отчаяна.

Би могъл да означава, че… и аз не знам… все трябва да има и друго обяснение. — Изведнъж тя вдигна глава и също се засмя. — Всичко е било шега! Мама е искала само да ги уплаши! Ето какво се опитва да ми каже сънят… смехът в него: мама се е шегувала, никога е нямало да стигне докрай!

Натали тръгна да слиза по стълбите към каютата си — само дето не полетя от облекчение. Нещата в гардероба от миналия моден сезон просто трябваше да бъдат изхвърлени.