Линда Сю Парк
Бурята (3)

Глава 3

Каквато и предателка да беше гувернантката, Дан беше готов да тръгне.

Беше само на две крачки от аквапарка „Океана“ и нищо не можеше да го спре да отиде и да го разгледа.

— Хайде, момичета… защо се бавите толкова?

Беше по бански костюм и държеше ръчката на вратата, докато гледаше как Ейми и Нели ровят из куфарите си. След самолета тримата си бяха разменили най-много пет-шест думи.

Беше прекарал остатъка от пътуването в мисли, които се въртяха в кръг. Опитваше се да състави наум списък на всичко случило се, докато Нели е била наблизо. Не беше лесно, защото тя беше с тях почти през цялото време. И както и Дан да обобщаваше онова, което се е разиграло — като се започне от парижките улици… през затънтената провинция на Австралия… до изкачването на Еверест — Нели им беше помагала много повече, отколкото им беше пречила.

И всички хотелски стаи… Понякога тя беше спала в тяхната стая, друг път — отделно. Безспорно е разполагала с колкото си щеш възможности да държи връзка с Макинтайър и да разработи план за предателство. Но защо протакаше? Ако се беше съюзила с враговете им, защо просто не беше отстранила Дан и сестра му при първа възможност?

Нещо не се връзваше. А Дан издирваше ключовете от доста време и беше наясно какво означава това.

Неприятности.

Беше решил обаче засега да не се занимава с този въпрос.

— Хайде, побързайте де! — подкани той, едвам го свърташе на едно място.

— Първо плажно масло — отсече Нели и му метна тубичката.

Дан хвърли хавлиената кърпа на леглото. Нанесе малко от маслото по ръцете, стомаха и гърдите си, след това прокара мазни длани и отпред по краката си.

— Готово. Сега добре ли е?

— Не, не е добре — отвърна тя. — Сложи и на гърба, врата и отзад на краката. А също на ушите.

— Дай аз да ти намажа гърба — побърза да предложи Ейми.

Дан я стрелна с очи. Беше наясно, че сестра му не иска Нели да присъства в живота им, освен ако наистина не се налага — че не иска дори тя да им слага плажно масло.

— Мога и сам — заяви момчето и си наплеска гърба с маслото още по-немарливо, отколкото отпред. После грабна хавлиената кърпа. — Няма да ви чакам повече… тръгвам без вас.

Видя как Нели върти очи.

— Ела в Залива на делфините в… — Тя си погледна часовника. — В два часа. И не се заплесвай. До гуша ми дойде да се притеснявам за вас, когато ми изчезвате.

Но още преди да се е доизказала, Дан излезе.

* * *

Купи си билет за аквапарка и получи ластиче, което да сложи на китката си. Първата спирка: водните пързалки „Дворецът на слънцето“. Една от пързалките изглеждаше почти отвесна! Дан се спусна както му обясниха служителите горе на пързалката: с кръстосани при глезените крака и с ръце върху гърдите.

Какво шеметно спускане, свят да ти се завърти! В буквалния смисъл на думата. Водата му влизаше в устата и му пълнеше носа и когато Дан цопна в езерцето долу, той вече се давеше, кашляше и плюеше. Беше страхотно.

Тича напред-назад из аквапарка цели два часа. Все не можеше да реши какво да прави — дали първо да опита по веднъж всички пързалки, или да се спуска отново и отново по онези, които са му харесали. Това вероятно щеше да бъде единствената му възможност: след като пак се заемеха да издирват ключовете към загадката, едва ли щеше да разполага с време за забавления.

При тази мисъл го замъчи лека вина. Докато вървеше към следващата пързалка, Дан поспря няколко минути да потърси из храстите котка. И то не каква да е, а шарена, както му беше казал Хамилтън.

Точно тогава видя табела, оповестяваща, че в парка е забранено допускането на домашни любимци. Това, разбира се, означаваше, че трябва да търсят котката извън него. Колко ли котки живееха на Бахамските острови? И как те щяха да намерят онази, която им трябваше?

Но следващата пързалка заличи от ума му всички мисли за котки. Дан се пъхна в един цилиндър и се спусна по стръмнината. Накрая пързалката ставаше равна и водеше към тунел. Но не какъв да е. Беше изработен от прозрачно стъкло — и минаваше през огромен аквариум с акули. Те дойдоха много близо… ако не беше стъклото, Дан можеше да ги пипне.

— Беше наистина жестоко! — сподели момчето с Ейми, когато тримата се срещнаха.

Беше закъснял само седем минути.

— Е, това тук е много по-жестоко — подметна Нели.

Държеше мрежа, пълна със странни на вид неща.

Ейми се извърна да не ги гледа, а Дан последва примера й и също не обърна внимание на Нели. Тя обаче нямаше намерение да се отказва.

— Само да бяхте видели пазара! — възкликна. — Банани, плодове от хлебно дърво, захарни ябълки… — купих май от всичко по едно. — Нели извади шепа кръгли тъмнокафяви плодчета, увити в нещо като червени пипала. — Индийско орехче. Това червеното се яде. При нас почти никъде няма да го намерите цяло… за готвене то е много по-подходящо така, отколкото стрито на прах. Помиришете го — протегна тя длан към Дан, който тутакси се дръпна назад.

— Не, благодаря — отказа той. — Приличат на лайнца. На дизайнерски кучешки лайнца като от красиво мъничко изложбено псе.

Нели върна индийските орехчета в чантата.

— Защо ли изобщо опитвам — промърмори тя.

— Слушайте сега — подхвана Дан. — Докато чаках на опашката, някакви обсъждаха как веднъж една от акулите изскочила от аквариума и се приземила на пързалката, представяте ли си? А после се хлъзнала и накрая се озовала в басейна долу!

Ейми потрепери, а Дан се досети, че тя навярно си е спомнила Австралия, където се бе нагледала на акули — щяха да й стигнат за цял живот.

— Някой пострадал ли е? — попита разтревожена тя.

Брат й сви рамене.

— Не. Случило се е още преди да отворят парка. — Лицето му посърна. — Но акулата е умряла от хлорираната вода.

— Клетата тя! — намеси се и Нели.

— Жалко, че не съм бил там — добави Дан. — Помислете само — можеше да плувам с акула.

От страх, примесен с презрение, Ейми изсумтя.

— Може ли да сменим темата? — подкани тя. После изгледа на кръв Нели. — Нали ще ни извиниш…

Тя смъкна очилата и сви рамене. Ейми дръпна на няколко метра Дан, после вдигна някаква брошура.

— Ау! Брошура — каза той.

Престори се, че се прозява.

— Чуй само — започна сестра му. — Разходка с пиратското корабче „Джоли Коджър“^[1]. Отиваш с него на по-малките острови. — Тя разлисти брошурата и зачете на глас: — „Острови, за които се знае, че често са били посещавани от прочути пирати като Хенри Морган, Черната брада и… — Момичето помълча, за да прозвучи по-внушително: — И от Джак Ракам!“

— От Джак Кракъм^[2] ли? Име точно като за пират.

— Ракам — поправи го сестра му. — Към него се е присъединила и Ан Бони — пиратът жена. Ако огледаме местата, където е ходил Ракам, може би ще открием нещо!

Дан взе от Ейми брошурата и я прегледа.

— Чуй, чуй! — извика той. — „Ще търсите скрити съкровища! В цената влизат и детекторите за метал и лопатите, които ще използвате!“ — Сетне продължи вече не така въодушевено: — Чакай, има звездичка и в бележката под линия пише: „Във всеки магазин за сувенири в курортите можете да възстановите стойността на монетите, които сте открили“. — Дан изсумтя. — Фалшиви съкровища — подметна отвратен. — Ако някой иска истинско предизвикателство, по-добре да се включи в издирването на ключовете към загадката.

Ейми преглътна, за да не се усмихне. Беше почти сигурна, че доскоро и Дан е щял да се запретне да копае и да търси монетите.

Двамата се върнаха при Нели.

— Отиваме на екскурзия — оповести Ейми. — Няма нужда да идваш с нас… до час-два се връщаме.

— На каква екскурзия? — попита Нели.

— Не е ли все едно? — тросна се другото момиче.

— Не, не е — отсече Нели. — И да ти харесва, и да не ти харесва, Ейми, още съм ви гувернантка. Нося отговорност за вас. А това означава, че съм длъжна да попитам „На каква екскурзия?“, а ти си длъжна да ми отговориш. Ако не го направиш…

Тя не се доизказа и сви рамене.

Не беше трудно да се досетиш какво означава това. Означаваше: обратно при леля Биатрис.

Дан прошепна в ухото на сестра си:

— Не помниш ли какво решихме? Че можем да й казваме къде отиваме, но не и какво ще правим.

Ейми му кимна, сетне погледна Нели.

— Добре де. Отиваме на екскурзия с корабчето „Джоли Коджър“.

— На екскурзия с корабче — повтори Нели. — В открито море ли?

— Хм, да.

— Тогава идвам с вас. Тук също нямате избор.

Ейми стисна юмруци, като се постара върху лицето й да не се изписва нищо. Наложи си да се държи хладно и ядосано, само и само да не ревне. Истината беше, че след онова, което Нели им беше разказала в самолета, на Ейми й се беше плакало поне десетина пъти.

Нели нямаше да спечели никаква награда на Олимпиадата за гувернантки, ако изобщо съществуваше такава. Понякога беше небрежна, шофираше като луда и им разрешаваше да се тъпчат с нездравословна храна. Но винаги беше до тях и чак сега Ейми си даде сметка колко зависима е станала от присъствието й.

Дан я докосна по ръката.

— Да вървим — подкани той.

Двамата обърнаха гръб на Нели и забързаха по пътеката към пристанището.

Нели се навъси. Двамата не забелязаха как тя се извърна и погледна към мъжа, който се бе скрил зад бугенвилията.

Той й кимна, Нели също му кимна.

* * *

Тримата се качиха заедно с десетина други туристи на голям катамаран с името „Джоли Коджър“. По указания на екипажа насядаха около брезента, опънат между двата кила. Ейми се постара двамата с Дан да са на няколко метра от Нели.

Времето в открито море беше прекрасно, с ветрец, силен колкото да издуе платната и да донесе прохлада под прежурящото слънце. Ейми се взря във водата. Беше виждала на снимки Карибско море и винаги си беше мислила, че цветовете са обработени и е невъзможно да има такъв изумителен оттенък на синьото. Грешеше. Водата наистина беше невероятна.

Ейми се замисли за различните названия на синия цвят: лазурен, тюркоазен, електриков, небесносин. Никое от тях не съответстваше на цвета на океана, явно трябваше да му се измисли име, каквото досега не съществуваше. Съчетание от всички отсенки на синьото.

Лазурен и тюркоазен… лаз-тюрк…

— Лаз-тюрк-електросин — изпелтечи момичето. Остана доволна — звучеше като име на измислен цвят. Ако Ейми употребяваше думата, тя може би щеше да се хареса и някой ден да навлезе в езика. — Лаз-тюрк-електросин — повтори Ейми.

— Лази къде? — попита Дан.

— Няма значение — изчерви се сестра му.

Точно тогава заместник-капитанът на корабчето се провикна:

— Здравейте всички!

Беше младеж, който очевидно бе в отлична физическа форма, по къс панталон и тясна тениска, под която личаха съвършените му бицепси. Нели изправи гръб и за изумление на Ейми наистина махна слушалките.

— Ще ви разкажа накратко къде отиваме днес — подхвана той. Беше с напевен акцент, който съответстваше напълно на усмивката и непринуденото му поведение. — Надявам се да прекарате отлично… сигурно вече се забавлявате.

Туристите кимнаха и се усмихнаха.

— Наближаваме първата си спирка. Казва се Букановият залив. „Boucan“ е стара френска дума. Означава „скара за месо“. Когато по нашите острови са дошли първите моряци от Европа, те са си пекли месото на boucan. И французите са започнали да ги наричат boucanier.

— Buccaneers! Пирати, корсари! — възкликна Ейми.

— Точно така — потвърди младежът. — Това е английската дума. С нас пътува много умна млада дама. — Заместник-капитанът продължи речта си: — Дълго време Бахамските острови са истински рай за пиратите. Капитан Кид е хвърлил котва на остров Ексума недалеч оттук. Често е идвал и може би най-прочутият от всички пирати — Черната брада. Истинското му име е Едуард Тийч.

Ейми се прокашля.

— Тук се е подвизавал и Джак Ракам, по прякор Шарения, нали?

— Да, млада госпожице, и Джак Ракам. Всички обичат Бахамските острови! — пошегува се той. — Нали знаете знамето с черепа и кръстосаните кости? Според някои пръв го е развял Ракам.

Ейми сръга Дан.

— Джак Ракам! — прошепна тя яростно.

* * *

Катамаранът хвърли котва в едно живописно заливче. Екипажът натовари разни неща до моторизирания надуваем сал, а всички останали скочиха от корабчето и заплуваха към плажа.

След като излязоха от водата, повечето деца грабнаха металотърсачи и тръгнаха да дирят „скрити съкровища“. Някои от туристите си сложиха шнорхели и очила, а други, включително Нели, опънаха хавлиени кърпи върху пясъка и се приготвиха да поработят усилено върху тена си. Нели се излегна веднага — тъмните очила и слушалките си бяха твърдо по местата.

— Млада госпожице! — махна с ръка заместник-капитанът на Ейми. — И вие, младежо. Имам нещо за вас.

— За нас ли? — учуди се тя.

Двамата тръгнаха към мястото, където мъжът работеше — разтоварваше сала.

Той бръкна в един от джобовете на късите си панталони.

— Преди да отплаваме, при мен дойде един ваш приятел. Каза да съм ви предадял това, след като стигнем на острова.

Заместник-капитанът подаде на Ейми сгънат лист хартия.

— Един наш приятел ли? — повтори като ехо Дан. — Каза ли си името?

Мъжът поклати глава.

— Съжалявам.

— Как изглеждаше?

Заместник-капитанът сбърчи леко чело, опитваше се да си спомни.

— Беше по-възрастен господин. Май в сива риза.

— Азиатец ли беше? — попита Дан.

Ейми знаеше какво точно си мисли брат й, защото и тя си мислеше същото: дали не беше Алистър Ох? Или дори чичо му Бае?

— Опасявам се, че не му видях добре лицето. Беше с нахлупена шапка и с тъмни очила. Съжалявам — усмихна се той. — Искате ли екипировка за гмуркане?

— Точно сега не, благодаря — отвърна Ейми.

— Всъщност искаме — възрази й Дан. Той взе за себе си шнорхел и очила, подаде и на сестра си. — За всеки случай — пошушна.

Мъжът им махна дружелюбно с ръка.

— Кажете на приятелката си — посочи заместник-капитанът Нели — да си вдигне кърпата, ако не иска да се измокри. Скоро започва приливът.

Ейми и Дан се насочиха към другите туристи в края на заливчето, там имаше скали, на които можеше да се седне. Докато момчето се оглеждаше през рамо, Ейми разгъна листа хартия.

— Шифър — простена Дан. — Толкова ли се налага винаги да е трудно? Не може ли поне веднъж да получим веднага онова, което сме тръгнали да търсим?

Ейми също въздъхна.

— Дори не знаем дали е хубаво или лошо.

И друг път на повърхността бяха изниквали такива тайнствени намеци. Някои им бяха помагали, но други ги бяха вкарвали право в капана.

— При всички положения трябва да го разчетем — отсъди брат й.

— Да започваме — подкани Ейми. — Първата буква е преобърнато „Л“. „Л“ като ликуване? Кои други думи започват с „Л“… лозе, любов…

— Точно така. Някой изпитва към нас любов. Някой, който иска да ликуваме. И често да ходим на лозето.

— Много смешно, няма що — рече сестра му. — Поне опитвам.

— Така няма да стигнем доникъде — заяви момчето. — Ако тръгнем да налучкваме, се получава съвсем произволно. Все има някакъв ключ към шифъра.

Ейми се смути.

— Прав си. Извинявай, показах се глупава.

Дан вдигна вежди, учуден от извинението й.

— Добре де, чакай да помисля малко. — Той гледа известно време листа хартия, сетне подхвана отново: — Ами ако всяка буква съответства на друга, както в Южна Африка?

Ейми грейна.

— Точно така. Виждаш ли го преобърнатото „Л“, съвсем само е? Сигурно отговаря на „А“, първата буква в азбуката.

— Не изключвам дори да не е на английски — простена брат й. — Ами ако е на чужд език?

Ейми поклати глава.

— Все пак мисля, че не е на чужд език. Някой е искал да го намерим — за какво му е, ако не можем да го разчетем?

— Добре, но виж. След преобърнатото „Л“ има точка. Ако приемем, че е „А“ с точка, пак не означава нищо.

Сестра му въздъхна.

— Значи пак се връщаме към налучкването?

— Не, чакай. А ако преобърнатото „Л“ не е буква? Ако е… — Той замълча. Очите му светнаха. — Ако е цифра?

— Цифра ли? — повтори като ехо Ейми.

Тя сбърчи чело. Дан вече не го свърташе на едно място — толкова се вълнуваше — но пак предостави на сестра си малко време да се досети сама.

— О! — възкликна тя. — Римски цифри… това е цифрата пет!

Дан скочи от скалата. Намери една изхвърлена от морето пръчка и започна да пише с нея по мокрия пясък.

— Пет — каза той, — това е ключът.

— Сега взимаме всяка буква и отброяваме пет, би трябвало да се получи! Каква е първата дума?

Ейми зачете на глас:

— „Н“, „М“, „Ч“, „У“, „Ю“, „К“, „Т“.

— Чакай, не толкова бързо.

— „Н“ отговаря на „Т“… — Той отново започна да пише по пясъка. — „Т“… после „М“ отговаря на „С“… „Ч“ на „Ю“, „У“ на „Ш“, „Ю“ на „Г“, „К“ на „П“, „Д“ на „Ч“. — Дан се взря в буквите. — ТСЮШГПЧ? Не е дума. — Отчаян, той плъзна крак и изрита пясъка — да заличи каквото беше написал току-що. — Бях сигурен, че съм го разчел.

През това време Ейми продължи да седи на скалата. Брат й беше написал азбуката, докато стоеше с лице към нея, и сега тя я виждаше преобърната.

— Чакай малко! — Ейми премести поглед от пясъка към листчето в ръката й и обратно, беше понавела глава, за да разчете преобърнатите букви. После се извърна към брат си. — Наистина си го разчел — каза тя.

— Моля? — попита той и застина с крак във въздуха, готов да стъпче пясъка.

— Направи го обратно — подкани Ейми. — Брой отзад напред.

Тя скочи от скалата, за да отиде при него, и зачете написаното върху листчето, докато Дан броеше съответните букви и ги записваше върху пясъка.

Не им отне много време. Те се взряха в изникналата отпред дума.

— О, не! — каза Ейми точно когато Дан възкликна:

— Супер!