Линда Сю Парк
Бурята (18)

Глава 18

Дан и преди беше чувал за хора, изпаднали „в шок“. Смяташе, че в такива случаи си като замаян и не можеш да говориш, не можеш дори да си поемеш въздух.

Сега беше различно. Дан дишаше съвсем повърхностно и трепереше целият. Кожата му беше студена и лепкава, отвътре също му беше студено. Той бе чул как лекарката от линейката бе казала на Ейми и Нели:

— В шок е. Ще се погрижим за него.

Колко ли време беше минало? Откакто Ейми го беше оставила във водата, за да изтича да повика помощ, откакто се беше върнала, откакто Дан беше чул воя на сирените и плажът се беше напълнил с хора: с полицаи, линейки и спасители, които се движеха навсякъде и никой от които не го интересуваше. За него беше важен само един човек.

Лестър.

Наложи се да извлачват Дан от водата. Момчето повтаряше отново и отново, че е добре, че му няма нищо, че не той, а Лестър е в беда и трябва да го намерят.

Бяха извадили Лестър на брега и Дан наистина още беше добре: приклекна до него, докато хората от линейката го свестяваха сякаш с часове. Един полицай поиска да разпита Дан, но момчето отказа да се помръдне от Лестър, само обясни на униформения какво се е случило, като започна оттам, че Хюго и Антон са подгонили Лестър към океана и Лестър им е помогнал да се измъкнат от подвижните пясъци. Полицаят се държа много мило с Дан, не започна да го притиска с въпроси, затова на момчето не му се наложи да обяснява защо всъщност двамата главорези са гонили Лестър.

Накрая отнесоха Лестър на носилка. Дотогава Дан може и да беше добре, но след като една от лекарките затвори задната врата на линейката, тя погледна застаналия наблизо полицай и поклати глава, а Дан забеляза без следа от съмнение по очите й, че за Лестър няма надежда.

И тогава вече изпадна в шок. Ейми беше до него и го хвана, когато той се свлече на колене, а друга лекарка от „Бърза помощ“ го сложи да легне на носилката и го зави с одеяла, Дан обаче не се стопли и сега единственото, за което беше в състояние да мисли, бе колко му е студено, как е премръзнал до кости и трепери и се тресе, а зъбите му тракат.

Струваше му се, че се е вледенил и никога вече няма да се стопли.

* * *

Оставиха Дан в болницата за през нощта, за да бъдел „под наблюдение“. От време на време в стаята влизаше медицинска сестра, но тя нямаше какво толкова да „наблюдава“. Ейми го правеше вместо нея.

От часове не се беше отделяла от Дан. След като го качиха на линейката, се опитаха да обяснят, че непълнолетни не могат да придружават пациента, но Ейми заговори толкова твърдо, че Нели я изгледа учудена.

— Тук той няма други роднини, а това е нашата наставница — поясни момичето, като посочи Нели. — Тя ми дава разрешение да дойда с него.

И без да чака отговор, се качи в линейката.

Откакто беше изпаднал в шок, Дан не бе проронил и дума. Погледна сестра си само веднъж с толкова много болка и стъписване в очите, че тя веднага се просълзи. Накрая заспа, а Нели сложи Ейми да седне на едно кресло в ъгъла на стаята и й каза угрижено да си почине поне малко. После отиде да поговори с госпожа Алис.

Клетата госпожа Алис… Ейми едвам намираше сили да си мисли за нея. Тя беше толкова стара… дали щеше да преживее такава новина?

След около час Ейми се събуди. Още преди да е отворила докрай очи, отиде отново при Дан на леглото. Нели беше точно до нея.

Сякаш доловил присъствието им, той се размърда. Сестра му го изчака да седне, после му наля нещо за пиене.

Нели съобщи, че племенницата на госпожа Алис е тръгнала от Монтего Бей, за да бъде до леля си, и че старицата понася новината със завидно самообладание.

— Силна жена — отбеляза с възхищение Нели.

Ейми трепна — беше се сетила нещо.

— Къде е кутийката? — попита тя. Беше минала цяла вечност, откакто не бе мислила за нея. — На плажа се разделихме — обясни момичето на Дан. — Кутийката остана у Нели.

— Няма страшно, на сигурно място е — махна Нели с ръка така, сякаш гонеше въпроса.

Ейми се намръщи.

— Къде?

— Казах ти вече — на сигурно място — отговори Нели.

— Но защо не ни казваш къде е?

— Толкова ли не можеш да ми се довериш поне веднъж…

— Престанете! Чухте ли, престанете — тросна се с болка в гласа Дан.

Смаяни, двете момичета го погледнаха втренчено. Ейми видя, че той е стиснал завивката с две ръце — толкова силно, че чак кокалчетата на пръстите му бяха побелели.

— Вече изобщо не ме интересува тъпата кутийка — отсече Дан, прегракнал от напрежението. — Лестър е мъртъв. Загина заради тази кутийка. Ако беше тук, щях да я натроша на милион парчета. — По страните му се затъркаляха сълзи. — Готов съм да се разделя и с кутийката, и с всички ключове към загадката, и с единия милион долара, само и само да върна Лестър — пророни момчето.

Ейми не го беше виждала никога толкова нещастен. Тя стана от креслото и седна при него на леглото. Издърпа полека едната му ръка и я стисна.

Дълго в стаята не се чуваше нищо, освен хлипането на Дан. Сестра му изчака той да се наплаче. Даде му със свободната ръка хартиена кърпичка, която взе от кутията върху нощното шкафче. Прииска й се да му избърше носа, но се сдържа — беше сигурна, че на него няма да му хареса.

Дан си изтри първо очите. После се изсекна. Прозвуча точно като писък на гъска.

Нели се изкиска тихо, но веднага показа с вида си, че е сгафила, и уж се прокашля.

Дан се изсекна още веднъж. Този път прозвуча като писък на гъска, която изтезават.

Нели прихна и Ейми сигурно щеше да се възмути, ако и тя не усети, че също се смее. За миг Дан ги изгледа неодобрително, после обаче и той започна да се кикоти — най-силно от всички.

Това — този смях — бе едно от нещата, което и тримата не бяха в състояние да обяснят. Тъкмо се успокояваха, и някой поглеждаше другите, след което всички започваха да се превиват. Смееха се толкова много, че Дан чак се просълзяваше и отново се налагаше да си бърши носа, при което за пореден път се чуваше писъка на изтезаваната гъска и — иска ли питане — и тримата се превиваха от смях. Ейми си запуши с длан устата в безплоден опит да спре пороя, а Нели грабна една възглавница и си зарови лицето в нея.

Накрая смехът им поутихна, сетне и тримата млъкнаха. От толкова кикот Ейми чак я болеше стомах.

Точно тогава влезе медицинската сестра от нощната смяна. Напълни гарафата с вода и оправи възглавниците.

— Време е да си вървите — подкани тя.

— Благодаря — отвърна Ейми.

Сестрата им беше разрешила да останат и след края на свиждането. Ейми и Нели бяха решили, че за една нощ Дан ще бъде в безопасност в болницата. След случилото се бяха сигурни, че поне засега онези от семейство Кабра няма да вдигат пушилка около себе си. Момичетата щяха да се приберат в хотела, а на сутринта щяха да дойдат да вземат Дан.

Сбогуваха се. На вратата Ейми се завъртя и отиде пак при леглото.

Дан явно се беше унесъл вече. Тя се надвеси над него и го целуна бързо по челото.

Не го беше правила отдавна. Той не реагира, само се намести под завивката и затвори очи, от което Ейми разбра, че брат й няма нищо против.