Линда Сю Парк
Бурята (17)

Глава 17

След като Хюго се беше поукротил, Антон явно бе успял да раздвижи крака, както му беше обяснил Лестър, защото Дан видя, че главорезът е навел назад главата и раменете си, сякаш се опитваше да легне върху пясъка. Вълните се плискаха по врата и брадичката му.

— Браво, сега вече си застанал добре — каза Лестър спокойно, все едно даваше уроци по тенис. — Представи си, че се носиш по гръб… движи ръце и крака, сякаш плуваш.

Дан загледа изумен как тялото на Антон се показва цялото от подвижните писъци.

— Сега вече ще успееш да се измъкнеш — обеща Лестър.

И наистина, след няколко мига Антон „изплува“ на по-твърд пясък и се претърколи по корем. Изтласка се запъхтян и след като застана на четири крака, заприлича на огромно псе — Дан за малко да прихне.

— Твой ред е — каза Лестър на Хюго. — Започни да движиш крака.

Мъжът не му обърна внимание.

— Идвай да ме изтеглиш — кресна той на Антон.

— Не може — възрази Лестър. — Ще ви всмуче. За да се измъкнеш, трябва да направиш като него.

— Слушай го — подкани Антон.

— Дай ръка! — ревна Хюго.

Антон сви рамене. После легна по корем и протегна длан. Хюго се вкопчи в нея, а другият мъж го затегли. Хюго се опитваше как ли не да се измъкне.

— Не! — кресна Лестър. — Размествате пясъка…

Вместо да се издърпа навън, Хюго затъваше все повече.

— Пусни ме! — ревна Антон. — Теглиш ме и мен при себе си.

Вторият главорез отвърна с това, че сграбчи и другата ръка на Антон. Той сви на юмрук свободната си ръка.

— Пускай ме, или пак ще се фрасна по носа! — закани се.

Подвижните пясъци мърдаха, плъзгаха се и се гънеха като живи. Сега вече Хюго и Лестър бяха затънали до мишниците. Хюго беше много по-висок от Лестър, а вълните се плискаха по брадичката му. Докато на Лестър му стигаха до устата.

Точно тогава ги заля по-голяма вълна. Лестър успя да си поеме въздух навреме, но Хюго кашляше и плюеше вода, когато се показа на повърхността.

— Добре де — рече задавено. — Ще го направя както казваш ти! — Той изгледа Лестър, после каза на Антон: — Дръж го, за да не ми пречи.

Антон сграбчи Лестър за едната ръка, макар и Дан да видя, че изобщо не се налага. Лестър не пречеше на никого.

— Хайде — подкани той. — Наведи се назад и мърдай крака.

Той си пое въздух, защото видя, че се задава друга вълна, която го заля.

Беше затънал по-надълбоко, отколкото Антон, затова му трябваше повече време да се намести. Сега вече Лестър можеше да си поема въздух само като проточваше врат, така че главата му да е над вълните.

— Лестър! — извика Дан. — Остави го… спасявай се!

Той погледна през рамо. Къде ли бяха момичетата?

Накрая Хюго се претърколи и излезе от подвижните пясъци.

— Дай да се махаме оттук — подкани Антон.

— Чакайте — кресна Дан. — Нима ще го зарежете? Той ви помогна!

Хюго сви рамене.

— Какво искаш да направим, малкият? Той го каза сам — не можем да го извадим.

— Точно това каза — подкрепи го другият главорез.

Джапайки през водата, те тръгнаха към плажа и оставиха Дан в края на подвижните пясъци, където още малко и Лестър щеше да потъне целият.

* * *

Момчето се огледа трескаво. Нямаше и следа от Ейми и Нели. Той извърна очи към Лестър, който се беше навел назад и явно мърдаше крака в подвижните пясъци. Дан знаеше, че той може да се измъкне и сам… ако не остане без въздух.

„Мислеше, че има достатъчно време. Не отчете, че вълнението ще се засили толкова бързо.“

Над Лестър се плисна още една вълна и Дан видя ужасен, че затъналият вече не може да си поема въздух между вълните — главата му беше останала под водата.

„Някаква тръбичка — като шнорхел“, помисли отчаян Дан. Някаква тръбичка, която да пъхне в устата на Лестър и която да се подава над водата, така че той да диша през нея…

Дан се потупа трескаво по джобовете. Нищо.

Нищо освен вода, която от минута на минута ставаше все по-дълбока.

Лестър още стоеше наведен назад и се изтласкваше с крака към повърхността. Но докато Дан го наблюдаваше, очите на мъжа изскочиха. Той беше останал почти без въздух.

Никога дотогава Дан не се беше чувствал толкова безпомощен. Ако сграбчеше Лестър и се опиташе да го издърпа, само щеше да усложни нещата. Дали да не изтича да повика някого на помощ?

„Не! Не мога да го оставя тук сам… той няма нищо друго, освен мен!“

Точно тогава му хрумна какво да направи.

* * *

Застана на четири крака във водата. Вече му беше трудно да различи края на ямата с подвижния пясък и можеше само да се надява, че няма да затъне и той.

Пое си дълбоко въздух и след като изду бузи, се наведе, така че Лестър да го вижда хубаво.

Той кимна рязко. Разбра какво прави момчето.

Дан потопи във водата лицето си. Намери устата на Лестър и издиша въздуха от белите си дробове. После изскочи на повърхността и избърса водата по очите си.

Беше се получило! Видя между вълните, че Лестър се усмихва!

— Ура! — замахна с юмрук момчето.

Ако го повтореше още няколко пъти, Лестър щеше да има кислород и да разполага с достатъчно време, за да се измъкне. Дан си пое още веднъж въздух, гмурна се и даде на Лестър втори дъх.

Този път затъналият му благодари, като вдигна палци. Дан беше на седмото небе от щастие. Не виждаше тялото на Лестър — от кръста надолу, но със сигурност много скоро щеше да стане и това…

Дан си пое за трети път въздух. Надвеси се, готов да потопи глава.

В него се разби огромна вълна, която го обърна и го запрати към плажа.

* * *

Дан се опита да се изправи, но го повали друга вълна. Накрая той все пак се задържа и се обърна рязко кръгом.

Къде ли беше Лестър?

Ивицата, водеща към подвижните пясъци, вече бе залята напълно от водата. Дан нямаше представа накъде го е отнесла вълната, дали право напред или встрани. Не знаеше на колко метра го е отдалечила — на метър и половина или на седем?

Къде ли беше Лестър?

„Четири минути.“ Мисълта изникна в съзнанието на Дан от мястото, където беше заровена. Четири минути без кислород, и мозъкът се уврежда. До четири минути той трябваше да намери на всяка цена Лестър.

— Дан! — извика Ейми, която, понесла къса дъска, тичаше към него от плажа.

— Ейми! — отвърна той и преджапа през водата, за да грабне дъската.

— Къде…

— Не знам! — каза брат й. — Бях точно до него… а после една вълна… затънал е в подвижните пясъци… трябва да го открием!

Въпреки обърканото обяснение, Ейми не му зададе никакви въпроси.

— Да вървим! — подкани тя. — Ти гледай надясно, а аз — наляво, двамата ще проверим средата.

Вече не валеше и небето се изясняваше, дори имаше залез мораво оранжев, който нехаеше за неволите им. Двамата изтичаха във вълните. Докато оглеждаше отчаян водата, Дан се сети, че не знае какво да прави с дъската. Ако Лестър беше изгубил съзнание, ако не беше в състояние да се издърпа от ямата, а те не успееха да го изтеглят…

Дан прогони тази мисъл от съзнанието си.

Колко ли време беше минало? Една минута? Две? Сега вече водата му стигаше до бедрата. Дали в ямата беше толкова дълбоко? Дали не я бяха подминали?

Дано Лестър покажеше ръка от водата, за да го видят…

Дан изохка — в стомаха го блъсна страх, сякаш някой го беше ударил с все сила.

„Лестър щеше да се сети. Ако беше в състояние да вдигне ръка, досега да го е направил.“