Към текста

Метаданни

Данни

Серия
39 ключа (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Storm Warning, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 9гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми(2015)

Издание:

Линда Сю Парк. Бурята

ИК „Егмонт България“, София, 2010

Редактор: Йорданка Генчева

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-0684-7

История

  1. —Добавяне

Глава 15

— Може ли да поговорим малко, Лестър? — попита Нели, след като се приближи до масата.

Той тъкмо прибираше внимателно кутийката в найлоновия плик.

— Разбира се — рече. — Какво има?

Нели се пипна по халката във вид на змийче върху носа. Беше толкова сложно… как да му го обясни? Откъде да подхване?

От самото начало, разбира се. От Грейс. Всичко беше започнало от нея.

— Грейс се е интересувала живо от проекта, нали? — попита момичето.

— О, да — усмихна се Лестър. — Интересуваше се от всичко, свързано с някогашна Ямайка. Помня времето, когато дойде, още бях малък. Разпитваше баба за всички стари предания, а тя й ги разказваше и Грейс седеше и слушаше. Вероятно заради това поисках да следвам история.

— Тя знаеше ли, че работиш по проекта?

— О, разбира се. Точно Грейс го уреди. Научи отнякъде, че един университет в Щатите набира съвместно с Историческото дружество на Ямайка екип, който да проведе археологически разкопки. Направи голямо дарение и… — Поредната усмивка. — И ми издейства да се явя на събеседване за изследването. Така ме назначиха в Архива на пълен работен ден и също като консултант към проекта.

Нели кимна. Грейс отново се беше проявила в ролята си на велик стратег.

Лестър се намръщи.

— От време на време ми се обаждаше, питаше как върви проектът, дали сме намерили нещо интересно. Не я бях чувал няколко месеца. Трябваше сам да й звънна.

Той се натъжи. Известно време и двамата мълчаха — мислеха си за Грейс.

Нели го докосна по ръката.

— Смятам, Лестър, че знаем нещо за Грейс, което на теб може би не ти е известно — подхвана момичето. — Тя се е интересувала не току-така от проекта. Надявала се е да намери нещо.

Лестър я погледна заинтригуван.

— Какво по-точно?

— Ще прозвучи налудничаво — продължи Нели, — но не сме сигурни дали Грейс е била наясно какво всъщност търси. Знаем само, че през годините се е натъквала на едно или друго. И че е починала, преди да е довела нещата докрай, затова Ейми и Дан се опитват да ги довършат вместо нея. Аз също.

Лестър се поучуди, но не изглеждаше разтревожен.

— Добре, продължавай нататък — подкани той.

Нели си пое дълбоко въздух.

— Било е наистина важно за Грейс — каза момичето. — Било е и тайна — тя е искала да научават възможно най-малко хора. Та нещата се свеждат до следното: трябва ни кутийката — кимна Нели към масата. — Според нас Грейс е търсела точно нея. Трябва да я вземем… — Нели вдигна ръка, за да спре възраженията на Лестър. — Но искаме да се споразумеем с теб. — Тя побърза да продължи, докато Лестър не я е прекъснал. — Смятаме, че у нас са поне част от нещата, необходими за отварянето й. Разреши ни да вземем кутийката, за да проверим дали можем да я отворим. После, след като приключим, ще ти я върнем заедно с тайната как се отваря кутийката.

Тя го погледна право в очите.

„Трябва да се съгласи, няма друг избор.“ Ако Лестър не го направеше, хората, за които Нели работеше, щяха да бъдат много недоволни.

А когато бяха недоволни, те не си поплюваха.

Лестър погледна кутийката върху масата. После се извърна към дъното на хангара, към един от колегите си, който работеше на компютъра. Вероятно му беше началник. Лестър се взря още веднъж в кутийката и накрая погледна Нели.

Тя чака в мълчание сякаш няколко часа.

— Добре тогава, ето какви са моите условия — каза накрая мъжът. — За мен баба Грейс означаваше страшно много. Преди да се появите вие, сигурно щях да кажа, че за нея съм готов да направя всичко на този свят. — Той поклати глава. — Грешал съм. Не мога да го направя… не мога да допусна да вземете кутийката. Не само защото ще си загубя работата. Но и защото е в разрез с всички принципи на добрия историк. Смятате, че имате основателна причина да я вземете. На същото мнение са всички останали хора и държави по света, отнемали исторически паметници от местата, където те би трябвало да се съхраняват.

— Но ние ще я върнем. Заклевам се!

Нели кръстоса суеверно пръсти и се замоли онова, което е казала, да е истина.

— Не че не ви вярвам — допълни Лестър. — Всъщност дори не ви познавам. Това, че си познавала Грейс и че Дан и Ейми са нейни внуци… иска ми се да беше достатъчно. Но не е. Съжалявам.

Сърцето на Нели се сви. Налагаше се да откраднат кутийката и ако успееха, Лестър, който се държеше толкова мило с тях, щеше да ги намрази, госпожа Алис също…

Младежът я гледаше съсредоточено, почти втренчено. Тя не извърна очи — не смееше да примига или да си поеме въздух, за да не се издаде, че вече умува как да откраднат кутийката.

След доста време Лестър явно реши какво да прави и извърна погледа си, пронизващ като лазерен лъч.

— Вие не можете да вземете кутийката — отсече, — затова пък мога да го направя аз. Ще кажа, че искам да я изследвам, и ще ми разрешат да я изнеса. Ще постъпим ето така. Каквото и да смятате да правите с кутийката, ще го правите в мое присъствие. По този въпрос съм непреклонен.

Нели обви ръце около врата му. Не че трябваше да се насилва… В края на краищата Лестър си беше доста…

— Хиляди благодарности! Няма да съжаляваш, обещавам!

Бурната й реакция привлече вниманието на Дан и Ейми. Нели вдигна палци.

Урааа! — каза момчето и направи храбър опит за сложна танцова стъпка.

Нели погледна с вдигнати вежди Ейми, която се взираше в Лестър. Втората усети погледа на гувернантката си и в отговор сви рамене.

„Майко мила, това момиче не си поплюва — помисли си Нели. — С Дан може и да бележа някакъв напредък, но Ейми е съвсем различна опера…“

Лестър се отскубна с плаха усмивка от обятията й. Взе кутийката и я прибра в найлоновия плик.

— Ще отида да поговоря с шефа — каза той. — Чакайте ме пред хангара.

* * *

Навън времето се променяше. Слънцето се бе превърнало в гневно оранжево кълбо, което се бореше със струпалите се огромни морави облаци. От вятъра клоните на палмите нашепваха зловещо.

Ейми разтърка голите си ръце. Беше топло и задушно, но вятърът беше доста хладен.

— Май се задава буря — каза Нели.

Ала Ейми не мисли дълго за времето. Докосна медальона с дракона.

— Ще се наложи да го срежа — каза натъжена.

„Може би Грейс е била от самото начало злодей, Мадригал, но медальонът си ми харесваше още преди да го разбера“, помисли тя.

— Може би ще ни трябва само за да отворим кутийката — отвърна брат й. — И после ще дадем огърлицата да я поправят.

— Хм, може да има и проблем — намеси се Нели. — За да накарам Лестър да ни даде кутийката, му казах, че сигурно ще успеем да я отворим, и обещах да я върнем заедно с тайната как се отваря.

— Какво толкова!? — възрази Дан. — Това, че ще му кажем как се отваря, не означава, че сме длъжни да му даваме и всички неща.

Ейми явно се усъмни.

— Не знам — рече тя. — За какво ти е да знаеш как се отваря, при положение, че не можеш да го направиш?

— Защо да не направят копие на медальона и на другите неща? — продължи да упорства Дан.

Сестра му го погледна с обич. Той разбираше колко много значи за нея огърлицата на Грейс.

Точно тогава Лестър излезе от хангара. Носеше пакет, увит в груб плат.

„Кутийката.“ Ейми настръхна от нетърпение.

— И така, къде ще го направим? — попита Лестър.

Ейми се позамисли.

— Дали да не отидем в някой хотел, Нели? Така ще можем… да се усамотим.

— „Ройъл Харбър“ е точно край морето — рече Лестър. — Това вероятно е най-хубавият хотел в Порт Ройъл и е на две крачки оттук.

— Вие, хора, вървете — подкани Нели. — А аз ще се върна да докарам с колата багажа.

Вятърът се усилваше. Развяваше косата на Ейми, а тя я шибаше в очите. Накрая момичето се видя принудено да държи кичурите си с ръка.

Отидоха в хотела, влязоха и зачакаха точно при входа. След няколко минути, точно когато пристигна и Нели, западаха едри капки дъжд. Ейми и Дан се втурнаха да помагат с пренасянето на багажа, включително клетката със Саладин. Той даваше ясно да се разбере, че не е особено признателен, задето са го оставили сам в колата. Дан го извади от клетката и го замилва. Саладин нададе последно недоволно „мъъър“, но се намести удобно в ръцете на момчето.

Докато Нели взимаше стая, Лестър отиде при прозорците в другия край на фоайето. Оттам се откриваше гледка към океана и към ресторант на открито — на няколко равнища, с покрив от палмови листа.

Ейми отиде при Лестър. Надзърна от прозореца към посетителите в ресторанта — няколко семейни двойки, група жени, петима души около кръгла маса…

Тя ахна и пребледня.

Петима души.

Иън, Натали, двама едри като канара мъже и… Изабел.

Изабел Кабра с превръзка на главата — по-голяма разновидност на марлята, с която преди два дни се беше разхождала и Ейми. Въпреки раната си, Изабел, кой знае защо, не изглеждаше слаба или уязвима, обратното, имаше още по-страховит вид, като пират с превръзка на окото или като човек от банда мотоциклетисти с белег.

За миг Ейми изпита нещо като възхищение. Допреди броени часове, плувнала в кръв, Изабел лежеше в безсъзнание. Сигурно и досега имаше най-малкото ужасно главоболие. И въпреки това седеше заедно с другите — бяха близо един до друг и явно крояха нещо.

Ейми бе повече от сигурна, че не подготвят градинско увеселение.

* * *

— Дан! — извика тя и изтича при него. — Кабра… тук са!

— Къде?

Тя посочи трескаво с ръка.

— Там, отвън. В ресторанта. Могат да влязат всеки момент!

— Трябва да предупредим Лестър…

Докато бързаха през фоайето към него, Ейми се запита какво да му каже. Със сигурност не можеха да му обяснят всичко от край до край за издирването на ключовете към загадката… щяха да им трябват няколко часа. Ейми реши да му съобщят само най-необходимото.

— Лестър — подхвана задъхана, — в ресторанта има едни хора и ако влязат и ни видят… каквото и да правиш, в никакъв случай не допускай да се приближат до кутийката. Не бива да научават за нея…

— Нищо чудно да се опитат да я откраднат — допълни Дан. — Дали да не се престориш, че не ни познаваш…

Лестър премести поглед от сестрата към брата и Ейми видя, че е смаян.

— Идват! — предупреди Дан.

Нямаше време за планове.

— Гледайте през прозореца — подкани отчаяна Ейми. — Така ще бъдем с гръб към фоайето и те може би няма да ни забележат.

Към тях вървеше Нели.

— Взех стая — провикна се тя. — Какво става тук?

— Кабра — отговори Дан. — Не бива да допускаме да видят Лестър.

Нели не зададе никакви въпроси. Застана зад Лестър и всички се наредиха плътно един до друг при прозореца — мъжът със скъпоценната кутийка беше в средата.

— Идват — каза Дан.

Семейство Кабра влязоха във фоайето, следвани от двамата мъже по анцузи и с тъмни очила. Бяха огромни, над метър и осемдесет, целите в мускули. Изглеждаха така, сякаш редовно си похапваха на закуска — момченца с размерите на Дан.

Ейми се престори, че се е захласнала през прозореца, по който вече барабаняха дъждовни капки. Зърна за миг, с крайчеца на окото, Кабра и останалите, докато те прекосяваха фоайето в другия му край. После ги изгуби от поглед и не се сдържа, обърна се и започна да брои секундите.

„Две… три… четири…“ Ако бяха отседнали в хотела, вече би трябвало да са стигнали при асансьора, а ако не, вече щяха да са излезли навън. „Пет… шест… седем…“

Седем не се оказа щастливо число.