Метаданни
Данни
- Серия
- 39 ключа (9)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Storm Warning, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Емилия Масларова, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми(2015)
Издание:
Линда Сю Парк. Бурята
ИК „Егмонт България“, София, 2010
Редактор: Йорданка Генчева
Коректор: Таня Симеонова
ISBN: 978-954-27-0684-7
История
- —Добавяне
Глава 14
След като се върнаха в колата, Дан удари Ейми по разперената длан толкова силно, че тя чак изтръпна.
— Успяхме! — кресна той. — Кобрите му с кобри… пълзете сега като червеи по корем и се заврете в някоя дупка. Ха!
Няколко секунди Ейми се остави на радостната тръпка и вълнение. Държеше се много по-овладяно. Бе почти замаяна при мисълта, че наистина са изиграли Изабел Кабра и са успели да вземат зъба.
Дан се бе въодушевил толкова, че съвсем забрави да е предпазлив.
— Сега вече имаме символите и на четирите клана! — провикна се той, явно изобщо не бе забелязал, че сестра му го гледа притеснено.
„Страхотно, няма що. Преди Нели знаеше само за змиите и зъба, сега вече знае всичко.“
Дан продължи да дърдори:
— Но пак не знаем за какво са и какво да правим от тук нататък.
Ейми вече беше мислила за това.
— Я се обади на госпожа Алис, Нели! Питай я помни ли Грейс да се е интересувала от нещо, докато е била тук, освен от обицата де.
Последвалият телефонен разговор се оказа дори по-ползотворен, отколкото се бяха надявали. Госпожа Алис си спомни, че Грейс е била очарована от археологическите разкопки в Порт Ройъл и е прекарвала при тях много време. По нейно предложение се обадиха на Лестър в Архива. Тъй като беше историк, той знаеше всичко за Порт Ройъл. Обеща да ги чака след работа.
По пътя за Порт Ройъл минаха през Палисадос, дълга ивица земя, извита на подкова покрай океана. Полуостровът беше толкова тесен, че на места се виждаха от едната страна пристанището на Кингстън, а от другата — океана. Лестър беше казал на Нели да отидат с колата при църквата „Свети Петър“. Църквата беше малка и бяла.
Лестър вече ги чакаше и ги посрещна с милата си усмивка.
— Това тук е „Свети Петър“ — обясни им. — Искам да ви покажа нещо.
Заведе ги в двора, където имаше малко гробище.
— Ето, вижте — посочи той плоска надгробна плоча.
Ейми прочете на глас надписа отгоре:
— „Тук са тленните останки на Луи Галди, починал на 80 години, на 22 декември 1739 година в Порт Ройъл. Роден е в Монпелие, Франция, но заради религиозните си убеждения е избягал от страната и се е установил на този остров, където през 1692 година е бил погълнат от Голямото земетресение и по Божието провидение е бил изхвърлен при следващия трус в морето, а после като по чудо е доплувал до лодка и се е спасил. След това е живял дълго в голяма слава. Обичан от всички и оплакван от мнозина след смъртта си.“
— Погълнат от Голямото земетресение ли? — учуди се Дан.
— На 7 юни 1692 година — поясни Лестър. — Много силно земетресение, последвано от приливни вълни и вторични трусове. Предполага се, че като много други, и Луи Галди е хлътнал в пукнатина в земята. Повечето са загинали, когато при вторичните трусове пукнатините са се затворили. Той обаче някак си е бил изхвърлен оттам и е паднал на километри в морето.
— Какъв полет! — възкликна Дан.
Лестър се усмихна.
— Знаех си аз, че ще ти бъде интересно.
— Изумително е, че се е спасил — отбеляза Ейми.
— Земетресението е разрушило две трети от града — продължи Лестър. — На път за насам сигурно сте забелязали, че сега на това място е доста спокойно и има само малко рибарско селище.
— Ама че земетресение — намеси се и Нели.
— Обзалагам се, че е заради вълните — заяви Дан. — Нещо като цунами, което е помело всичко наоколо.
— Нещо такова — съгласи се Лестър, — но не съвсем. Целият град е бил построен върху пясък. Земетресението и приливните вълни са направили основите неустойчиви и почти целият град е бил всмукан в подвижните пясъци.
Дан зяпна от изумление.
— Целият град ли? Леле!
— Сега се казва Потъналия град, ето там е — посочи Лестър на североизток. — Правя проучване, работя с археолозите. Потъналият град се смята за едно от местата с най-богати археологически разкопки на Карибите, всъщност в цялото Западно полукълбо. Град от XVII век, запазил се изцяло под водата.
За Ейми въодушевлението му се оказа заразително. Открай време обичаше историята, но сега благодарение на Лестър осъзнаваше, че тя не се свежда само до дати, местности и имена. Разбираше, че миналото е живо и ни заобикаля.
— Има и няколко кораба, които се опитваме да спасим — продължи мъжът. — Също ги проучваме сантиметър по сантиметър.
Ейми го слушаше внимателно.
— Можем ли да отидем там? На разкопките?
„Грейс — помисли си тя. — Госпожа Алис каза, че Грейс е прекарвала много време тук. Сигурно е ровила и е търсила разни неща, свързани с Ан Бони и Нани. Археологическите разкопки са точно мястото да се опитаме да разберем какво е издирвала…“
— Искате да видите разкопките ли? — грейна Лестър в още по-лъчезарна усмивка. — Обикновено не пускат туристи, но ще видя какво мога да уредя — добави той и намигна.
Дан също го озари с усмивка.
— Ти, Лестър, си върхът!
* * *
Приближиха се с колата към океана откъм другия край на полуострова и Ейми за кой ли път се изуми от цвета на морето.
— Лаз-тюрк-електросин… — прошепна тя отново.
После примига.
Извади от раницата си увеличителното огледалце и малката златна ивица.
— Какво? — попита Дан. — Пропуснали ли сме нещо?
Очите на Ейми грееха.
— Всичко е ясно! — каза тя. — Това изобщо не са думи. А са нещо като… съкращения. — Тя затърси отново в раницата и извади химикалка и малък бележник. — Виж — подкани и започна да пише:
ЕКТОМАЛУДЖА
ЕК — Екатерина
ТОМА — Томас
ЛУ — Лусиан
ДЖА — Джанъс
— Супер! — възкликна Дан. — Ето какво било! — после лицето му помръкна. — Но пак опираме до стария проблем. Разбрахме какво означава, а не знаем какво да правим с него. — Отчаян, той се удари с юмрук по дланта. — Да се пукнеш от яд!
Ейми прибра златната ивица.
— Знам — каза тя, — но две крачки напред, една назад пак си е напредък.
Дан не искаше и да чуе.
— Не бива да допускаме крачки назад — промърмори той.
* * *
Археологическите разкопки в Порт Ройъл не бяха туристическа забележителност. Работеше се предимно в хангар недалеч от главния кей.
Лестър ги вкара вътре. Помещението беше огромно, без прегради. Отстрани до стените имаше дълги маси. В дъното бяха наслагани бюра и компютри. В хангара имаше петима-шестима души, които работеха по масите или на компютрите. По пода в средата бяха наслагани сандъци, пълни с тайнствени предмети, и купчини от различни неща — някои бяха върху брезент, други бяха заметнати с него. Човек не можеше да разбере що за „неща“ са това, всичко изглеждаше покрито с кафеникаво сивкавозелена коричка.
Ейми усети как леко изтръпва от вълнение. Цветовете — ръждиво, като на раковини и на водорасли — означаваха, че всичко в купчините е дошло от дъното на океана. От Потъналия град или от корабите…
— Разкопките имат за цел да се проучат пет сгради, които са били погребани под подвижните пясъци и са се запазили удивително добре — каза Лестър. — По стените ще видите архитектурни скици, даващи представа как са изглеждали къщите.
— Има ли тук нещо, взето от пиратски кораби? — полюбопитства Ейми.
— Възможно е и да има — отвърна Лестър. — Ние не проучваме корабите. С тях се занимават частни фирми. Ала дълги години Порт Ройъл е бил убежище на пирати. Няма как да сме сигурни, но е много вероятно някои от предметите, които намираме в тези сгради, навремето да са били в пиратски ръце.
Ейми погледна многозначително Дан. Нищо чудно в помещението да имаше предмети, до които се е докосвала Ан Бони.
— Разходете се и разгледайте — предложи Лестър. — Моля ви, не пипайте нищо, затова пък с удоволствие ще отговоря на въпросите ви. В този край — посочи той лявата стена — реставрират по-големите предмети, а отдясно — по-малките.
Ейми и Дан се насочиха към дясната страна на хангара. При дългите маси работеха трима души, които използваха най-различни инструменти — някои като мънички зъболекарски пинцети и скалпели. Имаше увеличителни стъкла, лупи като на бижутерите, дори микроскоп. Имаше и четки с всевъзможни размери — от такива, с каквито се мият съдовете, до най-тънките на художниците.
Една жена обработваше нещо, което приличаше на голяма купа. Друга беше наредила пред себе си много мръсни сребърни прибори. Ейми тръгна бавно по дължина на помещението, като от време на време спираше, за да погледа как хората работят. Виждаше, че е трудно — вероятно се искаха няколко дни, за да се почисти една-единствена вилица.
— Първо използваме механични средства — обясни Лестър, — а това означава, че се стремим да почистим на ръка предметите. Ако се окаже невъзможно, се използват химикали. Но е много по-опасно. Когато не си наясно от какво е изработен предметът, не знаеш и как ще реагира, ако го потопиш в химикали. Ето защо прибягваме до тях само в краен случай — правят го в университета. Тук можем да се заемем само с механичното почистване.
Ейми отиде при последните две маси. По едната бяха наслагани вече почистени неща. Всяко беше прибрано в найлонов плик с цип и номерче. По другата маса бяха наредени вещите, които трябваше да се промият с химикали. Още бяха мръсни.
Ейми се взря в почистените предмети. Повечето приличаха на парчета от грънчарски изделия. В един от пликовете беше сложена керамична чаша, от която липсваха части. Имаше и красива сребърна кутийка с издълбани по нея завъртулки и две оловни чинии, които явно се бяха запазили почти непокътнати, както и няколко стъклени бутилки, глинени лули и най-малко десетина лъжици, всяка сложена в отделно пликче.
Дан застана до сестра си.
— Направо не знам как ще го намерим — каза той.
— Особено при положение, че не знаем какво търсим.
Той махна отчаяно с ръка към купчината в средата на помещението. Ръката му застина във въздуха.
— Чакай — каза Дан, — може и да не знаем какво точно търсим, но все знаем нещичко. По това, което търсим, вероятно има мечки, вълци и змии.
Ейми застина за миг. Покрай думите на Дан й бе хрумнало нещо и тя премести поглед от лъжиците към сребърната кутийка.
Тя беше украсена навсякъде, не само отгоре, но и отстрани. Издълбаните по нея фигури изглеждаха съвсем произволни. Не бяха, разбира се, изображения на мечки и вълци — така щеше да бъде прекалено лесно. Представляваха завъртулки и криволици, а между тях имаше вдлъбнатини без видим рисунък.
— Дан — прошепна Ейми. — Кутийката… виждаш ли празното място отстрани?
Брат й погледна накъдето сочеше тя.
— Луда ли съм…?
— Да — каза незабавно той. — Повтарям ти го от години.
Но на Ейми не й беше до шеги.
— Пространството без рисунки — продължи тя — наподобява правоъгълник, но ъглите са заоблени. Според мен е точно с формата и размерите на това тук — потупа се тя по медальона с дракона в средата на огърлицата.
Дан погледна първо него, после и кутийката. Сетне затвори за миг очи. След като ги отвори, каза:
— В митническата декларация имаше и кутийка с украса.
— Така ли? — попита сестра му доста високо, изумена — за пореден път — от паметта му и от надеждата, че са попаднали на следа.
— Трябва да я разгледаме от по-близо — подкани момчето.
Отиде да доведе Лестър, който си говореше с Нели. Тримата се върнаха при Ейми.
* * *
— Разбира се — каза Лестър. — Ще я извадя от плика, но не мога да ви разреша да я докосвате.
Той махна защитното найлоново покритие на кутийката. Тя беше с формата на кутия за обувки, но два пъти по-малка.
— Странно е, че питате точно за този предмет — каза мъжът. — Всъщност само той не е намерен при разкопките на развалините.
— В такъв случай откъде се е взел? — полюбопитства Ейми.
— Получи се от анонимен дарител — поясни Лестър. — Заедно с писмо, в което се казваше, че кутийката е наследствена ценност на семейство от Порт Ройъл, спасило се по време на земетресението. Дарителят решил, че тя трябва да бъде изложена заедно с предметите, намерени при разкопките. — Лестър я разтръска леко и всички чуха едва доловим шум. — В писмото се казваше и че никой досега не е успял да я отвори. Вътре има нещо, ала вероятно така и няма да разберем какво. Опитахме да я разгледаме на рентген, но както личи, отвътре е с олово. А няма да повреждаме ценен предмет, за да разберем какво има в него. Видяхте ли онези китайски кутийки, които се слагат една в друга?
— Аз да — потвърди Нели. — Наистина са страхотни.
— Точно така — съгласи се Лестър. — Обикновено се правят от дърво, от плъзгащи се дъсчици. Заключалка няма, но кутийката не се отваря, докато не плъзнеш дъсчиците точно по определен начин. И това тук е нещо такова с тази разлика, че, поне доколкото успяхме да установим, няма дъсчици.
Мъжът вдигна кутийката, така че те да я видят от всички страни.
И Ейми, и Дан се заеха да я оглеждат внимателно. След по-малко от пет секунди той се взря с блеснали очи в сестра си. Ейми веднага се доближи.
Рисунките отстрани на кутийката, срещу страната с мястото с формата на медальона, се гънеха произволно. Но и там имаше празно пространство и още щом го видя, Ейми разбра какво е привлякло погледа на брат й. Човек никога не би го забелязал, ако не знае какво точно търси.
Пространството беше точно с размерите и формата на мечешки нокът.
И иска ли питане, върху третата страна на кутийката Ейми и Дан намериха две криволици като змийчета, а върху четвъртата — издължен триъгълник с размер точно зъб на вълк!
— Извинявайте — изпелтечи Ейми и издърпа брат си няколко крачки встрани.
— Анонимен дарител, как ли пък не — прошепна той развълнуван. — Със сигурност е бил някой от рода Кахил.
— Кутийката навярно се отваря така — допълни не по-малко развълнувано Ейми. — Като сложиш отстрани и четирите предмета. Няма друг начин!
— Трябва да я вземем — каза Дан.
— Но как? — Ейми го обмисляше още от мига, когато видя вдлъбнатината, приличаща на мечешки нокът. — Ако я откраднем, ще постъпим ужасно с Лестър. Той може дори да си изгуби работата!
— Разбира се, че не искаме да я крадем — заяви Дан, — но май нямаме друг избор.
— Моля?
Ейми се стресна и се обърна. Не беше забелязала, че Нели стои съвсем наблизо и подслушва.
— Няма да крадете нищо — отсече тя. — Най-малкото — от това място.
Ейми стисна юмруци.
— Не ти влиза в работата — каза.
Нели я изгледа спокойно.
— Ще видим — отвърна и се отдалечи.