Линда Сю Парк
Бурята (13)

Глава 13

Веднага щом семейство Кабра слезе от автомобила, Ейми разбра, че е изпаднала в беда.

Двамата с Дан бяха разчитали, че както винаги, Изабел ще е безупречно облечена и с обувки на високи токове — нейна запазена марка. Планът им беше да прилъжат Иън в едната посока, а Натали — в другата, и те да влязат в гората, а Изабел да остане, тъй като не може да ги последва. Дан трябваше да подгони Иън, а Ейми — Натали, а после Дан и Ейми щяха да се върнат, за да се преборят с Изабел, докато тя е сама.

Но ето че Изабел беше по маратонки и тичаше така, че не изоставаше от Натали.

При водопада Ейми щеше да се изправи сама срещу двете.

Момичето беше проучило предварително района, затова избърза напред, като зави по една по-малка пътека в гората. Ако Натали беше сама, Ейми щеше да се опита да я заблуди. Но не биваше да изпуска от поглед Изабел, което означаваше, че трябва да продължи към водопада.

Тя притича по дървеното мостче над един поток. След няколко метра вече беше на поляната в подножието на водопада. Той беше между две отвесни скали, покрити с папрат и други зелени растения. Водата се стичаше по няколко каменни прага, които приличаха на стръмна стълба.

Ейми наджапа във водата и тръгна да се качва по скалите право към водопада. Каменните прагове, по които можеше да се покатери, бяха четири на брой. Ейми забърза по тях, като внимаваше — бяха хлъзгави от мъха и водораслите.

Петият праг беше много нависоко и тя не можеше да достигне до него. Той образуваше нещо като таван на пещера, пред която водата се стичаше така, че приличаше на завеса. Ейми вече бе мокра до кости — покатери се на четвъртия праг и се плъзна зад водната завеса.

Това място не изглеждаше като скривалище. Беше достатъчно човек само да погледне водопада, за да се досети къде е отишла Ейми.

Тя отстъпи назад към дъното на пещерата и намери нещата, които те с Дан бяха оставили там: мрежа против комари и въже. Планът беше, ако Ейми не успее да заблуди Натали, да я доведе тук, да метне върху нея мрежата и да я завърже. Беше му хрумнало на Дан — след като бе решил да омотае Иън в товарната мрежа, явно не можеше да измисли друго, освен капани с мрежи.

Като начало планът не бе особено добър: Ейми се съмняваше, че ще успее да завърже Натали. А сега, след като на сцената се беше появила и Изабел…

Ръцете на Ейми трепереха. Какво можеше да направи тя срещу двете? Огледа се трескаво, сякаш решението на въпроса щеше да падне най-неочаквано от небето.

Нищо. Съзнанието й бе пусто, в него имаше само ужас. Всеки момент убийцата на родителите й щеше да изскочи от водната завеса.

* * *

Ако Изабел не беше застанала точно до Натали, едва ли щеше да познае майка си, понеже точно сега тази нейна майка беше вир-вода — колко неизискано! — и се катереше по скалите невероятно бързо.

Жената мина зад водопадната завеса, следвана плътно от дъщеря си. Натали загледа как майка й отмята леко глава, за да изтръска водата от косата си. Изведнъж беше спряла да бърза.

По-младата представителка на рода Кабра видя, че Ейми е застанала при скалата в дъното. Изабел от своя страна протегна ръка:

— Дракона, ако обичаш! — подкани тя.

Каза го високо, за да я чуят през тътена на водопада, и въпреки това Натали се възхити колко спокойно се държи майка й. Сякаш искаше от Ейми шоколад.

— Не е… не е у мен — отвърна момичето и се дръпна от Изабел. — Ако искаш ме претърси. Казвам ти истината. Не е тук, оставих го в града.

— В такъв случай идваш с нас — отсече Изабел. — Къде ти е свитата? Както и да е, няма значение. Все ще им съобщим някак и съм сигурна, че още щом чуят… чуят какво съм намислила за теб, ще дотичат презглава.

Натали не знаеше какво е намислила майка й, но със сигурност то не бе да ходят да хапнат и да напазаруват. Усети как я присвива под лъжичката.

„Само не кръв. Моля те, само не кръв, толкова е… отвратително.“

Натали веднага се почувства изменница, но не можеше да се отърси от тази мисъл.

Изабел пристъпи напред, сграбчи Ейми за ръката и я изтегли през водната завеса. Затика я да слезе по стъпалата, стискаше я толкова силно, че Ейми извика от болка. Натали тръгна след тях и на няколко пъти за малко да изгуби равновесие върху хлъзгавата повърхност.

— Връщаме се в града и ти ми даваш дракона — заяви Изабел, сякаш това бе най-лесното нещо на света. — После ще се свържем с оная твоя бавачка.

Върнаха се на пътеката. Ейми се мъчеше всячески да се отскубне от жената, която я държеше, но не постигна нищо. Изабел я стискаше с желязна хватка.

Отпред изникна дървеното мостче. И точно тогава…

— Ейми! Бягай!

Натали видя как Ейми реагира незабавно. Както стоеше пред Изабел, я удари с глава по брадичката. Изабел изпищя от болка, а Ейми се отскубна от ръката й и хукна по моста.

Изведнъж се чу нещо като трополене: Натали така и не разбра какъв е този звук. Двете с Изабел също се завтекоха по моста.

Дъщерята видя твърде късно десетките кафяви топчета, които се търкаляха пред нея. Подхлъзна се на едно и изгуби равновесие. Същото се случи с Изабел. Натали сграбчи перилата, за да не падне. Майка й обаче не извади такъв късмет.

Падна и си удари главата в една желязна подпора. Свлече се в безсъзнание на земята.

Натали изписка. Видя как от раната върху челото на майка й руква кръв.

После чу как някой казва:

— Дизайнерски кучешки лайненца. Знаех си аз, че ще свършат работа.

* * *

Ейми не повярва на очите си.

Нели!

Беше хвърлила на моста десетки индийски орехчета и сега, застанала в другия край, развяваше празната чанта.

Точно тогава Ейми чу приближаващи се стъпки.

— Ейми!

Беше Дан. Показа се и спря рязко, за да осмисли разкрилата се пред него гледка.

— Какво става тук? — попита той.

Нели събра на топка чантата и се хвана за хълбока.

— Правя каквото реша аз, а не каквото ми наредят — заяви, вторачена в Ейми.

Тя я погледна с разширени от изненада очи.

— Ура! — вдигна юмрук Дан. — И Иън е хванат в мрежата… ще мине цяла вечност, докато разбере как да се измъкне. Взехте ли зъба?

Ейми примига.

— Още не — отговори тя.

Тримата отидоха на моста. Изабел лежеше по гръб, разперила непохватно ръце и крака. Ейми не можеше да си събере мислите. Беше й странно да вижда вдъхващата ужас непобедима Изабел просната на земята като кукла, което някое дете е запокитило.

— Можем… — подхвана Дан с пресипнал глас — всъщност той грачеше. — Можем да направим така, че тя да не ни създава повече главоболия.

Ейми го погледна изумена.

„Как се получава така, че той сякаш винаги знае какво си мисля аз?“

— Хм, не че искам да… — изпелтечи брат й. — Но ако… ако има нещо, което да я извади от строя… Да кажем, за около месец…

Какво можеха да направят? Да я ударят още веднъж по главата? Дали щеше да се получи? Да й счупят някоя и друга кост? Да я изритат силно по стомаха с надеждата да й нанесат вътрешни рани?

Тези мисли минаха през главата на Ейми само за няколко секунди, ала те бяха достатъчни момичето да осъзнае истината.

— Не можем да го направим — прошепна.

Говореше не само за физическите рани. А и за това, че не бива да си отмъщават по този начин на Изабел. Вече бяха стигнали до единодушното мнение, че се стремят към справедливост. Това беше поредната възможност да докажат, че се различават от останалите Мадригали.

Дан въздъхна достатъчно силно и за двамата — въздишка и на облекчение, и на съжаление.

* * *

Натали беше приклекнала над Изабел. Беше й съблякла якето и беше затиснала с ръкава раната върху челото й. Момичето вдигна очи.

— Тече й кръв. Много ви моля, помогнете ми.

Ейми виждаше за пръв път Натали такава. Е, да, тя беше мокра до кости, от което изглеждаше още по-зле, но Ейми виждаше, че цялото й лустро се е изпарило. Натали приличаше на уплашено петгодишно дете.

Нели прегледа набързо Изабел.

— Пулсът й е наред, дишането също. Но май ще се наложи да й шият раната на челото.

— Да я шият ли? Значи ще остане… белег? — попита явно ужасена Натали.

Нели не й обърна внимание.

— На теб ли ще се падне честта? — попита тя Ейми.

Момичето се поколеба. „Изабел не е мъртва… не е като да пипам труп“, помисли си. Въпреки това не й се искаше да хваща ръката на Изабел и да вдига ръкава.

И на двете ръце нямаше гривни.

— Зъбът — каза Ейми на Натали, — къде е?

Другото момиче стисна устни и поклати глава в знак на отказ.

— Искаш да я претърсим ли? Само кажи — заяви Нели с доста заканителен глас.

Ейми погледна бързо Натали, после отново Нели.

— Ще ми дадеш ли една минута? — попита тя. — Питам и теб, Дан.

Брат й я изгледа възмутен. Но двамата с Нели слязоха от моста и застанаха на няколко метра от него.

Ейми приклекна до Натали.

— Зъбът ми трябва — обясни тя. — Ако майка ти започне да идва на себе си, ще се наложи да я ударим още веднъж, за да припадне, а това няма да е добре за нея. Кажи ми къде е зъбът и ние ще ти помогнем да я заведеш на лекар.

Натали се намръщи, но не отвърна.

Ейми продължи да я притиска.

— Нищо чудно вече да има сътресение на мозъка. Колкото повече се бавим тук, толкова по-зле за майка ти.

Натали изглеждаше отчаяна.

— Дай да направим размяна — предложи тя. — У теб е драконът, който майка ми търси. Аз ще ти дам зъба, а ти ще ми дадеш дракона.

Ейми поклати глава.

— Не мога да направя такова нещо — отговори тя.

Дълго мълчание. Натали престана да притиска раната на майка си — кръвта беше спряла.

— Ще й бъде неприятно, че ще й остане белег — прошепна тя. — Как мислиш, дали ще може да се скрие с грим?

„Майка й е в безсъзнание, тече й кръв, а Натали седнала да ми говори за гримове!“

Но другото момиче наистина изглеждаше притеснено.

— Не разбирам много от грим — провлече Ейми. — Мама… така и не успя да ми покаже. Бях само на седем години, когато почина. — Мълчание. — Има много неща, които не успяхме да направим заедно.

— Пазаруваме — рече Натали. — Ето какво правим най-често с мама.

— Да — промълви другото момиче. — Никога няма да отида на пазар с мама.

Очите на Натали се разшириха.

— Какъв ужас.

Ейми се наведе напред.

— Моля те, Натали — каза тя. — Майка ти трябва да отиде при човек, който може да й помогне.

Натали погледна отново Изабел.

— Обещаваш ли ми? — попита отчаяната дъщеря с треперлив глас. — Обещаваш ли ми… че няма да я нараниш още, ако… ако аз…

Ейми вдигна ръка като скаут.

— Заклевам се — заяви тя.

Натали бръкна в един от вътрешните джобове на панталона на майка си.

— Сложи го тук — обясни тя. — Каза, че ако се случи нещо, може би ще се наложи да си съблече якето, но че се искат много повече смелост и наглост да й смъкнат панталона.

— Умно — отбеляза съвсем чистосърдечно другото момиче.

Натали дръпна лепенката, с която се затваряше джобът, и извади зъба, закачен на ключодържател.

— Намери го преди цяла вечност — каза тя. — Обикновено го носи на гривната си с висулките, но обясни, че днес да стои в джоба ще е по-безопасно.

Подаде го на Ейми, която го погледа малко, а после го стисна здраво в шепа. Изправи се.

— Ти стой тук — рече тя. — Ще се обадим на Бърза помощ — да дойдат да ви приберат.

Натали сбърчи замислено челото си.

— Я чакай — викна. — Имаш ли нещо, с което да ме завържеш?

— Искаш да те завържа? — повтори стресната Ейми.

Натали кимна.

— Щом майка дойде на себе си и види, че зъба го няма…

— О, разбрах — рече Ейми. Подсмихна се на Натали. — Умно — повтори най-чистосърдечно.