Ребека Джеймс
Красиво зло (8)

Седма глава

— И после какво стана? — Карли се приведе напред и очите й се разшириха от любопитство. — Хайде! Не можеш да спреш тук.

Но Рейчъл стоеше на прага. Пижамата й бе омачкана, лицето — зачервено и подпухнало. Видях, че е плакала.

— Рейч? — протегнах ръка към нея. — Какво има?

— Пак сънувах страшен сън.

— О! Ела тук. Ела и седни с нас — подканих я и се усмихнах извинително на Карли. Тъкмо й разказвах за предишната вечер, която бях прекарала заедно с гаджето си, Уил. Бяхме се целували и докосвали и едва не правихме секс. Карли настояваше да чуе всички подробности.

Карли беше най-добрата ми приятелка — високо, откровено момиче, известно повече с остроумието и нетактичното си чувство за хумор, отколкото с успеха си в учението. Когато се записа в нашето училище, двете се възневидяхме от пръв поглед: аз бях отвратена от очевидната вулгарност на Карли, а тя, по своите собствени думи, ме бе сметнала за „нахална надута богата кучка“. Мисля, че дълбоко в себе си и двете се плашехме от това, което изглеждаше като огромни различия помежду ни.

Станахме приятелки по време на лагера през седмата ни година в училище — седем кошмарни дни на студ, влага, глад и неудобство, които трябваше да ни помогнат да „открием себе си“. На нас двете с Карли ни бе възложено да готвим заедно (сигурна съм, че това беше съзнателен план на учителите, за да ни съберат на едно място — искаха от учениците да се сближат с всичките си врагове по време на този лагер) и помежду ни се създаде силно приятелство, докато всяка нощ се борехме да приготвим от крайно ограничените продукти нещо годно за ядене и да се справяме с постоянните гръмогласни оплаквания на съучениците си. Останах впечатлена от способността на Карли да се шегува с всичко и да приема оплакванията с възхитително чувство за хумор. А тя по-късно ми каза, че се е впечатлила от упоритостта ми, от твърдата ми решителност да се опитам да извлека най-доброто от това, с което разполагахме. Хареса й как нощ след нощ не спирах с опитите да приготвя свястно ядене, макар и двете да знаехме, че е невъзможно.

Рейчъл седна на пода до мен и аз обгърнах раменете й с ръка.

— Пак ли същият сън? — попитах.

— Да.

— Рейчъл все сънува един наистина ужасен сън — обясних на Карли. — Вижда момиче, което й се струва много познато, и то й се усмихва, така че тя отива до него.

— И колкото повече се приближавам — продължава вместо мен Рейчъл, — толкова по-познато ми се струва лицето на това момиче. Отначало наистина съм развълнувана и щастлива да го видя. Сякаш наистина го обичам много, сякаш я познавам отнякъде. Но докато се приближавам, започвам да си мисля, че това момиче може би не е чак толкова дружелюбно, колкото изглежда, или че у него има нещо много лошо. А после, когато заставам точно пред девойката, виждам, че тя всъщност съм аз, че има моето лице. И изведнъж просто разбирам какво означава това. Да видя лицето си така. Това означава, че ще умра, и изведнъж изпитвам такъв силен страх… и се опитвам да се извърна, да се махна от момичето… но то се усмихва с ужасна зла усмивка. Опитвам се да избягам, но момичето започва да се смее и, разбира се, не мога да избягам. Тогава се събуждам. — Рейчъл поглежда към Карли и свива рамене. — Наистина е страшно. Знам, че не звучи чак толкова ужасно, но просто… изпитвам такава сигурност, че ще умра. Това момиче, тази моя двойница е нещо като пратеник на смъртта.

— Звучи абсолютно зловещо — съгласи се Карли и потръпна. — Нищо чудно, че те подлудява.

— Защо не легнеш на леглото ми? — обърнах се към сестра си. — Опитай се отново да заспиш. Утре имаш важна репетиция. Трябва да си отпочинала.

Рейчъл се вмъкна в леглото ми. Придърпах завивките отгоре й, целунах я по челото и отново седнах на пода до Карли.

— И? — побутна ме тя. — Моля те, продължавай.

Поклатих глава.

— Не — прошепнах. — Почакай Рейчъл да заспи.

— Знам за какво говорите — обади се сестра ми от леглото с тих глас. — Знам, че си говорите за момчета. Чух ви, когато влязох… Не спирайте заради мен. Това не ме интересува. Честно. Дори няма да слушам.

Карли повдигна вежди, сякаш искаше да каже: „Виждаш ли? Не е кой знае какво.“

— Обещаваш ли? — попитах. — Обещаваш ли, че няма да слушаш, Рейч?

— Едва си държа очите отворени — отвърна тя. — Ще съм заспала, преди да си казала и две думи. Освен това не ме интересува какво правите ти и Уил. Повярвай ми. Просто е гадно.

Така че разказах на Карли какво се е случило между мен и Уил. Разказах й почти всичко с припрян и приглушен глас, за да не чуе Рейчъл. Казах й и за физическата част, но не споменах какво сме си говорили. Не й признах как се смяхме от радост и удивление, как си шепнахме нежни думи и си обещахме да сме си верни. Любящите думи бяха свещени много повече от физическите действия, затова ги запазих за себе си.

* * *

На следващия ден двете с Карли се срещнахме с Рейчъл след репетицията й по пиано. Напоследък бяхме започнали да пием кафе и нямаше нищо по-приятно от това, да отидем в някое кафене и да седим над чаша капучино колкото се може по-дълго — да наблюдаваме другите клиенти, да клюкарстваме за приятелите си. Струваше ни се много зряло, но за разлика от останалите зрели неща, на които започвахме да се наслаждаваме — партита, алкохол и всичко, свързано с момчета, — това бе безопасно и удобно. В него нямаше нищо тайно и нямаше никого, когото да се опитваме да впечатлим. Нямаше нужда да се преструваме. Можехме да бъдем просто самите себе си.

Заведохме и Рейчъл в кафенето и тя заговори колко се вълнува за предстоящия концерт. Другите музиканти били фантастични и всички били на едно мнение как да интерпретират музиката, която щяха да изпълнят. Беше ми приятно да говоря за концерта, защото ме интересуваше, защото обичах и разбирах музиката и защото винаги ми беше приятно да видя сестра си оживена и разговорлива. Но след известно време забелязах, че на Карли й доскучава. Очите й се рееха настрани и тя започна нетърпеливо да потропва с пръсти.

— Карли — казах. — Ехо? Отегчаваме ли те до смърт?

— О, боже! Съжалявам. — Рейчъл притисна длан към порозовялата си буза. — Не спирам да говоря за това, нали? Но просто е толкова вълнуващо. Съжалявам, хайде да сменим темата.

Карли отхвърли извинението й с кратко поклащане на главата.

— По кое време трябва да сте си у вас? — попита тя.

— Нямаме определен час. — Погледнах към Рейчъл и вдигнах рамене. — Но ти трябва да се упражняваш, нали така?

Рейчъл си погледна часовника.

— Да. Но часът е едва четири. Има много време.

— Познаваш ли Джейк, Рос и другите от компанията им? — Карли погледна към мен и от усмивката й разбрах, че има план, включващ нещо, в което не бих желала Рейчъл да се замесва.

— Да. — Познавах ги бегло. Бяха от момчешкото училище, с година по-големи от нас двете. Участваха в една група и бяха прочути с това, че са диви и много популярни.

— Следобед групата ще репетира. В бараката на онзи стар фермер. Е, мислех, че ще е репетиция, но се оказа, че ще е по-скоро парти. Очевидно много хора ще ходят там. Всички от единайсети и дванайсети клас. Нали знаеш — музика, няколко бири и така нататък. Ще бъде забавно.

Поклатих глава.

— Не мисля. Не и днес.

— О, защо не? — попита сестра ми. — Много искам да видя групата.

— Те са последна година, Рейчъл. Ще пият и така нататък. Няма да се чувстваш удобно.

— Ще се чувствам, ако има музика.

— Не. Хайде просто да се приберем у дома.

— О, стига, Кейти! Моля те! Само ще отидем, ще погледаме групата и тогава ще се приберем вкъщи. Знам, мислиш си, че съм голямо бебе, но не е вярно. Имам нужда от малко забавление. Следващите няколко седмици ще репетирам по цял ден. Музиката ще ме вдъхнови. Моля те.

Рейчъл бе различна от повечето си връстници. Тя сякаш не се нуждаеше от приятели така, както повечето тийнейджъри. Не че беше студена или не обичаше хората, напротив, обичаше дълбоко и предано и бе яростно предана на онези, които обичаше. Но беше срамежлива. Сбирките само я правеха непохватна и неловка и тя не умееше да води разговор. Ако някой се обърнеше към нея в тълпата, тя се изчервяваше, заекваше, говореше неразбрано бързо и после се отдръпваше в себе си, за да е ясно, че не иска отново да я заговарят. Беше толкова тиха и необщителна, че в очите на онези, които не я познаваха, изглеждаше надменна и безразлична. Но ако човек успееше да я въвлече в разговор, да я накара за миг да забрави къде се намира, тя го изненадваше колко много е забелязала от случващото се около нея. Беше проницателна, състрадателна и мъдра далеч отвъд годините си. Почти всички, които я срещнеха и направеха усилие да я опознаят, започваха да й се възхищават. Тя бе единственият човек сред познатите ми, който бе изцяло лишен от злоба, завист или алчност единственият, когото бих сравнила с ангел.

Бе толкова нетипично за нея да поиска да отиде на такова събиране, че останах изненадана. Радвах се да видя колко е отпусната и разговорлива с Карли и бях доволна, че иска да присъства на партито. Сметнах го за знак, че излиза от черупката си, и бях очарована. Исках да се позабавлява. Тя не бе бунтовничка по природа в нито едно отношение и изобщо не се притеснявах, че ще се забърка в някаква беда, затова не виждах причина да й откажа. Тя искаше да отиде, искаше да чуе музиката и в това със сигурност нямаше нищо лошо.

Разбира се, тогава не знаех, че това дребно решение ще се окаже толкова важно. Когато нещата се объркат, когато се случи трагедия, хората винаги се обръщат назад, опитват се да намерят повратните мигове важни моменти от времето, които задвижват съдбоносните събития. Понякога е трудно да намериш точно време или точно събитие, конкретно решение, което е можело да предотврати определена трагедия…

— Добре — свих рамене. — Не виждам защо не.

… Но що се отнася до живота и смъртта на Рейчъл, този момент от времето, това единствено най-обикновено решение подпечата съдбата й.