Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Beautiful Malice, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Мариана Христова, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- cherrycrush(2015)
- Разпознаване и корекция
- aisle(2015)
Издание:
Ребека Джеймс Красиво зло
Австралийска. Първо издание
Редактор: Велислава Вълканова
Коректор: Людмила Стефанова
Художник: Виктор Паунов
Предпечат: Митко Ганев
Издателство Ентусиаст, 2010
ISBN: 978-954-8657-12-9
История
- —Добавяне
Шеста глава
— Не, не, не, не! Не Кофс Харбър! — възкликва Алис и клати глава. — Там е ужасно, пълно с дебели хора. И няма хубави ресторанти.
— Пълно е с дебели хора? — поклаща глава и Роби. — Понякога си такава снобка, Алис. Голяма кучка.
— Това е истината. Този град е същинска дупка. И ако искаш ваканция на плажа, Кофс така или иначе не е най-подходящото място. Няма къде да останеш непосредствено до водата, нали знаеш. Железопътната линия минава между къщите и брега. Отвратително е. Повярвай ми. Родителите ми го обожаваха. По-голямо доказателство, че мястото не струва — здраве му кажи.
Алис не ми е разказвала почти нищо наистина съществено за родителите си. Чудя се какви ли са отношенията й с тях. Понякога, изглежда, ги ненавижда — присмива се на бедността им, на лошия им вкус, на глупостта им — и аз съм потресена, че може да е толкова безчувствена към собствените си плът и кръв, към хората, които са я отгледали, които със сигурност я обичат. И все пак друг път тя говори за майка си почти осезаемо с любов и възхищение. Някой ден ще я разпитам по-подробно за тях. Надявам се някой ден да се запознаем.
Тримата се опитваме да организираме съвместно пътуване за почивните дни. Развълнувана съм и си представям приятен уикенд с плуване, ядене и бърборене. Но не можем да се съгласим къде трябва да отидем, а освен това бюджетът ни е малък. Това усложнява нещата, защото Алис е претенциозна.
Чувствам се малко виновна, защото родителите ми имат къща в планината, която от време на време използват през уикенда. Хубава е, модерна, обзаведена с мебели от светло дърво и неръждаема стомана, с отворен план и великолепен изглед към планината. Баща ми я проектира и включи в плана всичко, което обича да вижда в една къща: удобство и стил, чисти прави линии и най-важното, много светлина и въздух. Освен това има плувен басейн и тенис корт, така че винаги има какво да правиш. Къщата е разположена на пет акра земя и е скрита от чужди погледи зад гъста завеса от иглолистни растения.
Родителите ми с удоволствие ще ми разрешат да я използвам. Често предлагат да заведа там приятели за уикенда и знам, че ще са очаровани да чуят как се забавлявам. Мястото е великолепно и сигурно щяхме да си изкараме страхотно. И най-хубавото: без да плащаме! Но не мисля, че ще го понеса. Откакто Рейчъл умря, съм ходила там само веднъж, няколко месеца след смъртта й, когато с мама и татко все още бяхме в шок и се държахме като изгубени, лишени от цел души. Беше толкова болезнено да съм там без сестра си — отсъствието й създаваше някакъв зловещ вакуум, който изсмукваше от мястото всяка радост и любов, — че оттогава не съм се връщала.
По време на ваканциите отивахме с кола от Мелбърн в планинската къща и оставахме там цяла седмица, понякога две. Мястото беше хубаво, тихо и Рейчъл можеше да се упражнява на спокойствие. Голямото й пиано бе централната мебел в жилището и когато Рейчъл бе все още жива, с мама и татко седяхме на терасата, пиехме чай и я слушахме как свири. Нощ след нощ се настанявахме там, омагьосани от силата на музиката и гледката на планините наоколо. Почти не говорехме, но от време на време се споглеждахме, за да се усмихнем, да потвърдим колко сме щастливи, колко приятен, богат и лесен е животът ни.
В къщата нямаше нито телевизия, нито радио, нито някакъв външен източник на развлечения но имаше игри, шах и скрабъл, както и огромни картинни пъзели. Дните, които прекарвахме там, минаваха бавно — времето беше без значение, докато бяхме далеч от изискванията на всекидневието, — а ние се глезехме с привързаност и преднамерено удоволствие от взаимната си компания. Не го казвахме на глас, но беше очевидно от начина, по който се държахме — страхотните игри на тенис, обсъждането на вечерята и решаването кои двама са наред да готвят вечерта, последвано от много внимателното приготвяне и изяждане с наслада на ястието, дългите безцелни следобедни разходки (уловени под ръка и хванали пръстите си едни в други), когато се отдавахме на спомени и се смеехме още повече, любящите усмивки — всичко това бе неизреченото признание, че четиримата сме радостни и благодарни да сме част от такова изпълнено с обич, привилегировано семейство.
Така че, макар планинската къща да е очевидно идеална за екскурзията, не споменавам за нея. Вместо това предлагам да отидем на юг.
— Но на юг водата е по-студена. Искам да отида на север, където е по-топло — изскимтява Алис.
— Дори няма да забележиш проклетата разлика. А и на юг е по-спокойно. И по-евтино.
Роби поглежда към мен и се усмихва. Очите му се разширяват леко с обич и развеселеност от недоволството на Алис.
— Идеята е чудесна, Катрин.
— Хей!
Алис се взира първо в мен, а после и в Роби.
— Видях как се спогледахте току-що. Значи вече си говорите с погледи, а? И може би имате предвид мен? — Усмихва се, но гласът й е остър, а в очите й искри студен блясък. — Само не забравяйте, че всичко се върти около мен. Помежду ви няма нищо. Нямаше дори да се познавате, ако не бях аз.
— Млъкни, Алис — завърта очи Роби и вдига празната си чаша. — Имам нужда от още кафе. Бъди добра домакиня и ни донеси.
Алис доближава лице до неговото и за миг не съм сигурна какво ще направи. Изглежда сърдита и се чудя дали ще изкрещи, или ще му каже да си тръгва. За миг дори си помислям, че може да го ухапе. Вместо това тя притиска силно устни към неговите, отваря уста и напъхва езика си между устните му. После също толкова внезапно се отдръпва, взема празните ни чаши и се изправя.
— Още кафе? Или чай, Катрин? — Поглежда надолу към нас и се усмихва весело.
— Звучи добре. Благодаря.
Роби я проследява с поглед как напуска стаята и от обожанието и стъписването, изписани на лицето му, е очевидно, че е омагьосан.
— Тя сериозно ли говореше? — питам.
Той се обръща към мен със сепнато изражение, сякаш е забравил за присъствието ми.
— Дали е било сериозно? — повтаря и кимва. — О, да. Имаш предвид дали всичко се върти около нея? Напълно сериозно е. Разбираш ли, Алис е съвършена нарцисистка. Абсолютна. Наистина я е грижа само за нея самата.
По онова време просто си мисля, че Роби прави повърхностна, необмислена забележка. В крайна сметка той я обича, така че не е възможно да говори сериозно. Алис е малко себична, малко погълната от себе си, да — и аз съм го забелязала. Но какво от това? Тя може да бъде и удивително щедра и мила. Освен това притежава забележителна способност да слуша и да кара другите да се чувстват специални.
— Но въпреки това я обичаш? — засмивам се.
— Тя е като наркотик. Никога не ми стига. — Изглежда натъжен и внезапната му сериозност ме изненадва. — Знам, че ми се отразява зле, знам, че никога няма да бъда щастлив с нея, но не мога да се спра. Независимо какво ми причинява, не спирам да се връщам отново и отново за още. — Вдига рамене и поглежда настрана. — Страдам от пристрастяване. Пристрастяване към Алис.
— Но какво…? — Каня се да го попитам какво точно е направила, защо смята, че му се „отразява зле“, но тя се връща в стаята, понесла чашите, от които се вдига пара.
И така, тримата правим планове за уикенда, смеем се и забравяме за всякаква предишна неловкост. Спирам да се чудя за това, което каза Роби, а по-късно не се сещам да го попитам. Значи Алис има някои особености на характера. И какво от това? Нима нямаме и всички ние? Просто съм прекалено щастлива, за да позволя това да ме безпокои. Прекалено много се забавлявам, за да обърна внимание на малкия предупредителен гласец, който не спира да цвърчи в главата ми.