Ребека Джеймс
Красиво зло (36)

Трийсет и пета глава

Роби се усмихва. Отначало усмивката му е колеблива, почти уплашена, но когато му се усмихвам и кимам в отговор, той просиява, поклаща глава, засмива се. В следващия миг вече стои пред мен и държи ръцете ми в своите.

— Боже мой, Катрин! Наистина си ти. Не мога да повярвам. Ти си.

Отблизо виждам, че изглежда по-възрастен, — разбира се, че изглежда, минали са пет години, — и това му отива. Сега лицето му е по-мъжествено, ъгловато, някак си по-загрубяло.

— Мамо, мамо. Кой е този човек?

Сара ме дърпа за крака и поглежда любопитно към Роби. Той прикляка, така че лицето му се изравнява с нейното.

— Здравей. Аз съм Роби. Стар приятел съм на майка ти.

— Наистина ли? — Дъщеря ми наклонява глава на една страна и го поглежда съчувствено. — Но ти не изглеждаш стар. Не изглеждаш като баба и дядо?

Роби се смее, а Сара, неспособна да устои на примамката на хълма, му махва извинително с ръка, навежда се към шейната си и отново започва да я влачи нагоре.

Роби и аз стоим един до друг и я наблюдаваме.

— Красива е — казва той. — Прекрасна.

— Да, Прилича на баща си.

— И на теб.

Има хиляда и едно неща, които искам да му кажа — разговорът може да продължи с часове, — но точно тук и сега не мога да се сетя за нито едно. Нито една дума. Стоим онемели, докато накрая той слага ръка върху моята.

— Трябва да се връщам на работа. Не мога да спирам така. — Обръща се и поглежда към тълпата зад нас. — Чакат ме.

— Разбира се — отвръщам, без да срещна погледа му.

— Естествено.

— Страхотно е, че те видях. И малко стъписващо.

— Съвсем неочаквано. — Сега, когато знам, че си отива и съм в безопасност, вече мога да го погледна в очите. — Но приятно стъписване. Наистина е страхотно, че се видяхме.

Той стиска ръката ми, кимва, извръща се настрана. Тъкмо се каня да тръгна след Сара нагоре по хълма, когато Роби извиква името ми.

— Да? — обръщам се.

— По-късно заета ли си? Довечера? Искаш ли да вечеряме заедно?

Съгласяваме се, че ще е най-добре да вечеряме в моето бунгало, за да не нарушаваме режима на Сара. Роби пристига в шест и половина с продукти. Сара вече се е нахранила, изкъпана е и се е свила по пижама на дивана да гледа видео.

Роби сяда до нея и говори за героите от филмчето, докато аз правя чай. Сядаме на малката кръгла маса един срещу друг.

Отначало се чувстваме неловко, прекалено учтиви сме и разговорът върви насила. Говорим за времето, за работа, за неща, от които нито той, нито аз всъщност се интересуваме, но най-после, най-после Роби споменава името й.

— Липсваше ли ти? Онази първа година? Докато беше в Европа? Когато умря?

— Да. — Той се усмихва, кимва. — Въпреки всичко, което беше направила. Много ми липсваше. Отначало бях изкушен да се върна. Преди да умре. Не спирах да си мисля, че просто искам да съм с нея, независимо какво е сторила. А после тя умря и вече нямаше смисъл. Дори не се прибрах за погребението. Нямаше да го понеса.

— Не. Знам. И аз не отидох. — Навеждам поглед към ръцете си, стиснати здраво в скута. Сега се срамувам от злобата, от гнева си. — По онова време вече я мразех толкова много, че щеше да е лицемерно. Радвах се, че е мъртва. Не можех да отида на погребението й и да се преструвам, че скърбя. Ненавиждах я.

— Катрин — казва Роби и аз го поглеждам. Той поклаща глава и се усмихва нежно. — Разбира се, че си я ненавиждала. Съвсем естествено е. Мик умря по нейна вина, всички го знаят. Ти беше бременна и истински щастлива за пръв път от години, а тя разруши всичко. Разбира се, че си я ненавиждала. И аз я ненавиждах заради това.

— Изобщо замисли ли се дали да не се върнеш за погребението й?

— Не. Не наистина. Баща ми се обади и ми каза, че се е удавила. Разказа ми и за Мик, и за брата на Алис, Шон, и за връзката с Рейчъл и това беше толкова потресаващо, толкова отвратително… Не можех да го понеса. Това ме накара да се съмнявам във всичко, във връзката си с Алис, във всички месеци, когато тримата бяхме приятели. Дали, каквото и да било от онова време, е било истинско? Или просто някаква извратена игра? Бях й толкова ядосан. Най-вече заради теб.

— И аз съм се питала. Дали изобщо нещо е било истинско. Приятелството ни. Искам да кажа, дали ме е ненавиждала тайно през цялото време? Дали просто е чакала мига, когато ще може да си отмъсти? — Свивам рамене, усмихвам се горчиво. — Определено избрах погрешното училище, нали? От всички гимназии в Сидни трябваше да избера точно „Дръмонд“. Където учеше Алис.

— Но как изобщо те е познала? Откъде е разбрала коя си?

— Сигурно ме е разпознала. От някоя снимка, предполагам. След смъртта й родителите й намериха такава купчина в апартамента й. Цяла папка с материали от делото. Изрезки от вестници, записи от съда, всичко. Във вестниците имаше снимки на двете ни с Рейчъл. Сигурно ме е видяла да влизам в „Дръмонд“ и си е помислила, че всичките й мечти са се сбъднали. През цялото време е знаела коя съм и какво се е случило.

— Боже! Толкова е зловещо. Толкова изкривено.

— Да.

— Катрин, съжалявам. — Той неочаквано се привежда напред и ме поглежда напрегнато. — Съжалявам, че не се върнах. Трябваше да се върна и да ти помогна, да се държа като истински приятел. Трябваше да се върна заради теб.

— Не — поклащам глава. — Не можеше да направиш нищо. Не можеше да ми помогнеш. Дори да се беше върнал, това нямаше да промени нищо.

Роби поглежда надолу, притихва и се боя, че съм наранила чувствата му.

— Роби? Добре ли си?

— Да. Просто си мисля за времето, което пропилях заради нея. За времето, което загубих да ми липсва, да я искам, когато нищо от това, абсолютно нищо, не е било истинско. Щеше да ми е по-лесно, ако се бях влюбил в някоя скала.

Разсмивам се.

— От скалата поне нямаше да очакваш нищо. Тя нямаше как да те разочарова.

— Вярно е. — Макар че се усмихва, очите му са влажни от сълзи. — А и баща ми, знаеш ли. Цяла година не му проговорих заради нея. Беше глупаво, всичко това беше съвсем несправедливо. Цялата история с Алис дори не беше по негова вина, тя го бе подвела също като нас, останалите. И продължих да му се сърдя, дори след като чух, че е умряла. Сега дори не знам защо. И това все още ме гризе, нали разбираш, годината, в която не бяхме приятели. Заради нея.

— Все пак е странно — размишлявам на глас и поглеждам към Сара, която е заспала на дивана с палец в устата.

— Съжалявам за толкова много неща от онова време и почти всеки ден ми се иска нещата да се бяха развили по-различно. Но всъщност не мога истински да съжалявам, задето срещнах Алис, нали? Ако не я бях срещнала, никога нямаше да срещна Мик. Нямаше да имам Сара. Как бих могла да съжалявам за това? Невъзможно е да пожелаеш детето ти да не се е раждало.

— Да. Не знам. Разбира се, трябва да съжаляваш за смъртта на Мик. Той беше невинен, нямаше нищо общо с историята. Но не можеш да съжаляваш за Сара. Наистина е странно, нали?

— Всичко свързано с Алис е странно. Всичко.

За известно време оставаме безмълвни, всеки потънал в собствените си мисли, сред собствените си демони.

— Липсваше ми — казвам най-после. — До тази вечер не си бях дала сметка колко много ми липсваше. Но наистина ми липсваше. Ужасно.

— И ти на мен. Единствената разлика е, че аз си давах сметка колко много ми липсваше ти. Още от деня, когато заминах.

— Но не се опита да поддържаш връзка с мен?

— Не. — Той свива рамене. — Преди смъртта на Алис нарочно не те потърсих. Просто мислех, че ако го направя, ще ми е прекалено трудно да остана в чужбина. Щеше да ми е прекалено трудно да разговарям с теб. Да усещам липсата ти. Липсата на Алис. А после, когато тя умря, изпаднах в шок. Мисля, че бях в депресия. В дупка. А после, след известно време, просто не знаех дали ще искаш да имаш нещо общо с мен. Но исках да ти кажа толкова много неща. Пишех ти стотици дълги имейли, но накрая ги изтривах.

— Иска ми се да ги беше изпратил — усмихвам се.

— И на мен.

Усмихваме се, стискаме си ръцете, отпиваме от чая си.

Роби приготвя вечерята и продължаваме да си говорим до толкова късно през нощта, че го каня да остане да преспи при нас със Сара в бунгалото. Той ляга на голямото легло до мен. Няма нищо сексуално — той е по тениска и по долнището на една от пижамите ми. Аз съм по скромна зимна нощница. Но заспиваме, хванати за ръце, и ми е приятно да усещам до себе си топло тяло на голям човек, да чувствам, че някой бди над мен. А когато се промъква посред нощ при мен, Сара се разсмива от радост, че го намира в леглото, и настоява да се сгуши помежду ни.

Гледам как Роби — с полузатворени очи — намества възглавницата й, придърпва одеялата над нея, усмихва се нежно.

На сутринта той приготвя закуска — бъркани яйца с препечени филийки — и тримата се настаняваме в приятелско настроение на масата.

— Ти ли ще бъдеш новият ми татко? — пита изневиделица дъщеря ми с уста, пълна с яйца.

— Сара! — опитвам се да се засмея. — Не ставай глупава.

Роби обаче не изглежда изненадан. Не й възразява, просто се усмихва. Доволна съм, че не поглежда към мен, защото чувствам, че лицето ми пламти.

Става време да си тръгва и аз го изпращам до колата му. Сара се хваща за крака му и го умолява да остане.

— Не мога — отвръща през смях Роби. — Трябва да уча хората как да карат ски. Трябва да им помагам да са в безопасност в планината.

— Кога ще се върнеш? — пита тя. — Ще те пусна, ако ми кажеш кога.

Той ме поглежда — и в очите му има въпрос, избор, — но аз вече съм избрала, още в деня, когато умря Мик, и няма да позволя на света отново да ме нарани.

Обръщам се настрана, навеждам се, вдигам Сара и заравям лице в косата й, за да не трябва да срещам погледа му.

— Роби е много зает, скъпа. Няма време да се върне.

* * *

— Лельо Пип, лельо Пип!

Сара бутва вратата, отваря я и я оставя да се затръшне зад нея, докато тича надолу по пътеката към Филипа. Тя й се усмихва, вдига я на ръце и я стиска в прегръдката си.

— Бебчо. Липсваше ми.

Днес тя ще води Сара в зоологическата градина, докато аз попълвам формуляри за кандидатстване в университет. Следващата година дъщеря ми ще тръгне на училище и ще имам нужда да правя нещо. Да си запълвам времето.

Филипа минава по алеята, стига до мен и двете се прегръщаме. Влизаме вътре и тя взема нещата на Сара — бутилката й с вода, шапката, любимата й кукла.

— Ще я върна към три. Може да обядваме в „Макдоналдс“ или другаде. Ще се почерпим.

— „Макдоналдс“ ли? — Сара започва да подскача от въодушевление. — Наистина ли? Може ли, мамо? Може ли?

— Идеята е чудесна. Голяма си късметлийка.

Завеждаме я до колата на Филипа и я закопчаваме в детската седалка, която леля й е купила специално за нея. Когато й казвам „довиждане“ и затварям вратата, Филипа протяга ръка към мен. Държи лист хартия.

— Това е от Роби. Телефонният му номер. Иска да му се обадиш.

— О!

Не вземам листа. Вместо това пъхам ръце в джобовете на якето си.

— Значи си го виждала?

— Позвъни ми по телефона. Иска да те види. Наистина иска, Катрин.

— Не — поклащам глава. — Не. Аз не искам. Не мога.

— Защо?

— Просто… просто не искам.

— Просто не искаш? Или се страхуваш?

— Не знам — вдигам рамене. — Предполагам, че се страхувам.

— От какво? — повдига вежди Филипа. — От това, че може да умре?

— Не. Разбира се, че не. Не. — Поклащам глава и потърквам очите си. Искам да побърза и да тръгне. Да ме остави на мира. — Може би. Добре де. Да. Не знам.

Тя пристъпва към мен, поема ръката ми в своята и заговаря тихо и нежно:

— Някога замисляла ли си се какъв пример даваш на Сара?

— Какво имаш предвид?

— Това, че никога не поемаш рискове. През цялото време си толкова предпазлива и уплашена.

— Уплашена? Наистина ли? — Обръщам се и поглеждам към дъщеря си в колата. Тя е заета да говори на куклата и да оправя косата й. — Така ли ме вижда тя?

— Не още, но когато порасне, ще започне. — И Филипа стиска ръката ми, усмихва се нежно. — Ако не се опиташ да бъдеш щастлива. Ако не живееш живота си с поне малко кураж.

И това е думата, която пробива защитата ми. Кураж. Вземам хартията от ръката й и я пъхвам в джоба си. Навеждам се и целувам Сара за довиждане през прозореца на колата.

Кураж.

* * *

— Ало? — отговаря той почти незабавно.

Аз обаче не мога да промълвя нито дума. Внезапно ме обзема ужас. Поставям ръка над говорителя и призовавам цялата си енергия просто за да продължа да дишам.

— Ало? — отново казва той, а после: — Катрин? Ти ли си? Катрин?

Издавам някакъв звук на потвърждение — изписукване или стенание, не съм сигурна — и го чувам как въздъхва. Това е въздишка на облекчение и щастие и аз изведнъж разбирам колко важно е за него моето обаждане.

— Можеш ли да дойдеш, Роби? — Сега гласът ми е по-овладян, по-плътен, отколкото съм очаквала. — Днес? Веднага?

— Да. Съвсем скоро ще съм там. Възможно най-бързо.

Не се опитва да се преструва на спокоен или да прикрива ентусиазма си и аз си спомням колко много го харесвам, колко забавен, мил, добър и щедър е той. И знам, без никакво съмнение, че съм направила правилния избор.