Ребека Джеймс
Красиво зло (31)

Трийсета глава

Когато по-късно следобед се прибирам у дома, Мик вече е там и ме чака. Отваря вратата със замах още преди да съм успяла да почукам, щастлив и усмихнат, и ме обгръща с ръце веднага щом влизам вътре.

— Току-що ни се обадиха — съобщава ми той и се смее. — Получихме апартамента. Можем да се нанесем следващата седмица.

Хваща ме за ръката, повлича ме към кухнята, настанява ме на едно столче и ми подава чаша прясно изстискан портокалов сок. Приготвял е храна. В една чиния са струпани нарязани зеленчуци — червени чушки, гъби, фасул, — а малката кухня, в която обикновено цари хаос, е чиста.

— Помислих си, че може да го отпразнуваме с нещо пържено.

— Звучи страхотно.

— Сестра ми каза, че сте се натъкнали на Алис. — Поглежда ме загрижено. — Добре ли си?

— Да — свивам рамене. — Добре съм.

Той отново се връща зад плота и продължава с приготвянето на храната.

— Филипа спомена, че Алис казала някои много злобни неща. Тревожеше се да не си разстроена.

Не отговарям веднага, мисля. Спомням си какво наговори Алис, но думите й не са оставили чувствителни места, не усещам болка. Да съм заедно с Мик ми действа като балсам.

— Не. Не наистина. Аз просто… е, добре, тя не каза нищо, което да не съм си мислила. Просто ще се радвам, когато се умори да ме тормози. А тя ще се умори. Не може да задържи задълго вниманието си само върху едно нещо.

Не чувам отговора му, защото неочаквано някой шумно започна да блъска по вратата.

— Боже! — Мик ме поглежда и поклаща глава. — Кой, по…

— Катрин! Катрин! Там ли си? — крещи отчаяно мъж от другата страна на вратата и я удря с такава сила, че стените треперят. — Катрин! Отвори!

— Господи! — Сядам по-изправена на столчето и усещам как кръвта се отцежда от лицето ми. — Мисля, че е баща ми.

— Какво? Защо?

— Не знам — отвръщам, ставам, втурвам се към вратата и я отварям точно когато той отново започва да крещи името ми.

Мама и татко стоят един до друг на верандата. Изглеждат изненадани, когато ме виждат, сякаш всъщност не са очаквали да ме зърнат. Споглеждат се, а после отново се обръщат към мен. Изглеждат странно сковани и напрегнати.

— Татко! Мамо! Какво има? Какво правите тук?

— О, Катрин! — Мама се втурва към мен и ме привлича към гърдите си. — Добре ли си? Добре ли се чувстваш?

— Да. — Притискам я към себе си, а после я избутвам настрана. — Добре съм. Всичко е страхотно. Но защо сте тук? Какво става?

Татко ме хваща за брадичката, повдига лицето ми нагоре и се взира напрегнато в очите ми.

— Сигурна ли си, че всичко е наред? — пита той. — Сигурна ли си?

Отстъпвам настрана от него и се намръщвам.

— Какво има? — питам и поглеждам от единия към другия. — Плашите ме. Какво правите тук?

В следващия момент Мик застава до мен и държи едната ми ръка в своята, а другата е протегнал за поздрав към родителите ми.

— Здравейте. Аз съм Мик. Искате ли да влезете?

Татко не обръща внимание на протегнатата му ръка. Очите му се движат от очите на Мик надолу към краката му и после пак нагоре, в очевидна и груба преценка, каквато никога досега не съм го виждала да прави.

Мама пристъпва напред и се усмихва — но усмивката й е насилена, неестествена и съвсем не достига до очите й. Стисва ръката на Мик.

— Благодаря, Мик. Аз съм Хелън. Това е съпругът ми Ричард. Да, с удоволствие ще влезем.

Двамата отстъпваме настрана, за да позволим на родителите ми да влязат. Тръгваме след тях и Мик ме поглежда объркано зад гърба им. Аз обаче мога само да вдигна рамене, озадачена не по-малко от него от появата им и от странното им поведение.

Отиваме в кухнята — светла, приятна, чиста и изпълнена с приготовления за вечерята ни. Забелязвам как мама и татко се споглеждат. Изглеждат объркани почти колкото мен.

Мама се обръща с лице към нас.

— Ще бъдем откровени. Алис ни се обади.

— О! — отвръщам и лошото предчувствие, което се надига у мен при споменаването на името й, ме кара да се почувствам незабавно уморена. — Защо? Какво искаше?

— Беше разтревожена за теб, скъпа — започва мама, но татко я прекъсва с груб глас:

— Каза, че вземаш наркотици. Каза, че живееш с някакъв… — кимва към Мик — … е, според нейните думи „див музикант наркоман“.

Поглежда ме и изведнъж ми се струва толкова дребен, тъжен и уплашен, че не мога да го понеса.

— Каза също така, че си бременна.

Мога да се защитя с лекота. В крайна сметка не вземам наркотици и Мик не е див. Доказателствата са достатъчни, за да се уверят родителите ми, че не е истина: чист апартамент, здравословна храна, чашите ни са с портокалов сок, за бога. Но думите за бременността засядат в гърлото ми, карат ме да онемея, изпълнена със срам.

— Алис е лъжкиня — заявява Мик и аз го поглеждам с благодарност. Той е толкова скромен, здравомислещ и честен. — Катрин не взема наркотици. Това е абсурдно. — Поглежда баща ми право в лицето. Изражението му е съвсем открито, а очите му не трепват. — Нито пък аз.

За миг никой не проговаря, но мама и татко се споглеждат и от изражението на лицата им е очевидно, че са облекчени. Искат да повярват на Мик, ясно е.

— Но защо, за бога, й е трябвало на Алис да ни наговори такива неща? — пита мама и вече усещам в гласа й облекчението, надеждата.

— Защото има проблеми — отвръща Мик. — Сериозни психически проблеми.

— Наистина ли? — Татко ме гледа с вдигнати вежди. Цялото напрежение, което само допреди секунди е правило лицето му сковано, недружелюбно и заплашително, е изчезнало. — Катрин? Наистина ли? Наистина ли не вземаш наркотици?

— Не, татко. — Поклащам глава и се усмихвам. — Разбира се, че не вземам. Не мога да повярвам, че сте й се вързали.

— Не се бяхме чували с теб — обяснява мама. — Не вдигаше телефона у Вив, а не можехме да те намерим и по мобилния. Оставихме няколко съобщения, скъпа. Поне десет. Ние просто… ами вече започвахме да се тревожим още преди да се обади Алис.

— О, боже! Съжалявам. Телефонът ми е изключен. Просто не исках да ми се налага да говоря с Алис. Всичко това е такава лудост. Съжалявам. Аз съм виновна. Трябваше да се обадя. Трябваше да ви кажа къде съм.

— Вече няма значение. — Мама поклаща глава и преди да е успяла да ги прогони с примигване, виждам сълзите в очите й. — Щом си добре, другото не ме интересува.

И тогава почти едновременно родителите ми пристъпват напред и ме прегръщат. Целуват ме по главата, по бузата и се разсмиват от облекчение и щастие. Те се отдръпват и се успокояват, но и тримата продължаваме да стоим прави с леко притеснен вид, докато Мик не издърпва столчета изпод масата, не ни казва да седнем и не ни налива по чаша портокалов сок.

— Сега се чувствам толкова глупаво — казва мама и слага ръка върху моята. Поглежда към Мик. — Сигурно ни смяташ за ужасни, задето се появяваме по този начин. С всичките безумни обвинения.

— Не. Просто откачили от ужас. Както биха били повечето родители на ваше място. — Той поклаща глава, поглежда към майка ми, усмихва се с онази своя прекрасна преобразяваща усмивка — и по реакцията й виждам, че е запленена.

— Да, предполагам, че си прав. — След това поглежда към мен, разсмива се и стиска ръката ми, а после я пуска. — Толкова се радвам, че си добре, скъпа. Толкова се притеснихме. Така се уплашихме. Нямаш представа.

Следващият час, макар и предизвикан от такива странни обстоятелства, е изпълнен със странно щастливо, почти празнично чувство. Мик готви и настоява родителите ми да останат за вечеря. Четиримата сядаме на масата и опитваме ястието му, а татко ни разказа за обаждането на Алис. И макар да ми е трудно да повярвам, че е проявила достатъчно нахалство да разкаже подобни лъжи и да съм малко обезпокоена, че изпитва такава злоба към мен, съм доста снизходителна към нея. В крайна сметка действията й само доведоха родителите ми по-близо до мен и макар че никога не съм се съмнявала в обичта им, съм трогната от очевидната им загриженост, от паниката им. Чувствам се обичана. Безкрайно скъпа.

Но родителите ми не питат дали съм бременна — или предполагат, че всичко, казано от Алис, е лъжа, или прекалено много се страхуват да зададат въпроса — и нито аз, нито Мик го споменаваме. Разговаряме и се смеем, докато се храним продължавам да обмислям различни начини да им поднеса новината. „Хей, мамо, татко, между другото, бременна съм! Познай какво, мамо. Ще ставаш баба!“, но този въпрос е толкова сериозен, че не мога просто така да го вметна в разговора. Тежък, сериозен и постоянен. Мълча. Всеки път, когато Мик заговаря, си представям, че ще им каже, и сърцето ми забива по-бързо, но той не го прави и вечерята ни преминава в разговор за Алис. И за музиката. И за това, как сме се запознали с Мик.

Приключваме с храненето и той настоява да измие съдовете. Поглежда ме многозначително зад гърба на родителите ми и ми показва с ръце, че трябва да ги заведа във всекидневната. Знам какво прави. Опитва се да ми даде възможност да остана насаме с тях, за да им съобщя за бременността. Ако пожелая.

Но когато ги питам дали искат да дойдат и да поседят с мен — уж за да им покажа снимки от последните няколко седмици в училище, — татко отказва. Искал да помогне на Мик с раздигането на масата. Мама свива рамене, усмихва се и взема ръката ми в своята.

— Остави го — прошепва. — Вероятно иска да опознае по-добре твоя приятел.

И макар че съм репетирала най-различни начини да й поднеса новината нежно, тактично, накрая просто я изтърсвам веднага щом татко и Мик не могат да ни видят от кухнята.

— Бременна съм.

— Какво? Какво каза? — Мама спира и се обръща да ме погледне. Мръщи се. — Моля?

— Бременна съм.

— О! Бременна. Боже мили! Е, значи поне това е било вярно.

Извръща се настрана, но преди това успявам да зърна издайническата влага в очите й, треперенето на брадичката й.

— Моля те, мамо. Моля те. Знам, че си разочарована. Знам, че не това си очаквала, нито си се надявала за мен. Знам. Не това исках и аз. Но те уверявам, мамо, всичко ще се оправи. Обещавам. Не се тревожи, Мик е фантастичен. Няма да избяга. Ще направим така, че да се получи. Наистина. Ще успеем. Все още мога да отида в университета. Обещавам ти, че пак ще получа образование. Всичко ще се оправи, мамо. Всичко ще е наред.

— Бременна? — отново повтаря тя, сякаш не може да разбере. Отива до дивана и тежко сяда на него. — Бременна.

Настанявам се до нея. Държа очите си сведени надолу, поглеждам към ръцете си, нервно подръпвам дънките си.

— Разочарована си, нали?

— Не — казва тя. — Не.

— Срамуваш се.

— Не — повтаря мама. — Не се срамувам. — Сега гласът й е твърд и възмутен. — Кейти, ти не разбираш. Не съм разочарована. Съвсем не съм. И, скъпа, думата „срам“ изобщо не е част от моя речник. Разбира се, малко съм шокирана, че наистина си бременна, но за бога, Катрин, само преди няколко часа се тревожехме, че вземаш наркотици. Мислехме, че може да те загубим. — Въздъхва, поклаща глава. — Вече загубих една дъщеря. Не мога да… Вече не мисля по този начин.

Поглеждам към нея. Объркана съм. Нямам представа какво мисли.

— Кейти. Скъпа. — Тя се усмихва. — Навярно не бива да го казвам или дори да го мисля, сигурна съм, че не го пише в наръчника за родители, но трябва да разбереш колко ми е много трудно да гледам на това като на катастрофа.

— Тогава… какво мислиш?

Тя слага пръст на устните си, за миг остава загледана с разширени очи в тавана. После отново поглежда надолу към мен и се ухилва — ликуваща, дяволита, виновна усмивка.

— Всъщност съм много развълнувана. Ако трябва да съм честна, дори съм въодушевена.

Сигурно изглеждам също толкова шокирана, колкото се чувствам, защото тя се смее, премества се по-близо до мен на дивана и слага ръка на гърба ми. Заговаря тихо, напрегнато:

— Може би е погрешно или дори себично от моя страна, но мога да мисля само колко прекрасно е това. Ти увеличаваш семейството ни, създаваш нов човек, когото всички ние ще обичаме. Създаваш живот, скъпа, ти… живееш. Ако трябва да съм честна, мисля, че е великолепно. Ще имам внуче, нов човек, когото да обичам… Обясни ми защо трябва да мисля, че това е лошо? Пък и мисля, че твоят приятел е божествен, истински джентълмен. И е толкова умен. — Тя изважда от джоба си кърпичка, избърсва си очите, издухва си носа. — Спомням си идеално, когато бях бременна с теб. Цялата тази прекрасна, невинна надежда, цялото въодушевление.

— Значи не си разочарована? Не си огорчена?

— Не. Не, не съм.

— Не мислиш, че сме луди да го задържим при положение, че едва се познаваме?

— Мисля, че имате също толкова голям шанс да останете заедно, колкото и всеки друг. И двамата сте добри, умни, а това увеличава шансовете ви в сравнение с повечето хора.

— Аз обаче съм толкова млада.

Не съм сигурна защо, но изведнъж започвам да изразявам всички съмнения и страхове, за които почти не съм си позволявала да помисля. Искам майка ми да ме ободри още, толкова е приятно да я слушам да говори толкова положително. Не мога да се наситя на думите й. Искам да ми каже, че всичко ще се оправи.

— Никой на моята възраст не ражда бебета. Никой.

— Не съм предполагала, че толкова се вълнуваш какво правят или не правят останалите хора.

— Не. Нямам предвид това. Просто…

— Знам какво имаш предвид, скъпа. И да, това е нещо много важно и да, означава, че ще загубиш голяма част от свободата, на която се радват младежите на твоята възраст. А това ще е по-тежко, отколкото си представяш. Но бременността ще ти открие друг свят, ще добави в живота ти вълшебно, прекрасно измерение, което ще го промени завинаги. Така е с майчинството. — Слага ръка на бузата ми. — С баща ти ще ти помогнем. С всичко, с което можем. За нас това ще е привилегия.

— Толкова се радвам, че не си разстроена или сърдита.

— Не разстроена, не. — Отново се ухилва. — Всъщност се чувствам абсурдно въодушевена. Развълнувана за теб и Мик. За мен и баща ти. И нервна. И очарована. И искам аз да кажа на баща ти. Може ли?

— Разбира се.

Дотолкова съм отвикнала да я виждам такава — откровена, не прикриваща чувствата си, — че изненадата сигурно се е изписала на лицето ми.

— Какво има, скъпа? Какво не е наред? Изглеждаш странно.

— Съжалявам. Просто изглеждаш толкова различна. Толкова щастлива. И ти, и татко. Това е страхотно разбира се, аз просто… Май съм отвикнала да ви виждам така.

— Знам, скъпа. — А после слага ръка на главата ми и ме придърпва към себе си, така че бузата ми се притиска до гърдите й. Докато говори, усещам успокоителното вибриране на гласа й, спокойния ритъм на сърцето й. — Знам. Не бяхме справедливи, нали? И знаеш ли какво? Твоята глупава малка приятелка всъщност ни направи голяма услуга. Така се разтревожихме — и аз, и баща ти, — когато се обади и наговори глупостите за теб. Бяхме толкова уплашени, така ужасени, че ще те загубим. И когато видяхме, че си добре… — поема си дълбоко дъх и въздъхва — … се почувствахме, сякаш ни е даден втори шанс. А освен това знам, скъпа, знам как се чувстваш по отношение на Рейчъл. Знам, че изпитваш вина заради онзи ден, задето си жива, а сестра ти мъртва. И се надявам да ми простиш, задето никога не заговорих за това, никога не обясних, че няма абсолютно нищо, за което да се чувстваш виновна, че задължително трябва да продължиш да живееш живота си. Трябва да има някакъв край, някакво… о, не знам… какъв беше този ужасен израз, който хората обичат да използват днес?

Облягам се назад и я поглеждам.

— Затваряне на страницата?

— Да. Точно така. Затваряне на страницата. Трябва да затвориш страницата. Ти поне трябва да го направиш, скъпа моя. Тя беше твоя сестра, не твоя дъщеря. Не е справедливо да страдаш цял живот. Не е честно това да разруши живота ти.

— Но…

— Не — прекъсва ме мама, слага ръка под брадичката ми и ме поглежда нежно. — Не бях справедлива. Знам, че страдаше, а бях прекалено обсебена от собствената си болка, за да събера енергия и да направя нещо, за да прекратя страданието ти. Отдавна знам, че мога да ти помогна да се почувстваш по-добре, ако просто събера сили да кажа няколко простички неща. Но не го направих. Срамувам се от себе си. Сега обаче мога да го изрека, скъпа моя. — Прочиства гърлото си и продължава: — Случилото се с Рейчъл не беше по твоя вина. Изобщо не те обвиняваме. И никога не сме го правили. Дори за секунда не си мислили, че бихме предпочели да се беше случило на теб вместо на нея. Обичахме и двете ви еднакво. Винаги е било така.

Кимвам, но не казвам нищо. Боя се, че ще избухна в сълзи. Като бебе.

— И колкото и да е ужасно, трябва да те помоля за няколко услуги — продължава тя.

— Разбира се, мамо, каквото кажеш.

— Първо, изпитвам нужда да ми простиш, задето бях такъв голям егоист. През последните няколко години не бях истинска майка, позволих ти дори да допуснеш мисълта, че аз и баща ти може да те обвиняваме по някакъв начин. Защото ние категорично не те обвиняваме. Никога не сме те обвинявали.

Разплаквам се. Не мога да се сдържа. Вкопчвам се в майка си и се задавям от ридания на гърдите й. Тя ме прегръща силно, но продължава да говори:

— Второто, което имам нужда да направиш, е да живееш живота си. Да живееш най-хубавия и щастлив живот, който е възможен. И никога, никога, никога не се чувствай виновна, че си щастлива. Ако не можеш да го направиш заради себе си, направи го заради нас. Заради мен и баща си. Защото ако не си щастлива, скъпа моя, ако не продължиш с живота си, тогава ние сме загубили всичко. Загубили сме и двете ви.

* * *

В крайна сметка не разкривам на баща си, че съм бременна. Мама иска да му каже, когато са насаме двамата — да му даде възможност да го асимилира, без никой да го вижда. Според нея отначало той ще е шокиран и огорчен.

— Съвсем нормално за един баща — казва тя. — В крайна сметка за него ти винаги ще си невинното му момиченце. Но накрая ще се осъзнае, ще свикне с мисълта и ще е също толкова въодушевен, колкото мен.

С Мик угасяме лампите и си лягаме. Той е особено нежен, отново и отново ми повтаря, че ме обича, и двамата се сгушваме по-близо един до друг. Отпускам глава на гърдите му.

— Знам, че сигурно ти е омръзнало да говориш за Алис — казва той, — но добре ли си? Не се притесняваш заради нея, нали?

— Не. Щастлива съм.

И макар че намерението й съвсем не е било такова — очевидно само се е опитвала да ме нарани, — всъщност съм доволна от вечерта, прекарана с родителите ми. Мама не е била толкова открита от години и ми е неочаквано приятно да я видя така топла и излиятелна. Разбира се, съжалявам, че с татко са се тревожили дни наред, но не мога да не се чувствам удовлетворена и одобрена от необичайната проява на привързаност от тяхна страна.

— Имам предвид, ясно е, че е откачена — продължавам, — и се радвам, че вече не сме приятелки. Но всъщност тя наранява само себе си. Прави се на глупачка. В известен смисъл я съжалявам.

— Аха — прозява се Мик. — И аз. Сигурно е много тъжно да си такъв. Отчайващо.

— Да. Но както и да е, сега тя дори не знае къде живея. Ще сменя номера на мобилния си. Няма да ми се обажда. Какво може да ми стори сега?

— Нищо — отвръща той, пресяга се и изключва нощната лампа, след което ме целува по устните в тъмното. — В безопасност си. Не може да те нарани.