Ребека Джеймс
Красиво зло (27)

Двайсет и шеста глава

— Не можеш да отидеш.

Той ме хваща за ръката и ме дръпва обратно към леглото. Сядам до него на матрака, навеждам се и го целувам по устните, по наболата буза, по врата.

— Трябва — отвръщам. — Роби има рожден ден. Обещах му да излезем на вечеря. А и бездруго трябва да се върна у Вивиан и да поразчистя. В апартамента цари абсолютен хаос. Не мога да го оставя така. Тя ще ме убие.

— Но нали е в Европа? Откъде ще разбере?

— Няма. Аз обаче знам и се чувствам зле.

— Но какво ще правя аз? — нацупва се комично той. — Без теб?

— Ще спиш — засмивам се. — Имаш нужда от сън.

Снощи никой от двама ни не спа много, а по-късно вечерта Мик има още един ангажимент.

— Но не мога да заспя без теб.

— Разбира се, че можеш. Нали вече си спал без мен? Почти през целия си живот.

— Наистина ли? Не си спомням. Дори да е така обаче, това е било преди да мога да направя разликата. Преди животът ми да придобие смисъл.

Привлича ме надолу, озовавам се легнала върху него и одеялата образуват бариера между телата ни.

— Мик — засмивам се. — Моля те. Не знаеш колко ми е трудно да изляза оттук. А ти го правиш съвсем невъзможно. Ще се срещнем по-късно в заведението. След вечерята. Няма да се бавя.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Добре тогава.

— Добре.

Но когато се навеждам да го целуна, той обвива ръце около мен и ме притиска толкова силно, че не мога да помръдна.

— Вярно е това, което казах. Не знам какво съм правил по-рано. Преди теб. Не си спомням от какво съм се интересувал или какво съм очаквал. Каквото и да е било, вече няма значение. Сега единственото, от което се интересувам, си ти. Това е лудост, наистина, и донякъде е глупаво. Но никога досега не съм изпитвал тези чувства към някое момиче. Никога не съм изпитвал нещо подобно.

Сърцето ми се изпълва със задоволство, с тръпката да чуя, че всичките ми налудничави чувства са споделени. Заравям лице в гърдите му, за да скрия внезапните сълзи, които опарват очите ми.

— Аз също — отвръщам. — Аз също.

Връщам се у дома и се заемам с почистването на апартамента. Работя бързо, тичам от стая в стая, размествам предмети, бърша прах и пускам прахосмукачка. Отнема ми няколко часа и когато приключвам, проверявам телефонните съобщения. Едното е от Вивиан. Пристигнала е в Рим и си прекарва страхотно. Има съобщение от майка ми, която просто ме поздравява, и от Роби, който пита дали все още искам да отида на вечеря с него.

Телефонирам първо на родителите си. Следобеда, когато последният ми изпит мина, им се обадих за много кратко и макар вече да са ме поздравили, знам, че ще искат повече подробности, очакват по-дълъг разговор. Говоря първо с мама, а после и с татко и минава почти час, докато им опиша всички детайли от изпитите. Питат ме кога ще постоя при тях и аз им обещавам да е скоро. Не споменавам за Мик.

Приключвам разговора с родителите си и се обаждам на мобилния телефон на Роби.

— Разбира се, че ще излезем — казвам още щом чувам гласа му. — Това е подаръкът ми за рождения ти ден, не помниш ли?

— Добре — смее се той. — Супер. Но най-вероятно ще сме само ти и аз. Не съм се чувал с Алис.

— Значи ще си само мой. Голяма съм късметлийка.

Не казвам, но се радвам, че Алис няма да дойде. Не понасям да я виждам с Роби, когато знам, че се среща с друг. Ще се чувствам като съучастница в измамата й — жестока и нечестна, — а ситуацията ще е унизителна за Роби. Все още не съм сигурна дали искам да му кажа за Алис. Знам само, че тази вечер няма да го направя. Не и на рождения му ден.

— А баща ми е организирал парти за събота вечер. Ще дойдеш ли? С Мик?

— Разбира се. Може обаче да закъснеем. Той има ангажимент. Но ще е забавно. Най-после ще се запознаете.

— Нямам търпение — отвръща Роби, но в гласа му няма много ентусиазъм. Звучи ми глухо. Нещастно. И мога само да предполагам, че нещастието му е свързано с Алис, и отново да си пожелая просто да забрави за нея, да си даде възможността да срещне друга.

Уговаряме се да се видим в седем часа в ресторанта и затваряме. Избирам дрехите, които ще облека — дънки, ботуши, червена риза, — отивам в банята и пускам горещата вода във ваната. Дълго оставам вътре със затворени очи. Мисля си за Мик и колко сме щастливи, че се харесваме еднакво силно, колко сме щастливи, че нито той, нито аз приличаме на Алис.

Пристигам в ресторанта, а Роби вече е седнал в едно сепаре с почти празна чаша пред себе си. Зает е да чете менюто и се стряска, когато сядам пред него.

— Здравей. Сигурно си подранил?

— Да — усмихва се той. — Гладен съм. Не можах да те изчакам.

Накратко споменаваме какво сме правили напоследък: разказвам му за Мик, за новото си приятелство с Филипа и колко съм щастлива — Роби се усмихва, изглежда искрено доволен. Казва, че се радва за мен, защото заслужавам да ми се случват хубави неща. Отпуснат и бодър е и си мисля: може би в крайна сметка ще се примири със загубата на Алис, а новата й връзка може да се окаже нещо хубаво. Надявам се, че най-после ще бъде принуден да се изправи лице в лице с истината.

Роби поръчва храната и когато я донасят, порциите се оказват много по-големи, отколкото сме очаквали. Опитваме се да ги изядем, заставяме се да продължаваме дори когато сме сити и се кискаме глуповато, когато Роби напълва бузите си с въздух и ги издува.

— Това е абсурдно. — Той поклаща глава колко храна е останала още на масата. — Тук има достатъчно за десет души.

— Знам. — Вземам с пръсти още едно парче пиле и го пъхам в устата си. — Господи, Роби, натъпках се до пръсване, но не мога да спра. Трябва да дойдат и да го отнесат, преди да се пръсна. Не мисля, че през следващия час — час и нещо ще мога да помръдна. Нямаш нищо против да останеш тук цялата нощ, нали?

Поглеждам го. Очаквам да се разсмее и да продължим с игривите закачки, но той гледа покрай мен, към нещо или някой зад мен — и в очите му вече няма дори искрица веселост. Лицето му е сковано, разкривено в странно изражение на объркване и страх.

Обръщам се, поглеждам назад, но не виждам нищо, освен маси, пълни с непознати. Отново се обръщам напред.

— Какво има? — Навеждам се над масата и слагам ръка върху неговата. — Роби? Какво не е наред?

Но той дори не ме забелязва. Измъква ръката си и се изправя. Бутва тромаво стола си назад и се обляга тежко на масата, сякаш събира сила, а после тръгва към онова, което е видял — каквото и да е то.

— Роби? Какво… Роби!

Ставам и тръгвам след него. Чувствам се глупаво и знам, че се набивам на очи в пълния ресторант. Нямам представа какво става. Роби сякаш изведнъж вече не ме вижда и чува и се боя, че може да е получил някакъв пристъп или припадък, някакъв психически срив.

Но той спира точно пред някакъв мъж на бара. А мъжът се усмихва, изглежда приятно изненадан и сърдечно протяга ръка. Лицето на Роби остава студено, тялото му — неподвижно, а поведението — странно агресивно.

— Какво правиш, мамка му? — пита ожесточено той. — Какво се опитваш да ми причиниш? Какво правиш с нея? Къде е тя? Къде отиде?

Очите на мъжа се разширяват от изненада, той се обляга назад, по-далеч от Роби, и поклаща глава.

— Кой къде е, Роби? Какво ти става? Какво има? За какво говориш?

— Току-що ви видях заедно, татко! — изкрещява Роби. Поглеждам по-внимателно към мъжа и разпознавам очите и линията на челюстта. Баща му. — Целувахте се! Току-що я видях тук. С теб. Мамка му, видях ви заедно!

— Роби. — Слагам ръка върху неговата и се опитвам да го успокоя. — За какво говориш…?

Но той се отърсва от ръката ми и се навежда към баща си.

— Видях те с нея. Видях те.

Вече не крещи, но гласът му е изпълнен с гняв и е толкова разстроен и възбуден, че целият се тресе, почти плаче.

Баща му обаче остава все така спокоен и го поглежда нежно.

— Приятелю, успокой се. Тя просто отиде до тоалетната. Ще се запознаете, когато се върне. Не е нужно това да се превръща в проблем, приятелю. Наистина ще я харесаш.

И аз разбирам какво се е случило. Роби за първи път е видял баща си с жена, с новата му приятелка. Гневът му е някаква объркана и неуместна преданост към майка му.

Роби се изсмива горчиво — неестествен, нещастен звук, излязъл някъде дълбоко от гърлото му — и поглежда баща си с презрителен поглед.

— Да се запозная с нея ли? Какво искаш да кажеш, да се запозная? Това някакъв извратен подарък за рождения ми ден ли е или какво?

Слагам ръка на гърба му.

— Стига, Роби. Не го прави. Моля те. Защо просто не се върнем на масата си? Остави баща си на спокойствие.

Баща му ми се усмихва с благодарност.

И тогава я забелязвам. Алис. Идва към нас от тоалетната. Крачи бързо, с наведена глава и лека усмивка и за кратък миг на блажена заблуда си представям, че е дошла заради Роби — все пак е решила да го уважи на рождения му ден. За миг дори се радвам да я видя, надявам се, че присъствието й ще отвлече вниманието му и ще го накара да забрави, че е сърдит на баща си.

Но после двамата се обръщат и също я виждат.

— Аха — казва бащата на Роби с глас, изпълнен с изкуствен ентусиазъм. — Ето я и Рейчъл. Ще ви запозная.

„Рейчъл ли? — мисля си. — Рейчъл?“ И макар че едва успявам да събера мислите си и да проумея какво се случва, подсъзнанието ми, изглежда, съединява късчетата — след част от секундата разбирам точно какво прави тя тук, кой точно е загадъчният й по-възрастен приятел и какво точно е видял Роби току-що.

И в този миг Алис вдига глава. Спира на място и поглежда от Роби към баща му. Усмивката изчезва от лицето й и за част от секундата тя изглежда стъписана, уплашена, сякаш иска да се обърне и да избяга. Колебанието й обаче продължава само секунда, после тя отмята косата от лицето си, разтяга устни в някакво подобие на усмивка и продължава да върви напред.

Бащата на Роби поставя ръка върху нейната и я привлича до себе си. Лицето на Алис е абсолютно непроницаемо и макар че когато ни видя, имаше шокиран вид, сега изглежда съвършено спокойна и дори леко развеселена, сякаш ситуацията е само игра, а ние сме играчките.

— Роби, това е Рейчъл. Рейчъл, това е синът ми, Роби.

Баща му се опитва да се държи така, сякаш всичко е нормално, но виждам, че е едновременно объркан и огорчен от това, което сигурно изглежда много странно поведение от страна на Роби. Очевидно няма представа какво е направила Алис — или дори коя е в действителност.

Роби не промълвява нито дума и по никакъв начин не показва физически, че е чул думите на баща си. Просто се взира в Алис. Лицето му е толкова преобразено от гняв и омраза, че е почти неузнаваемо.

— О, стига, Роби — казва Алис. — Не бъди толкова сериозен. Къде е чувството ти за хумор?

Баща му се взира първо в нея, после в сина си и отново в нея. Интимният тон на гласа й очевидно го е объркал.

— Какво? Вие двамата…?

Не успява да довърши въпроса. Роби издава ужасен, подобен на ридание звук, обръща се и побягва от ресторанта.

— Роби! Почакай!

Понечвам да се втурна след него, но скоро осъзнавам, че той се движи прекалено бързо. Освен това чантата ми е все още на масата, а дори не сме платили сметката. Наблюдавам го как се отдалечава, а после неохотно се обръщам и се отправям обратно към Алис и баща му. Не искам да оставам тук и да се изправя срещу ужасяващата ситуация. Предпочитам просто да си взема чантата и да си тръгна, да си отида у дома при Мик. Не искам да говоря с Алис. Не искам да виждам лицето й или да чувам гласа й. И не искам да чуя как бащата на Роби я нарича „Рейчъл“.

Баща му изглежда шокиран. Лицето му е бледо, очите — разширени и влажни.

— Какво означаваше това? — пита той, когато се приближавам. — Имаш ли представа?

Поглеждам към краката си и не отговарям.

— Съжалявам. — Той въздъхва и чувам как гласът му потръпва. — Държах се много грубо. Дори не се познаваме. Ти сигурно си Катрин. Роби ми разказа за теб. Аз съм Грег. А това е Рейчъл.

Ръкувам се с Грег, но отказвам да погледна Алис или да покажа по някакъв начин, че забелязвам присъствието й. А когато заговаря, се извръщам настрана.

— Мисля, че трябва да си тръгна — казва тя.

— О, господи! — възкликва Грег. — Съжалявам, Рейчъл. Каква ужасна нощ. Той обикновено е страхотно хлапе, просто…

— Не, моля те, не се извинявай.

Гласът й е различен от обичайния — звучи по-възрастно, по-овладяно. Оставам изумена каква умела лъжкиня е. Но под лъжливата зрялост усещам и спешността, и нетърпението й. Няма търпение да се махне оттук. Тя забърка кашата и сега иска да се измъкне и да ме остави аз да я разчистя. Мисля дали да не кажа истината, преди да е успяла да се изниже — да я принудя да остане, да си признае и да посрещне последствията, — а после да избягам много, много далеч. Но й нямам доверие, че ще бъде честна и откровена с Грег, а нищо от случващото се не е негова грешка. Бил е излъган, манипулиран. Заслужава истината.

— Ще дойда с теб — заявява той.

— Не, не — отвръща Алис. — Честно казано, предпочитам просто да си тръгна. Да остана сама за известно време.

Налага се да се извърна настрана, докато се сбогуват. Не мога да понеса невинната нежност на Грег към нея, извинителното му поведение. А когато го чувам да я нарича „Рейчъл“, ми идва да изкрещя.

Тя си тръгва, а аз убеждавам Грег да дойде за малко с мен на нашата маса. Сядаме един срещу друг. Мълча и гледам надолу към ръцете си. Не знам откъде да подхвана обяснението, откъде да започна да разбивам сърцето на някого.

— Не мога да повярвам — казва най-накрая той. — Точно когато нещата започваха да се подреждат. Роби не може да очаква, че аз никога няма да… — Млъква и поглежда с копнеж към вратата, от която Алис току-що се е измъкнала. Въздъхва. — Навярно никога повече няма да видя Рейчъл. Не и след случилото се.

Поглеждам го.

— Тя не се казва Рейчъл.

И макар че изведнъж ме обзема нервност, гласът ми е твърд, по-силен, отколкото съм се надявала.

— Какво? — Грег се обляга назад на мястото си и скръства отбранително ръце на гърдите. — Какво каза?

Признавам му всичко, което мога, възможно по-бързо и свързано. Отначало той не ми вярва. Продължава да клати глава и да казва: „Изключено, просто не е възможно“, но накрая спира да възразява и утихва натъжен.

— Знаех за Алис, разбира се — казва той. — Но не много. Роби така и не ни запозна. Очевидно е. Винаги съм имал чувството, че връзката им е на приливи и отливи. Само ако се бяхме запознали! За всичко съм виновен аз. Трябваше да настоявам. Само ако бях проявил повече интерес! Мислех обаче, че постъпвам правилно. Уважавам личното му пространство. — Отпуска глава в ръцете си. — Това не биваше да се случва. Не биваше да се случва… Но защо? Защо?

Тя ми каза, че е на двайсет и седем — продължава тихо, почти шепнешком. — Повярвах й. Изглеждаше толкова уверена, така зряла. Не мога да повярвам… Осемнайсет! Боже господи! Повярвах й. Повярвах й за всичко… Започвах да я обичам.