Ребека Джеймс
Красиво зло (19)

Осемнайсета глава

— Спри — казах. — Стой. Не сега, не тук. Не искам да е по този начин.

— О, господи!

Уил се надигна от мен и седна. Приглади полата ми надолу, покри бедрата и коленете ми и ми оправи ризата.

— И аз не искам. Съжалявам.

Седнах, обвих ръка около врата му, целунах го по устните и се усмихнах.

— Недей. Няма за какво да съжаляваш.

Огледах се наоколо. Бяхме навън, под едно дърво. Земята под нас беше твърда и на буци от корени на стари дървета, по-малки и по-големи камъчета. Чувствах се мръсна и уморена от прекалено многото алкохол, който бях изпила.

— Наистина бих предпочела да загубя девствеността си в легло. Хубаво чисто меко легло. И мисля, че бих искала да съм трезвена.

— И аз, Кейти. Честно. — Усмихна ми се и сложи ръка на гърдите ми. — Колкото и да ми се иска да се нахвърля отгоре ти още в този миг, предпочитам да е хубаво. Освен това бих искал и двамата да сме достатъчно трезвени, за да го запомним.

— Мамка му! Колко е часът? — Хванах Уил за китката и я обърнах, за да видя часовника му. Но беше прекалено тъмно, за да различа каквото и да било на циферблата. — Циферблатът свети ли?

— Да. — Той повдигна китката си по-близо до лицето и натисна копчето. — Минава осем. Почти осем и половина е.

— Ау! Мамка му! — Станах и започнах да отърсвам дрехите си. — Мамка му! Мамка му! Мамка му! Много е късно. Трябваше да останем само един час. О, какво ни чака, когато се приберем у дома! Хайде! — Хванах го за ръката. — Трябва да взема Рейчъл. Трябва да си тръгнем. Веднага!

Но не можах да я намеря вътре. Огледах хората, които танцуваха, и не я видях. Огледах групичките покрай стените. Намерих Карли и я попитах дали я е виждала, но тя поклати глава, вдигна рамене и разсеяно заоглежда бараката. Беше очевидно, че е пияна, и се бе сгушила до едно момче, което не разпознах. Не беше сред приоритетите й да търси Рейчъл.

— Навън. — Уил ме хвана за ръката. — Отпред. Може би близо до колите.

— Добре. Аз ще огледам отпред, а ти — отзад. Така ще е по-бързо. Ще се срещнем тук.

Започвах да се тревожа. Ставаше късно и мама и татко със сигурност вече се бяха прибрали. Щяха да се чудят къде сме, да се безпокоят. Бяхме в голяма беда. А ако Рейчъл беше пияна, ако подушеха алкохол в дъха или по дрехите й или разберяха по някакъв начин, че е пила, щяха да побеснеят. И двете щяхме да бъдем наказани да не излизаме много дълго време.

Много от децата на партито бяха пълнолетни и имаха право да шофират, така че пред бараката имаше паркирани доста коли. Бяха паркирали дори в редици, затова целият район приличаше на организиран паркинг.

Отначало не можах нито да видя, нито да чуя нещо, но после долових мъжки гласове. Смях. Звънтене на стъклени чаши. Отправих се към шума и се натъкнах на малка група, събрана около една кола. Всички врати бяха отворени, така че светлината от купето се изливаше навън. Две момчета се бяха облегнали на вратите. Трето седеше на предната седалка. Четвърто отзад. С Рейчъл.

Сестра ми държеше в ръката си чаша бира и сякаш щеше да я изпусне — държеше я хлабаво, пръстите й бяха отпуснати. Бе облегнала глава назад на седалката, очите й бяха полузатворени. Усмихваше се, смееше се лениво на нещо, което бе казало едно от момчетата.

— Здравей — обади се някой, щом се приближих. — Още една светица.

— Здрасти — усмихнах се. — Дойдох само да прибера сестра си.

Пъхнах глава в колата и сложих ръка на коляното на Рейчъл.

— Рейч. Трябва да тръгваме. Наистина е късно.

— Кейти. — Тя отвори очи и ми се ухили. Движението накара бирата да се излее от чашата надолу по крака й. Тя, изглежда, не забеляза. — Толкова добре си прекарвам. Разказвах им за рецитала си. Всички ще дойдат. Можеш ли да повярваш?

Погледнах към момчетата. Всички бяха облечени в стила, който момичетата в нашето училище наричаха „пещерен“ — фланелени ризи и потници. Момчета от държавните училища. Единственият, който срещна погледа ми, беше този отпред, на шофьорското място. Изглеждаше доста по-възрастен от останалите, може би беше на двайсет и няколко. Дори за миг не повярвах, че някой от тях се интересува от класическа музика.

— Да — взех чашата от ръцете на Рейчъл. — Точно затова трябва да тръгваме. Ако не побързаме, няма да има никакъв рецитал.

Взех ръката й в своята и се опитах да я издърпам от колата. Но не беше лесно — тя беше скована, не ми помагаше и аз почувствах, че ако я дръпна малко по-силно, ще падне от колата и ще трябва да я влача.

— Как мислите да се приберете? — попита момчето от предната седалка. Гледаше ме насмешливо, между устните му димеше цигара.

— Пеш. Не е далеч — излъгах.

Момчето се разсмя.

— Аз съм Грант. И да, далеч е. Всичко е далеч оттук. Нощем. В тъмното.

Свих рамене.

— Рейчъл — казах високо. — Ела. Трябва да тръгваме. Става късно.

Но тя просто се изкикоти и се плъзна малко настрана, без наистина да се опитва да помръдне. Усмихна се сънливо и затвори очи, сякаш се канеше да заспи. Очевидно беше много пияна.

— Господи! — промълвих и погледнах обвинително към Грант, макар да знаех, че ако някой е виновен, това съм аз. Изобщо не трябваше да я водя тук. Не биваше да я оставям сама. — Колко е изпила?

Грант поклати глава и вдигна вежди. Изражението му бе самата невинност.

— Не знам. Не съм я видял да пие повече от една чаша. Предполагам, просто не е свикнала. Шон? — Обърна се към момчето отзад, дебело и непривлекателно, седнало от другата страна на Рейчъл. — Знаеш ли колко е изпила?

— Не. — Шон се изсмя — грозен хриптящ звук, без да отделя поглед от този на Грант. Изобщо не се обърна към мен. — Откъде да знам, по дяволите! Беше се натряскала, преди изобщо да влезем в колата.

— Какъв кошмар! — Скрих лице в ръцете си. — Как ще я прибера у дома?

Говорех повече на себе си, отколкото на някой друг, но Грант така или иначе ми отговори.

— Ще ви закараме — предложи той.

Погледнах го и се замислих. Да се прибера пеш с Рейчъл точно сега очевидно беше изключено. Трябваше да изчакам тук, докато изтрезнее — дотогава можеха да минат часове, — а мама и татко щяха да се паникьосат. Вероятно дори щяха да се обадят в полицията. Не можех да ги оставя да седят у дома и да се тревожат, така че трябваше да взема мобилен телефон от някого и да им се обадя, да им съобщя, че сме добре. Но те щяха да ми зададат много въпроси, да настоят да ни вземат. А аз не исках да се случва това. Ако разберяха къде сме, ако видеха всички тези пияни деца, състоянието на бараката, алкохола, цигарите и наркотиците, щяха да побеснеят. И сигурно щяха да направят нещо ужасно, например да се опитат да прекратят партито, да кажат на всички да си отидат у дома. Можеше дори да се обадят в полицията и да я повикат да закопчаят всички.

И тъй като знаех, че неизбежно ще разберат, че сме пили, по-добре щеше да си отидем у дома и да посрещнем последиците, за да избегнем още по-ужасяващата перспектива те да дойдат тук.

— Добре — съгласих се. — Благодаря ви. Не бих ви помолила сама, но не знам какво друго да направя. Наистина ли нямате нищо против? Живеем в „Турак“.

— Няма проблем. И бездруго си тръгвахме. Нали така, Шон?

— Да. — Той се изсмя отново — шумен глуповат кикот, от който коремът му се разтресе. — Тъкмо щяхме да се разкараме от това шибано подобие на парти.

— Добре — повторих. — Ще може ли просто да изтичам обратно да кажа на гаджето си? — И изведнъж ми хрумна нещо. — А дали не можем да вземем и него? Ако нямате нищо против? Трябва само да го оставите у нас. Оттам ще се оправи сам.

— Съжалявам, скъпа — поклати глава Грант. — Няма място. Тук сме аз, Шон, Джери и Крис. И вие, двете момичета. Трима отпред и трима отзад. Пълна къща.

— Освен ако не иска да я оставим. Да вземем гаджето и сестра й и да я оставим тук — предложи Шон и се разсмя. Този път успя да избегне погледа ми и в същото време да говори за мен, сякаш ме няма.

— Млъквай, Шон! Дебел тъпанар! — скара му се Грант толкова рязко и пренебрежително, че очаквах приятелят му да реагира. Той обаче се усмихна глупаво, сложи ръка на рамото му и го стисна. Жестът издаваше странна привързаност.

— Дай една цигара, друже — каза той.

Грант метна в скута му пакет цигари.

— Добре, просто ще отида да му кажа, че тръгваме. Няма да се бавя. — Сложих ръка на крака на Рейчъл и го разтърсих. — Рейч? След минута се връщам. Тези момчета ще ни заведат у дома. Става ли? Рейч?

— Да ни заведат у дома? — Тя отвори очи и издаде напред долната си устна — цупеше се. Сега думите й излизаха още по-завалено. Очите й се затвориха, докато говореше: — Вече трябва да тръгваме, така ли? Жалко. Толкова се забавлявам.

— Така добре ли е? — Погледнах към Грант. — След секунда се връщам.

Втурнах се обратно към бараката и намерих Уил почти веднага. Говореше с някаква групичка край задната врата.

— Нямам късмет — каза той, щом ме видя. — Тъкмо ги питах дали са я виждали.

— Всичко е наред. Открих я. Здравата се е натряскала. Трябва да я прибера у дома. Ще ни закарат.

— Така ли? Кой?

— Едно момче на име Грант. Всичко е наред. Наистина. Тя е в колата им и не мога да я изкарам. Прекалено е пияна, не помръдва. — Махнах нетърпеливо с ръка и го целунах по бузата. — Трябва да тръгвам. Страх ме е, че ще повърне, ще припадне или нещо подобно.

— Добре. Ще дойда с вас.

— Не. Всичко е наред. Остани с приятелите си. — Усмихнах се и стиснах ръката му. — Пийни още едно вместо мен.

Обърнах се и хукнах към колата.

Момчетата вече се бяха качили и ме чакаха. Седнах отзад до Рейчъл и затворих вратата. Главата на сестра ми бе облегната назад, очите й бяха затворени, а устата — леко отворена. Посегнах и я затворих, докоснах бузата й.

— Рейч? Сега си отиваме вкъщи — обясних й и й закопчах колана.

За миг очите й се отвориха и тя се опита да се усмихне.

— Добре.

— Искаш ли бира? — Шон се пресегна през скута на сестра ми с отворена „ВБ“ в ръка. Задържа погледа си сведен надолу, като избягваше да срещне моя.

— О, не, благодаря. Пих достатъчно.

— Мамка му! — рече той и я приближи още повече. — Поне я дръж, става ли? Отворих я специално за теб.

Взех кутията, повдигнах я внимателно към устните си и оставих студената течност да навлажни устните ми, без да поглъщам нито капка. Не исках да пия повече. Бях жадна, уморена и копнеех за чаша вода и удобно легло.

— Благодаря. — Опитах се да се усмихна на Шон, но той вече се бе обърнал настрана. — Много ти благодаря — обърнах се към Грант.

— Няма за какво, ъъъ?

— О, боже! Съжалявам. Толкова съм груба. Аз съм Кейти. Кейти Бойдъл.

— Кейти. Да. Добре.

Не ме запозна с другите момчета и за минута обмислих възможността да се представя сама — да ги потупам по рамото, да кажа „здравей“ и да протегна ръка. Но всичко бе толкова неловко, а те не полагаха никакви усилия да се държат приятелски — вратовете им бяха сковани и гледаха право напред, — затова не си направих труда. Нито искаха, нито очакваха приятелски жестове от мен и почувствах, че подобни формалности ще им се сторят странни, ненужни.

Затова се загледах навън през прозореца. Наблюдавах как пейзажът преминава покрай мен с размазани очертания и не казвах нищо. Мислех си какво ще обясня на мама и татко. Просто трябваше да им призная истината, да съм честна. Те веднага щяха да разберат, че Рейчъл е пияна, може би дори щеше да се наложи да ми помогнат да я вкарам вътре. Щяха да чуят и видят колата още щом спреше — представях си как ще се втурнат навън — и лицето на мама, първоначално разкривено от загриженост, щеше бързо да се вкамени в суровото й гневно изражение. Студеното й мълчание щеше да е по-осъдително от всякакви думи. Представях си колко ще е разочарован татко, как ще поклати объркано глава. „Но, Катрин — щеше да каже той, — как можа? Ние ти имахме доверие.“

Щеше да бъде ужасно, уикендът на всички ни щеше да е провален, а аз и Рейчъл със сигурност щяхме да си платим за лошото си поведение. И все пак не съжалявах. Дори тогава, когато веселбата беше свършила и ни очакваха само укори и лекции, в сърцето ми бе останала малка ядка на радост, която никой не можеше да ми отнеме. Обичах Уил. И той ме обичаше. И беше толкова прекрасен, толкова нежен и мил. Щях да задържа това малко късче знание, скъпоценната си любов към него, и тя щеше да ме стопля и да ме прави щастлива, каквото и да се случеше. Когато се приберяхме и останех сама в спалнята си, наказана (както знаех, че ще бъда), мисълта за Уил, споменът за времето, прекарано насаме тази вечер, обещанието за това, което предстоеше, щеше да е достатъчно да направи наказанието поносимо. Може би дори щях да почувствам, че всичко си е струвало заради този спомен.

Толкова бях унесена в мисли за Уил, за докосването му, в повтарящи се отново и отново спомени за всяка дума, която ми бе казал тази вечер, та ми отне известно време да осъзная, че пейзажът от другата страна на прозореца е съвсем непознат и нямам представа къде сме.

— Ъъъ, Грант? — обадих се. — Живеем в „Турак“, помниш ли? Не знам дали това е най-подходящият маршрут.

— „Живеем в «Турак», помниш ли?“

Отне ми един миг, преди да разбера какво е казал Грант, да осъзная, че имитира моя глас, че ми се подиграва. Преди да успея да се зачудя защо изведнъж е станал толкова груб, той се разсмя и го повтори:

— „Живеем в «Турак», помниш ли?“ — Гласът му бе абсурдно писклив, гласните изядени в подигравателна имитация на начина, по който говорех аз. — Някои хора са късметлии. Някои нямаме възможност да живеем в „Турак“. — Изсмя се злобно. — Някои трябва да се задоволяваме с места като „Съншайн“ или „Уириби“. Не е ли така, Шон?

Шон се изсмя — кратък, нервен и много изкуствен смях. Обърнах се да погледна към него, да му се усмихна, но той отказа да срещне погледа ми. Взираше се право напред и повдигна към устните си чаша бира. Докато го наблюдавах, осъзнах, че в действителност под тлъстината лицето му е много привлекателно — зашеметяващо сини очи, хубава кожа. Ако отслабнеше, щеше да е красив. А после си помислих колко е странно, че ръката му трепери. Трепереше толкова силно, че не улучи устата си и разля бира по брадичката си. Челото му бе мокро от пот. Изведнъж разбрах, че е уплашен. За миг изпитах съжаление към него и се запитах от какво се страхува.

И тогава осъзнах, че двете с Рейчъл сме в опасност.

Страхът ме удари незабавно. Гърлото ми се сви толкова, че почти не можех да преглъщам. Стомахът ми болезнено се сви, ръцете ми се разтрепериха, а сърцето ми се заблъска със силни удари. Враждебността, която се излъчваше от всички момчета в колата това, че не поглеждаха към мен, не даваха признаци, че изобщо ме забелязват. Всичко стана изведнъж толкова очевидно, почти осезаемо. Зачудих се как не съм го забелязала преди. Бях толкова отчаяна да прибера Рейчъл вкъщи, че проявих небрежност, глупост. Мислех си: просто са груби, може би невежи, но сега осъзнах, че студенината им означава нещо много по-зловещо.

Те знаеха, че това ще се случи. Аз не знаех какво са замислили, не знаех къде ни водят, но те знаеха. Всички участваха. И можеха да направят с нас каквото поискат. Можеха да ни изнасилят. Да ни убият.

„Дали са на Рейчъл наркотици“ — помислих си. И веднага щом тази мисъл се появи в главата ми, разбрах, че е истина. Бяха се опитали да дадат и на мен. Затова искаха да пия от бирата ми. Рофинол. Бях чувала за него, полицаите в училище ни бяха предупредили. „Винаги си купувай питиетата сам — казаха те. — Никога, никога не пий нещо, в което не си сто процента сигурен.“

Но Рейчъл! Толкова доверчива. Така наивна. Никога не би си представила подобно нещо.

Не искаха да ме поглеждат или да говорят с мен, не искаха да рискуват да изпитат съчувствие.

— Страхувам се, Грант — казах. Гласът ми бе дотолкова променен от страха, че звучеше като глас на друг човек. — Моля те. Не може ли просто да ни заведете у дома? Моля те.

— Точно там ви водя. Боже, каква неблагодарност! Просто преди това ще направим едно малко отклонение. Ще се погрижим за някои неща. — Погледна през рамо към мен, усмихна се и намигна в жестока пародия на успокояване.

Беше очевидно, че той е главатарят. Беше спокоен и уверен, тананикаше си, докато шофираше, облегнал ръка на прозореца. Останалите момчета изглеждаха нервни, сковани, но не и Грант. Другите не говореха, не поглеждаха настрани, не показваха с нищо, че забелязват присъствието ми. Реших, че няма смисъл да се опитвам да го умолявам. Но беше очевидно, че другите не са нито толкова самоуверени, нито така сигурни като него. Може би знаеха, че това, което правят, е грешно. Може би щяха да се смилят над нас.

Най-благоприятната възможност бе фактът, че Грант просто се наслаждава да плаши хората и това пътуване е някаква извратена игра. След като получеше злобното си забавление, щеше да ни отведе у дома или просто да ни захвърли някъде — живи, здрави и недокоснати. Това бе най-доброто, на което можех да се надявам, най-положителният сценарий, който можех да си представя. Но в главата ми се въртяха и множество различни картини, по-зловещи сценарии, алтернативи, които изглеждаха по-вероятни — изнасилване, мъчения, убийство, — и внезапно всички те изглеждаха така ужасяващо вероятни, че се разплаках. Давех се в шумни ридания, тялото ми се тресеше, а дъхът ми излизаше с високо стържещо хриптене. Притиснах ръка към устата си, за да приглуша плача си — не исках да дразня никого, да им дам причина да изпитат неприязън, — но Грант се обърна, погледна ме, поклати глава и цъкна с език, сякаш бе разочарован.

— Какво има, принцесо? — попита той. — Нещата не вървят по план ли? Малкото момиченце на татко не получава това, което иска?

— Съжалявам — промърморих нелогично, притиснах устата си по-силно и се обърнах да погледна през прозореца към непознатия пейзаж. — Съжалявам.

Грант се изсмя гадно и плесна с ръка по волана.

— Съжалявала? — Каза го високо, агресивно. — Какви маниери има само! — Обърна се, погледна ме и се усмихна подигравателно. — Майка ти щеше да се гордее много.

Когато насочи вниманието си обратно към пътя, трябваше да изправи волана, защото колата се бе отклонила в насрещното платно. За миг предните фарове на идващ насреща автомобил светнаха през предното стъкло и ни заслепиха. Докато колата отминаваше, клаксонът й изсвири високо и продължително.

— Майната ти! — изруга Грант и показа среден пръст на тъмнината. — Майната ти! — изкрещя той.

За миг си пожелах да се бяхме блъснали — в най-голяма опасност щяха да бъдат пътниците отпред — и се замислих за възможността да се опитам да отвлека вниманието на Грант, така че наистина да се блъснем. Може би щяхме да се ударим право в друга кола или в някое дърво. С Рейчъл щяхме да имаме големи шансове да оцелеем. Може би тази алтернатива бе по-добра от това, да се оставим на милостта на Грант. Грант, който очевидно не бе наред с главата.

Но не, този план щеше да се осъществи прекалено трудно. Твърде рискован беше. А ако не успеех, което бе напълно вероятно, всичко щеше да стане само още по-лошо за мен и Рейчъл.

Можех единствено да чакам. Да чакам и да видя къде ни водят, какво са замислили. Да се опитам да избягам при първа възможност. И това нямаше да изглежда толкова трудно, така ужасяващо невъзможно, ако Рейчъл беше будна. Но тя бе дълбоко заспала или в безсъзнание, дишането й бе бавно и тежко и когато сложих ръка на коляното й и я ощипах колкото се може по-силно, тя дори не помръдна.