Ребека Джеймс
Красиво зло (13)

Дванайсета глава

Алис върви пред нас. Разстоянието помежду ни е съвсем малко, само две крачки, но е достатъчно, за да ни е трудно да я включим в разговор, достатъчно, за да е ясно, че не е в настроение да говори. Не мисля, че е нещастна, сърдита или огорчена, съвсем не — в добро настроение е, от нея блика енергия, излъчват се красота и радост, очевидно е развълнувана, че е навън в такава хубава есенна вечер и се наслаждава на последните топли дни.

Понякога обаче е такава, умислена и неразговорлива. С Роби я познаваме достатъчно добре, за да не се тревожим, че може да е огорчена или обидена, разбираме, че понякога е по-щастлива, когато не участва в разговора. Роби дори се пошегува веднъж по този повод. Двамата разговаряхме оживено за споделената ни любов към музиката — от рок и поп — до опера, — когато установихме, че Алис спи на дивана. Нямахме представа откога спи. Бяхме говорили неспирно часове наред, без да забелязваме нищо наоколо.

— Мисля, че е уморена от постоянното ни бъбрене — каза през смях Роби, когато я открихме. — Мисля, че говорим прекалено много. Отегчаваме я до смърт.

И най-вероятно е прав. Двамата с него винаги имаме какво да си кажем и разговорите ни на теми, вариращи от книги до спорта, природната среда и политиката, могат да продължат с часове.

Всъщност Роби и аз говорим толкова много и се разбираме така добре, че започвам да се тревожа това да не огорчава Алис. Чудя се дали е възможно да не ревнува. Но когато я попитах има ли нещо против и дали иска да се отдръпна, тя поклати глава и ме погледна озадачено.

— Защо? Приятно ми е, че се разбирате толкова добре. Двамата ми най-любими хора в целия свят. Много се радвам, че имате толкова общи теми — увери ме Алис. — Освен това така не се налага аз да говоря.

— О, добре! Боях се да не би… е, да не би да си помислиш, че искам да те обидя… че може би ревнуваш.

— Да ревнувам ли? — Тя изглежда замислена. — Никога не съм ревнувала. От никого. И от нищо. Съвсем честно мога да кажа, че ревността ми е непознато чувство. — А после сви рамене. — А и изглежда толкова глупаво и безполезно, мен ако питаш.

Сега сме петък вечер, изпитите започват след няколко седмици и навярно би трябвало да съм си у дома и да преговарям. Но през седмицата наистина учих сериозно и Роби и Алис буквално ме умоляваха днес да изляза с тях. Изпитите са важни, знам, но точно сега приятелството ми с тях двамата е още по-важно. Повече от важно е и точно сега да се забавлявам, да живея така, както толкова дълго си забранявах. Съдбоносно е.

С Роби си говорим за скиорство. Роби го обожава и предлага тримата да покараме веднага щом дойде зимата.

— Но аз не съм много добра — предупреждавам го. — Мисля, че просто ще те бавя и ще съсипя ваканцията ти.

— Аз ще те науча — обещава Роби. — Когато дойде време да си тръгнем, вече ще си добра.

— Каква самонадеяност! — разсмивам се. — Изобщо нямаш представа колко съм зле. Ще е цяло чудо, ако ме научиш да се справям добре със ските.

— Той успя да научи мен. — Алис се обръща и забавя крачка, за да върви редом с нас. Пъхва се помежду ни, разделя ни и застава в средата. — Когато миналата зима отидохме на ски, не можех дори да стоя на тях, но седмица по-късно бях станала същинска шампионка. — Пъхва ръка под лакътя на Роби и му се усмихва. — Толкова си секси, когато караш ски. — Поглежда към мен. — Толкова е уверен и така добре ги контролира. Божествен е.

Роби изведнъж спира и поглежда към нея. Намръщен е.

— Божествен, а? Без малко да ме заблудиш. Когато бяхме там, не останах с такова впечатление.

Алис се смее и се притиска по-близо до него.

— Глупчо! Очевидно изобщо не ме разбираш.

Той не отвръща на проявата й на привързаност, както прави обикновено. Вместо това поклаща глава в кратък, но очевиден жест на раздразнение.

— Пристигнахме — казва Роби, издърпва ръката си от ръката на Алис и пристъпва напред. Посочва към вратата на един бар с надпис на името отгоре „От Африка“. — Това е мястото.

Отваря вратата и отстъпва настрана, така че аз и Алис да минем пред него. Докато се разминаваме, му се усмихвам и макар той да ми връща жеста, усмивката не достига до очите му. А от скованата му поза разбирам, че е или натъжен, или разгневен, или и двете.

Вътре е тъмно, единствената светлина идва от малките лампи на стените и свещите на масите. Трябва ми един миг, преди очите ми да свикнат, но после виждам, че стените са тъмночервени и на всички столове има яркоцветни възглавници с ориенталски вид.

Една сервитьорка ни поздравява и ни отвежда до маса в ъгъла.

— Ще отида на бара и ще ви донеса нещо за пиене — казва Роби.

— Чудесна идея — отвръща Адис. — Искам бутилка шампанско.

Роби се втренчва в нея.

— Цяла бутилка ли? Не ти ли се струва много?

— Не — прекъсва го Алис. — Мисля, че е идеално. Бутилка. Благодаря.

Той поклаща глава и се обръща към мен:

— Катрин?

— Сода с лимон. Благодаря.

Алис завърта очи.

— „Сода с лимон, благодаря“ — имитира ме с писклив подигравателен глас. — Префинената госпожичка не пие алкохол.

— Не мога, Алис. Непълнолетна съм. Нямам лична карта.

— Не е нужно да се оправдаваш, Катрин — казва Роби. — Аз също ще пия безалкохолно. Утре ще играя футбол. Алис ще пие сама.

— Ау! — въздъхва тя. — Колко сте забавни само. Блазе ми.

Роби я поглежда намръщен, със стиснати устни и студени очи, преди да се извърне и да тръгне към бара.

Алис го наблюдава как си отива.

— Мисля, че ми е сърдит — свива рамене тя и се оглежда из помещението, като открито зяпа другите клиенти. Изглежда отпусната и щастлива. Очевидното неудоволствие на приятеля й сякаш изобщо не я притеснява.

Обръщам се и поглеждам към него. Той стои на бара и чака напитките. Гледа право напред с безизразно лице. Изглежда нещастен.

— Какво се случи току-що? — питам я. — Защо се ядоса така неочаквано?

— О, мисля, че когато заговорих за екскурзията ни миналата година, това му напомни за нещо. Когато бяхме тук, той остана малко огорчен. Прекарах известно време с един от ски инструкторите. Само една нощ. На Роби не му хареса.

— Известно време? Една нощ? Какво имаш предвид?

Алис изобщо не ме поглежда, взира се в една двойка на маса встрани от нас.

— Точно това, което казах. — Въздъхва и заговаря с ясен студен глас, сякаш имам проблеми със слуха или обработването на информацията: — Само една нощ. С друг мъж. В стаята му. Сигурна съм, че не искаш да чуваш подробности, нали? Роби не остана доволен. Изглежда, изпитва някакво криворазбрано собственическо чувство към мен.

Оставам толкова шокирана, че не мога да измисля никакъв отговор. За миг продължавам да седя глупаво на мястото си, притиснала ръка към устата си. Отдавна съм осъзнала, че Алис не приема връзката си с Роби сериозно, знаех, че не му е предана така, както той на нея. Но е невероятно, че действително е прекарала нощта с друг мъж, докато е била на ваканция с него. Става въпрос или за неизразима и преднамерена жестокост, или за също толкова шокиращото откритие, че приятелката ми страда от някаква странна неспособност да си представи как ще се почувства Роби от подобно поведение.

Преди да успея да събера мислите си и да дам някакъв интелигентен отговор, Алис скача от мястото си и започва да маха с ръце.

— Бен! — провиква се тя, става от масата ни и се приближава към двойката, в която се е взирала през последните няколко минути. — Бен Дюбъри! Наистина си ти! Помислих си, че съм те познала. Гледах те цяла вечност, а после чух акцента ти и веднага разбрах, че си ти.

Алис говори толкова високо, че в ресторанта за миг настъпва тишина, хората млъкват, обръщат се към нея и се заслушват. Бен и момичето, седнало срещу него — слабо високо момиче с дълга, буйна червена коса и бледа кожа — се взират мълчаливо в нея, докато тя се приближава. Бен изглежда шокиран, почти уплашен.

— Алис. — Изправя се и протяга ръка, сякаш за да стисне нейната, но тя не обръща внимание на жеста му и пристъпва още по-близо, за да го прегърне. Целува го силно и продължително по устните. Когато отстъпва назад, бузите на Бен пламтят и той изглежда несигурен и притеснен. — О! Какво правиш тук?

Говори с американски акцент.

— Вечерям, разбира се, глупчо такъв. Също като теб. — Алис го хваща за ръката и се обръща с лице към нашата маса точно когато Роби пристига с напитките. — Роби, Катрин, това е Бен. Бен Дюбъри. Първата истинска любов в живота ми.

Бен поглежда над рамото на Алис към придружителката си, свива рамене, започва да обяснява нещо, но Алис, обърната с гръб към приятелката му, го подръпва за ръката.

— Ела, седни при нас — подканя го тя. — Хайде! Можем всички да седнем заедно.

— О… Не мисля, че… — Бен поглежда към приятелката си. — Аз и Филипа…

Алис се завърта на пета и се обръща с лице към момичето.

— Здрасти. Аз съм Алис. — Пуска Бен и протяга ръка към Филипа. Двете се здрависват и Алис се усмихва топло, Филипа кимва и се усмихва колебливо.

— Ще седнеш при нас, нали? — пита Алис. — Присъедини се поне за малко. С Бен не сме се виждали от години. Имаме много да си разказваме.

Филипа и Бен се съгласяват да седнат при нас и докато събират нещата си, Роби поглежда към мен. На лицето му са изписани раздразнение и неверие. Той завърта очи. Сервитьорката ни помага да придърпаме една маса до нашата, за да има достатъчно място за петима ни.

С изключение на Алис, която не обръща внимание на неудобството на останалите и не спира веселото си бъбрене, всички сме тихи и сдържани. Отпиваме от чашите си и мълчим. Алис разказва за лятото, когато е излизала с Бен. Той очевидно се чувства неудобно, притеснен е и поглежда извинително към Филипа всеки път щом Алис спомене колко й е било приятно да има гадже американец и колко обичала акцента му.

— Да си поръчаме храна — внезапно казва тя. — Умирам от глад. — Поглежда към Роби и се усмихва. — Ти ще направиш поръчката, нали, Роби? И преди си идвал тук и знаеш кое е вкусно.

— О! — Филипа поклаща глава и поглежда Бен. На лицето й е изписана паника. — Не. По-добре да се върнем на нашата маса.

— Не ставай глупава. — Алис се пресяга над масата и поставя ръка върху ръката на момичето. — На всички ни е толкова приятно, че сте тук. Моля ви, останете и хапнете с нас. Нали разбирате, тримата бяхме абсолютно отегчени и раздразнителни, преди да се появите. Вече ни е писнало един от друг. — Отмята глава назад и се смее. — Напоследък сме прекарали заедно толкова много време, че не можем да се търпим.

Продължава да се смее, но всички останали сме тихи. Поглеждам към салфетката в скута си и се опитвам да прикрия пламналите си бузи. Чувствам се унижена и огорчена. Не знам дали Алис е сериозна, или просто се прави на духовита, но думите й така или иначе са болезнени. Толкова ми бе приятно да съм с нея и Роби, чувствах се така щастлива отново да имам такова близко и многопластово приятелство, че забележката на Алис — пренебрежението и очевидното й неуважение към нещо, което самата аз бях започнала да ценя толкова много — ме карат да се чувствам смешна, наранена.

Сигурна съм, че Роби е също толкова огорчен — и поради тази причина не мога да погледна към него. Непоносимо ще е да видя собствената си болка и унижение, отразени в очите му.

Бен казва:

— Разбира се, че ще хапнем с вас. Толкова приятно си прекарваме. — Гласът му е висок и изпълнен с пресилен ентусиазъм. — Нали така, Филипа?

— Чудесно. Слава богу. — Алис се смее и удря с ръка по масата. Бутилката й с шампанско е празна, тя изглежда леко пияна, със зачервени бузи и блестящи очи — и изобщо не си дава сметка за напрежението, надвиснало между сътрапезниците й. — Тогава да си вземем още питиета за партито — решава тя. — Умираме от жажда, Роби. Какво ще ни препоръчаш?

— Ъъъ… — Роби прочиства гърлото си. — Лично аз смятам да изпия още една кола. — Поглежда към Филипа и Бен и се усмихва принудено и неестествено. — Вие какво искате?

— Още вода. — Филипа вдига празна кана. — Ако не те затруднява?

— Бен ще пие бира — оповестява Алис, побутва го и се ухилва. — Нали така, Бен? Ти носиш на партита.

— Разбира се — кимва той. — Защо не? Една бира ще ми дойде чудесно.

— И още шампанско — казва Алис, без да среща погледа на Роби. — Още една бутилка.

— Ще дойдеш ли да ми помогнеш, Катрин? — пита ме Роби, докато се изправя.

— Разбира се.

Ставам от мястото си и поглеждам Алис. Откакто сме пристигнали, тя е толкова войнствена, та се боя, че, ако отида с Роби на бара, ще предизвикам още някоя агресивна забележка. Алис обаче се навежда към Филипа с вдигнати вежди. Дори не поглежда към нас.

Двамата с Роби тръгваме към бара, без да говорим. Стигаме там, облягаме се на него и Роби се обръща, за да погледне назад към местата ни.

— Тази проклета Алис! — Той не откъсва поглед от масата. — Тази вечер си е наумила нещо. Всичко това ще свърши много зле.

— Какво искаш да кажеш? — Усещам как в стомаха ми се загнездва страх. Не искам да се случва нищо неприятно. Не искам Алис да се държи лошо, да е жестока. Не искам тя и Роби да се разделят или да направи нещо толкова ужасно, че да съм принудена да преосмисля приятелството си с нея. Дори предположението, че всичко може да свърши, е прекалено ужасно и трябва да овладея паниката, която се надига при мисълта за бъдеще, в което приятелството ми с Роби и Алис вече не съществува, бъдеще, което е прекалено самотно и скучно, твърде нещастно, за да го понеса. — Хайде просто да вечеряме и да я отведем оттук. Да я закараме у тях и да я сложим да си легне.

Роби ме поглежда.

— Досега не си я виждала такава, нали?

— Такава ли? Не знам. Не съм забелязвала да проявява подобна преднамерена нелюбезност, ако това имаш предвид.

Той поклаща глава.

— Различно е. Няколко пъти съм я виждал в това състояние. Наистина е странно. И страшно. Тя се опитва да се самоунищожи. Няма начин тази вечер да стигнем до нея. Няма да иска да ни чуе. Нито теб, нито мен, нито Бен или Филипа. И се обзалагам на един милион долара, че ще пожелае да превърне тази нощ в паметно събитие. И ще въвлече Бен и Филипа, само стой и гледай. — Засмива се горчиво. — Алис може да бъде много убедителна, когато е в такова състояние.

Не съм сигурна за какво се тревожи толкова, в думите му няма смисъл, но въпреки това съм уплашена.

— Значи просто ще се повеселим. Ще потанцуваме или нещо подобно. Можем да се погрижим за нея, не е ли така? Можем да се погрижим да не се случи нищо.

— На твое място щях да се измъкна оттук, докато все още мога. И на мен ми се иска да си тръгна, но някой трябва да се постарае тя да стигне у дома жива. Пияна е, надрусана или кой знае какво. — Отново поглежда към местата ни. — Или е в някакво психопатско настроение.

Алис се е навела над масата и говори оживено на Филипа. Момичето е скръстило отбранително ръце на гърдите си и се накланя назад, по-далеч от Алис. Не се усмихва.

Вземаме питиетата и докато вървим обратно към масата, Филипа скача от мястото си и бързо се отдалечава с наведена глава към тоалетната.

— Тя добре ли е? — обръщам се към Бен, докато слагаме питиетата на масата.

— Мисля… — Поглежда към Алис. — Мисля, че може да е…

— Ядоса се, понеже й разказах нещо за нас с Бен. — Алис се смее. — Господи, Бен! Страшно скована си избрал този път. Ако си искал да намериш някоя съвсем различна от мен, да знаеш, успял си.

Бен се разсмива несигурно. Не мога да повярвам, че просто си седи там и не тръгва след Филипа, за да се увери, че е добре. Тъкмо се каня да го попитам дали иска аз да проверя какво става с нея, когато Роби се изправя.

— Забравих водата — казва той и тръгва обратно към бара.

Тогава виждам причината, поради която Бен не се е забързал след Филипа. Докато Роби се обръща настрана, Алис пъха ръка под масата, слага я на бедрото на Бен, високо на бедрото му, и започва да я движи нагоре-надолу.

Незабавно се изправям. Алис ми се усмихва — усмивка, лишена от всякаква топлина — и съм сигурна, че знае какво съм видяла току-що, и е доволна от това.

— Отивам до тоалетната. — Провирам се между масата и стола си толкова несръчно, че столът се плъзга назад. — Мамка му! — изругавам и го сграбчвам за облегалката, преди да е паднал. — Мамка му!

— Успокой се, Катрин — казва Алис. — Какво ти става? Изглеждаш, сякаш си видяла призрак.

Изправям се и поглеждам надолу към нея, а после и към Бен, който поне има благоприличието да изглежда притеснен.

— Отивам до тоалетната — повтарям с колкото се може по-студен и по-спокоен глас. — За да видя дали Филипа е добре.

Алис презрително вдига вежди, аз се обръщам и тръгвам към тоалетната. Чудя се дали Роби ще се върне на масата и ще види това, което току-що видях аз, или, ако не го види, поне ще почувства, че става нещо много странно. Не искам той да вижда ръката на Алис в скута на Бен — изпитвам болка само като си представя болката и унижението му и не желая вечерта да завърши с драма, сълзи и болезнени взаимни обвинения. Но Алис унижава Роби, а той не го заслужава. Част от мен иска Алис да бъде наказана заради това, иска да види как Роби я удря по лицето и я зарязва завинаги. И все пак още тая слабата и абсурдна (но упорита) надежда, че по някакво чудо всичко ще се оправи — Алис ще дойде на себе си, ще спре да се държи толкова откачено, ще се извини. Тримата ще се приберем у дома щастливи и засмени животът отново ще стане нормален.

Но дори и ако Роби види как Алис опипва Бен… не е задължително това да означава край на връзката им. В крайна сметка току-що научих, че приятелката ми е правила секс с друг мъж, докато са били на почивка, а двамата са все още заедно. Наистина не знам с колко неща е готов да се примири Роби, но ме безпокои и натъжава мисълта, че приятелството ми с Алис може безвъзвратно да се е променило. Тази вечер тя беше толкова груба, така преднамерено жестока и с мен, и с Роби — както и с Филипа, — че не мисля, че ще съм в състояние някога отново да й повярвам — поне не така сляпо, така безусловно. Точно сега не съм сигурна дори дали все още я харесвам.

В тоалетната вратата на една от кабинките е затворена. Предполагам, че Филипа се крие вътре.

— Филипа — казвам и почуквам леко на вратата.

Никой не отговаря, но долавям как Филипа става по-тиха от другата страна.

— Филипа. Аз съм, Катрин. Само исках да видя дали си добре.

— Катрин? — Виждам как сянката й се раздвижва зад вратата, а после тя отключва и я отваря. — Слава богу, че си ти. Помислих си, че може да е Алис.

Очите й са зачервени, а на бузите й пламтят две яркочервени петна. Изглежда, сякаш е плакала.

— Добре ли си?

— Да. — Тя слага ръка пред устата си и свежда поглед. Когато се успокоява, поглежда към мен и се усмихва. — Добре съм. Благодаря.

Отива до умивалника, измива ръцете си и ме поглежда в огледалото.

— И така, какво правят те там? — пита.

— О! — Отклонявам погледа си. — Говорят си и чакат да донесат храната, нали знаеш. Всичко наред ли е?

Не съм сигурна какво е видяла, не знам доколко е огорчена.

Тя не обръща внимание на въпроса ми.

— Значи Алис и Бен все още не правят секс на масата?

Усмихва се.

— Какво? — промълвявам.

Филипа се изсмива кратко, поглежда настрана, проверява лицето си в огледалото, оправя косата си.

— Дори и да правят, не ме интересува. Бен е мръсник. Почти не го познавам. Това е едва втората ни среща.

— Наистина ли? — Взирам се в нея. — Значи не ти е гадже?

— Няма начин — поклаща глава тя. — Имай ми по-голямо доверие.

Сега се хиля от облекчение и забавление.

Филипа ми се ухилва в отговор, отмята глава назад и се разсмива радостно към тавана. Смее се шумно, щастливо и с облекчение, сякаш дълго е сдържала смеха си, и осъзнавам, че изобщо не се е скрила в кабинката, за да плаче.

— Алис беше сложила ръка на бедрото на Бен. Той си мислеше, че не ги виждам. Тя знаеше, че виждам… Не мога да ти опиша колко неловко беше да седя там и да играя тази нейна странна налудничава игричка. Направо нереално… Ще ми се да бях казала нещо… Но не мога да реагирам бързо, в такива ситуации никога не ми хрумва нещо духовито или остроумно. За това ти трябва определена черта на характера, определен вид остроумие, което аз просто не притежавам. — За миг спира и ме поглежда по-сериозно. — Какво й има на Алис? Съжалявам, знам, че сте приятелки, но защо пуска ръка на някакъв мръсник, излязъл на вечеря с друго момиче? И защо й е да прави подобно нещо, за бога, когато има някого толкова чудесен като Роби? Те са гаджета, нали? Трудно е да се разбере. Особено като се има предвид как не спира да флиртува с Бен. Но той изглежда наистина мил. Роби, имам предвид. Не Бен. Бен е мил толкова, колкото вана, пълна с лигави жаби.

— Роби е мил. Чудесен — отвръщам бързо. — И не, не знам. Не знам какво й става на Алис тази вечер. Но честна дума, обикновено не е такава. Не е толкова ужасна.

Още докато го изричам обаче, осъзнавам, че думите са кухи и неверни. Не съм я виждала да се държи чак толкова ужасно, но по някакъв начин ми се струва, че от началото на запознанството ни тя прогресивно става все по- лоша. Колкото повече я опознавам, толкова повече виждам от тази лошотия. Вдигам рамене.

— Съжалявам. Тя беше наистина неприятна. Няма извинение за поведението й.

— Неприятна ли? — Филипа се взира в мен, сякаш не може да повярва на ушите си. — Неприятна? Извинявай, Катрин, но това не е „неприятна“. „Неприятен“ е горещият западен вятър… или… или… човек в лошо настроение. Не бих описала приятелката ти с тази дума. Повече би й отивало „жестока“. Или „порочна“. Или „злобна“. Или и трите заедно.

И въпреки че започвам да се чудя дали Филипа е права за Алис, усещам и пристъп на възмущение. Все пак Алис ми е приятелка и не е честно от страна на Филипа да я съди така сурово и прибързано.

— Не е толкова лоша. Има някои невероятни качества. Когато поиска, може да е невероятно щедра и чаровна. Умее да бъде много забавна.

— Адолф Хитлер също е умеел. — Филипа ме поглежда сериозно. — Не искам да те обидя. И знам, че не трябва да говоря тези неща. Постоянно си навличам неприятности, защото не мога да премълчавам. Но се обзалагам на един милион долара, че приятелката ти има някакъв психологически проблем. Знам, че сигурно се чудиш защо го казвам, за коя се мисля, че си го позволявам, но родителите ми са психолози, имат лекарска практика, а самата аз уча психология в университета и знам малко за тези неща.

— Какво? — Усещам, че гласът ми звучи много по-изненадано и обидено, отколкото се чувствам. — Психически проблем ли? Не мисля така.

— Казвам го само защото изглеждаш много мила — вдига рамене Филипа. — Струва ми се, че все още не си я опознала…

— Силно се съмнявам, че можеш да диагностицираш психологически проблем, след като си прекарала с някого само пет минути.

— Всъщност почти час и половина. — Тя се навежда към огледалото и изпитателно разглежда лицето си. — Съжалявам. Знам, че сигурно те дразня. Но просто вие с Роби изглеждате толкова симпатични. А Алис… не знам… тя сякаш има някакъв сериозен психически проблем.

Каня се да възразя, да кажа на Филипа, че става смешна, Алис може да е ексцентрична и малко себична, но не е болна. Не е психопатка. А аз и Роби не сме лековерни идиоти.

Но вместо това чуваме как вратата на тоалетната изскърцва и Алис внезапно застава пред нас.

— Какво правите вие двете? — пита тя, докато влиза в една кабинка. Оставя вратата отворена, вдига полата си, сваля си гащите, сяда на тоалетната чиния и започва да пишка шумно, без капчица срам. — Донесоха храната. Толкова е божествена, че ако не побързате, ще я изядем, преди изобщо да сте стигнали до масата. — Става, пуска водата, отива до умивалника да си измие ръцете и поглежда първо към Филипа, а после към мен в огледалото. Усмихва се. — И познайте какво? След това всички ще отидем у нас. Ще си приготвим „Маргарити“. И ще пием. Всички до един. Вече е решено.

Връщаме се на масата и изяждаме вечерята си, която, както Алис каза, е божествена. Алис посвещава цялото си внимание на Филипа и изведнъж започва с интерес да я разпитва за всичко, свързано с живота й. Филипа е учтива, отговаря на въпросите на Алис колкото е възможно по-кратко, без да уточнява или да предразполага към разговор, но от време на време ме поглежда с объркано изражение.

И с изключение на очевидната студенина, с която Филипа се отнася към Бен, вечерята минава гладко, няма по-нататъшни инциденти и когато излизаме от ресторанта и се отправяме пеш към апартамента на Алис, учудено установявам, че безпокойството ми е изчезнало. Чувствам се спокойно, почти се забавлявам. По улиците има много хора, които се смеят и говорят по пътя си и излъчват заразна тръпка на въодушевление. Петък вечер е и всички са изпълнени с приятно очакване и ентусиазъм, навсякъде има млади привлекателни хора, прости дрехи, шум и смях. И така, Алис е подпийнала и се е държала малко като кучка. Какво от това? Ставали са и по-лоши неща. Не е краят на света.

Спираме в един магазин за напитки и купуваме текила за „Маргаритите“. Купуваме и лимони от малката зарзаватчийница на ъгъла на улицата на Алис. И когато стигаме до апартамента, всички бодро се втурваме по задачи: търсим чаши за коктейл, цедим лимони, разбиваме сладко-киселата смес. Алис пуска някаква музика и започваме да припяваме високо, докато работим в горещата й претъпкана кухня. Изведнъж всички установяваме, че се забавляваме, и за известно време забравям за предишното поведение на Алис, забравям страховете си, че нощта ще приключи с нещастие.

— Хайде да играем на една игра — предлага Алис, когато всеки държи в ръка по един огромен леден коктейл. Не смятам да пия своя, но от време на време ще отпивам, за да е доволна Алис, и когато тя не ме гледа, ще го излея тайно. Ще остана съвсем трезвена. Нащрек.

— Да — съгласявам се, поглеждам към Роби и се усмихвам с усмивка, която казва: „Виж, всичко ще се оправи. Всички си прекарваме страхотно.“

Той колебливо отвръща на усмивката ми, все още несигурен.

— Истина или предизвикателство. — Алис въодушевено потрива ръце и влиза във всекидневната. — Хайде! Обичам тази игра. Няма по-добър начин да опознаеш хората.

Всички тръгваме след нея и сядаме с кръстосани крака на пода около масичката за кафе. Някой изключва музиката.

— Може ли аз да съм първа? — Алис изплезва език към Роби. — А ти задавай въпросите. Може да откриеш нещо наистина изненадващо.

— Истина или предизвикателство? — пита Роби.

— Истина.

Роби отпива от питието си и за миг остава замислен. После поглежда към Алис със сериозно изражение.

— Някога съжаляваш ли? За неща, които си казала или направила?

За миг тя остава загледана в него. После завърта очи.

— Боже, Роби! Играта трябваше да е забавна. — Въздъхва. — Дали съжалявам за разни неща… ъъъ… дай ми един миг да помисля. — После твърдо поклаща глава. — Не. Не съжалявам за нищо. Съжалението е за некомпетентните и неуверените. Не съм нито едното, нито другото. Добре, благодаря за скучния ти принос, Роби. — Оглежда ни един по един и се усмихва. — Кой е следващият?

После нарочно поглежда към Бен.

— Младият Бен. Ти можеш да ми помогнеш да задържа тази игра такава, каквато трябва да е — мръсна и забавна, такава трябва да бъде. Истина или предизвикателство? Отговаряй бързо, преди да съм заспала.

— Истина.

— Добре. Надявах се, че така ще кажеш. Вече имам готов въпрос. — Вдига вежди и се навежда напред. — И така, млади Бен, кое е най-интересното място, на което си правил секс? Трябва да отговориш или да ми позволиш да ти отправя предизвикателство. А предизвикателството няма да е приятно.

Бен се разсмива нервно и поглежда надолу към питието си.

— Ами предполагам, че… ами преди няколко години. Скоро след като пристигнах в Австралия. Срещнах едно необуздано, много необуздано момиче. Не приемаше „не“ за отговор. За нищо на света. Не и тя. И, боже, тялото й беше възхитително, така че не исках да й отказвам. Онази вечер бяхме на гости у един приятел и това момиче ме хвана за ръката и ме завлече в спалнята на родителите му. И нали разбираш, правихме секс на леглото им, а изведнъж те се върнаха, така че ние се спотаихме в гардероба и… ами там бе приятно и тъмно, и уютно, така че просто продължихме с това, което правехме по-рано.

За миг спира, поглежда към Алис, ухилва се и бузите му се изчервяват. Тя отвръща на погледа му усмихната, сякаш го окуражава, и изведнъж за всички ни става съвсем очевидно, че момичето, за което говори той, е Алис. Роби се взира в него с лице, лишено от всякакво изражение, но виждам отпуснатата му на пода до крака му ръка: пръстите му са свити в юмрук, а вените изпъкват под кожата му. И отново изпитвам онова чувство на паника, непреодолимото желание всичко просто да спре. Да се върне назад. В началото. Нощта все пак ще завърши ужасно. Роби беше прав.

Бен обаче няма представа какво става и се чудя дали изобщо е разбрал, че Алис и Роби са двойка. Поведението на Алис, начинът, по който се държа през цялата нощ, може да го е накарало да си помисли, че е необвързана.

— Но не е там работата — продължава Бен. — Истински шантаво беше, когато…

— Благодаря, Бен — прекъсва го Роби с висок, студен, натежал от сарказъм глас. — Благодаря ти за информацията. Но мисля, всички чухме повече от достатъчно. И, Алис, благодаря, че му зададе такъв интелигентен въпрос. Защото наистина беше толкова интересно, толкова страхотно да го чуем. Досега не си бях давал сметка, но долнопробните креватни истории са това, което прави една игра забавна. Страхотно. Благодаря, Бен. Ще се опитам да съм също толкова… ами тъп като теб, когато дойде моят ред.

Бен се изчервява силно и започва трескаво да смуче коктейла си, а Филипа вдига ръка към устните си, за да потисне ужасения си притеснен смях.

— Аз съм наред, аз съм — обаждам се с изкуствена веселост. Поглеждам към Филипа с очакване и надежда, че ще ми помогне да загладя всичко, Филипа — истина или предизвикателство?

— Истина — отвръща услужливо тя. — Обичам истините. Всъщност обичам да слушам какви въпроси задават хората. Често разкриват повече за питащия, отколкото за отговарящия, не мислиш ли?

Усмихвам й се, благодарна за бъбренето й. Но ми е трудно да се сетя какво да я попитам. За миг оставам мълчалива, докато мисля.

— Катрин — смее се Алис, — дори нямаш въпрос, нали? Отстъпи ми тогава реда си. Хайде! Само още един въпрос. Аз ще те попитам.

— Редът ти вече мина — възразява Роби. — Остави Катрин да си зададе въпроса.

— И бездруго не играем както трябва. Всъщност е ред на Бен, така че наистина няма значение, не е ли така? — пита Алис. Вече е очевидно, че е пияна. Говори бавно, внимателно, опитва се да произнася отчетливо всяка дума, но е ясно, че ги заваля. — А ти откога започна да държиш толкова на правилата, Роби? Кога стана толкова скучен, кога започна да ти харесва да разваляш удоволствието на другите?

— Да развалям удоволствието на другите ли? — разсмива се Роби. — Тук няма особено удоволствие, за да го развалям, Алис.

Тя не му обръща внимание. Поглежда към мен.

— Истина или предизвикателство?

— Истина — смея се. — О, да, определено истина. Мога да си представя какво предизвикателство ще измислиш и мисълта да тичам гола по Оксфорд стрийт не ми харесва.

— Истина — повтаря Алис бавно, като провлачва гласните, сякаш се наслаждава на вкуса на думата. — Сигурна ли си? Сигурна ли си, че можеш да бъдеш съвсем откровена?

— Така мисля. Пробвай.

— Добре.

И тя ме поглежда с любопитство.

— Кажи, дълбоко в себе си не беше ли доволна? Не се ли зарадва, че си се отървала от нея? От идеалната си сестра? Не изпитваше ли скрита радост, когато я убиха?

И изведнъж всичко около мен започва да се движи в забавен ритъм, през воал от мъгла. Чувам как Роби раздразнено въздъхва и казва на Алис да спре да се прави на глупачка. Усещам как Филипа ме поглежда загрижено и се чуди какво става, дали е възможно Алис да е сериозна. Чувствам ръката й върху моята, тревогата в докосването й…

Но мога да гледам само към Алис. Да я гледам в очите. Те са студени, преценяващи, а зениците й са толкова разширени, че виждам само черно. Твърди. Непоколебими. Дълбоки. Безмилостни. Черни.