Ребека Джеймс
Красиво зло (6)

Пета глава

Вземам Сара от забавачницата по-рано от обичайното. За миг я наблюдавам през прозореца, преди да ме види, и със задоволство забелязвам, че изглежда напълно щастлива. Играе си с неизсъхващ пясък сама, заета да го потупва и оформя в лепкава цветна каша. Тя е момиченце, което предпочита самотата и се чувства неудобно около хората — точно каквато беше и Рейчъл навремето, — и макар да се радвам, че е толкова предпазлива, се тревожа това да не направи нещата по-трудни за нея. В крайна сметка ще трябва да тръгне на училище, да общува с хората, независимо дали иска, или не.

Странно е, защото никога не съм гледала на срамежливостта на Рейчъл като на слабост. Всъщност тази черта на характера й ме умиляваше. Но за дъщеря ми искам животът да е идеален. Искам всички да я обичат. Искам всичко да минава колкото се може по-лесно, щастливо и гладко.

Хората постоянно ми повтарят, че прекалено я закрилям, че трябва да я пусна, да я оставя сама да се отправи по своя път в света, но всъщност такова нещо като прекалена закрила на хората, които обичаш, не съществува. Искам да сграбча тези, които го казват, за ръката, да ги стисна и да изкрещя: „Глупаци такива, навсякъде има опасности! Да не мислите, че сте в безопасност, че можете да вярвате на хората? Че всички те са мили? Отворете си очите и се огледайте!“ Но само ще ме помислят за луда. Те са наивни, не разбират, не си дават сметка, че светът е пълен с хора, които ти желаят злото, които искат да те наранят, а аз се удивлявам как може да са толкова слепи.

Да си майка е трудно, противоречиво, невъзможно. Искам Сара да има приятели, да се смее и да е щастлива. Не искам да се среща с парализиращия страх, с който живея аз всеки ден. Но освен това искам да е внимателна. Да навлезе в този опасен свят с широко отворени очи.

Когато отварям вратата и влизам в стаята за игри, заставам зад нея и я чакам да усети присъствието ми и да се обърне. Обичам мига, в който ме забелязва, удоволствието, което се изписва на лицето ми, начина, по който мигновено забравя какво прави, и се втурва в прегръдките ми. Привеждам се и я придърпвам към себе си, прегръщам я силно. Водя я на забавачница само два следобеда всяка седмица, в сряда и петък — болезнено дълги и скучни следобеди за мен, — и винаги когато я вземам в петък следобед, изпитвам облекчение. Радвам се, че е изминала още една седмица, че двете можем да бъдем заедно четири дни без прекъсване, преди да се наложи да я върна обратно.

Всъщност не се налага да идва. Записах я на забавачница, защото мисля, че трябва, защото знам, че има нужда да общува с други деца. Не работя — не мога да понеса мисълта да се разделя с нея за цял ден пет пъти в седмицата — и двете живеем в дома на родителите ми, в самостоятелно обособен апартамент на долния етаж. Жилището ни е приятно и слънчево. Преди да се нанесем, мама и татко смениха килима и боядисаха стените в меко ведро жълто. Освен това обзаведоха нова кухня — бяла и чиста, със съвременен дизайн. Отваря се към жилищното ни пространство, което е пълно с книги и играчки, има и мек удобен диван и телевизор. Плъзгащи се врати водят до настлан с плочи двор — където татко направи пясъчник — и Сара спокойно може да кара велосипедчето си с три колела, без да излиза от полезрението ми, без опасност. Всяка от нас си има спалня — макар че през повечето нощи Сара се промъква в моето легло — и малка баня с вана, но без душ.

Днес я вземам по-рано, защото е денят на ежегодното ни пътуване. Ще я заведа на Джиндабайн, на снега, и съм въодушевена като дете при мисълта колко ще се зарадва Сара, когато го зърне. Сега е пролет и по-голямата част от снега заедно с наплива от зимни туристи ще е свършил. Но ние не отиваме заради ските. Аз съм ужасна скиорка и нямам никакво желание дъщеря ми да се учи, във всеки случай не и сега. Но можем да си направим снежен човек, да организираме битка със снежни топки, може би да се повозим на шейна. Можем да пием топъл шоколад край огъня и да се порадваме на студа, както и на малко време само двете, далеч от мама и татко.

— Мамо! — провиква се тя, щом ме зърва. Изправя се и се втурва към мен, като в бързината събаря столчето си, и обвива ръце около врата ми. — Готови ли сме да тръгваме?

— Аз съм готова. А ти?

— Взе ли моите неща?

— Да.

— Мечето Сали?

— Разбира се.

— Но какво ще правят баба и дядо?

Сара знае колко много зависят от нея моите родители. Натъжава ме мисълта, че макар и толкова малка, вече се тревожи за тях.

— И те ще се забавляват страхотно този уикенд. Поканили са приятели на вечеря.

— Наистина ли? — Лицето й се прояснява. — Радват ли се?

— Да. Почти колкото нас.

Навеждам се и я вземам на ръце, после вдигам чантите си, отписвам я от списъка с децата и тръгваме към колата. Излизаме от Сидни бързо и без проблеми — прекалено е рано за задръстванията в петък вечер. Сара е притихнала. Взира се през прозореца, пъхнала палец в устата си, отпусната на седалката, спокойна, почти в транс. Винаги е такава, когато се вози в кола, и когато беше бебе това бе най-лесният начин да я приспя или да я накарам да спре да плаче.

Карам внимателно по магистралата и държа колата си на възможно по-голямо разстояние от другите. Не съм забравила уроците на баща ми за безопасно шофиране. Татко се опита да ме разубеди за това пътуване.

— Пътищата ще са ужасни — предупреди ме той. — Всички най-лоши шофьори, всички най-тъпи маниаци ще се изсипят на пътя за уикенда. А и ти не си свикнала да караш при тези условия. — Говореше рязко. — Не бъди глупачка. — Забелязах обаче сълзите в очите му и треперенето на ръцете му.

Разбирам ужаса му — всеки ден по пътищата убиват хора. Само една малка грешка, една погрешна преценка, един миг загуба на концентрация — всяка една от тези предпоставки е достатъчна, за да се озовем на пътя на многото полуремаркета, които задръстват магистралата. Още два живота, загубени само за миг. Вече съкрушено семейство, унищожено докрай. За мама и татко няма да има смисъл да живеят повече. Прекалено ще им дойде да загубят друго дете и единственото си внуче, а те, повече от всички други, знаят, че немислимото се случва. Знаят, че кошмарите се превръщат в действителност.

Така че заради родителите си не отделям очи от пътя и ръце — от волана, а вниманието ми е изострено до краен предел. Страхът на баща ми ме възпира да натисна педала на газта с всички сили.