Ребека Джеймс
Красиво зло (5)

Четвърта глава

След партито на Алис в училище се държат осезаемо по-дружелюбно с мен. Ученици, които не познавам, ми се усмихват и ми кимат по коридорите, а неколцина дори казват: „Здрасти, Катрин!“ Учудвам се, че знаят името ми. А освен това Алис всеки ден ме намира, когато дойде време за обяд. Сяда до мен и ме разсмива с истории за съучениците ни, с клюки за хора, които почти не познавам и не ме интересуват. Забавно е и съм повече от щастлива, че си имам компания, че вече не съм сама. Часът за обяд, който по-рано ми се струваше ненужно дълъг, минава много бързо, когато го прекарвам с Алис.

Не си задавам въпроса защо тя иска да прекарва времето си с мен. В крайна сметка преди бях популярна и съм свикнала хората да ме харесват. Алис иска да ми бъде приятелка, жадува за одобрението ми и се стреми да прекарва голяма част от времето си с мен. Слуша внимателно всичко, което имам да кажа. Така че макар почти да нямаме общи неща и да осъзнавам, че по-рано може би нямаше да съм й приятелка, сега копнея за приятелството й. Чувствам се благодарна, поласкана и изненадана. И за пръв път от години изпитвам нещо, подобно на щастие.

В първия четвъртък след партито й се обаждам и я каня на гости с преспиване в събота вечерта. Живея заедно с леля Вивиан, сестрата на баща ми, и това ми е приятно — тя е топъл и сговорчив човек, все ми повтаря колко се радва, че си има компания, а аз съм благодарна, че не съм в Мелбърн и мога да завърша гимназия някъде, където никой не е чувал за Рейчъл или за сестрите Бойдъл. Често оставам сама през уикенда, защото Вивиан пътува с приятели, и съм свикнала със собствената си компания. Приятно ми е сама да избирам какво да ям, какво да гледам по телевизията, каква музика да слушам. В началото след преместването ми Вивиан ме канеше да я придружавам — боеше се, че ще се чувствам самотна или уплашена — и веднъж наистина я придружих, но всичките й приятели са почти четирийсетгодишни и се чувствах съвсем не на място. Предпочитам да си остана у дома.

Този уикенд Вивиан заминава и съм сигурна, че ще се радва да чуе за посещението на приятелката ми. Постоянно ме окуражава да каня хора в апартамента и очевидно смята, че е странно как избягвам да общувам с другите.

— Ще приготвя вечеря — казвам.

— Великолепно — отвръща Алис. — Надявам се, че си добра готвачка.

— Наистина съм — засмивам се. — Това е един от многобройните ми тайни таланти.

— Тайни, хмм? — За миг Алис утихва. — А много ли имаш?

В отговор само се засмивам, сякаш самата мисъл е абсурдна.

Прекарвам съботния ден в супермаркетите в пазаруване на храни. Някога, преди убийството на Рейчъл, често готвех за четирима ни, когато все още бяхме семейство, й знам какво правя. Купувам всички съставки: пилешки бутчета, кардамон, кисело мляко, кимион, кориандър, ориз басмати, за да сготвя едно от любимите си кърита. Така ще мога да приготвя всичко, преди Алис да е дошла, а щом пристигне тя, спокойно мога да го оставя да къкри, за да стане още по-вкусно, докато двете си говорим, смеем се и се опознаваме по-добре.

Прибирам се и приготвям кърито. После се изкъпвам и обличам. До пристигането на Алис остава един час, така че се обаждам на родителите си. И тримата напуснахме Мелбърн година след смъртта на Рейчъл — там ни познаваха прекалено много хора, прекалено много хора знаеха за случилото се. Невъзможно ни бе да понесем съжалителните погледи, любопитните изражения и натрапчивия шепот навсякъде, където отидем. Аз се преместих да живея с Вивиан, за да завърша средното си образование в „Дръмонд“ — една от най-големите гимназии в страната, толкова голяма, че можех да се уединя, да остана незабележима. Родителите ми купиха къща на няколко часа разстояние на север, в Нюкасъл, близо до брега. Разбира се, поискаха да отида с тях и настояваха, че съм прекалено млада да напусна дома. Но по онова време скръбта им вече ми тежеше прекалено много, самото им присъствие ме задушаваше, затова ги убедих, че „Дръмонд“ е идеалното училище, цялото ми бъдеще зависи от постъпването ми там, и те най-после омекнаха.

— Домът на семейство Бойдъл — изрича майка ми в слушалката.

Когато се преместих, смених фамилията си и сега се представям с моминското име на баба си. Патерсън. Оказа се учудващо лесно да захвърля старото си име, Кейти Бойдъл, и да се превърна в Катрин Патерсън — толкова лесно, поне на хартия, да се превърна в нов човек. Старото ми име ми липсва. Но то е част от старото ми „аз“ — моето щастливо, безгрижно, общително „аз“. „Катрин“ подхожда на новата ми, по-кротка личност. Кейти Бойдъл вече не съществува. Рейчъл и Кейти Бойдъл, прочутите сестри Бойдъл — и двете ги няма.

— Мамо.

— Миличка. Тъкмо се канех да ти се обадя. С баща ти си говорехме за колата ти.

— Така ли?

— Да. Сега не започвай да спориш, скъпа, моля те. Решихме да ти купим нова. В днешно време ги правят много по-сигурни, с въздушни възглавници и така нататък. Имаме пари и просто е смешно да те оставим да караш онази стара бричка.

— Не е бричка, мамо. Само на осем години е. — Карам старото волво на майка ми, което за човек на моята възраст е чисто нова и консервативна кола.

Тя продължава, сякаш изобщо не съм я прекъсвала:

— И намерихме едно разкошно пежо. Не е голямо, разкошно е, наистина, и най-хубавото е, че се е представило прекрасно на всички проверки за безопасност. Ще ти върши идеална работа в града.

Няма смисъл да споря. Не искам нито да я огорчавам, нито да го правя на голям въпрос. От смъртта на Рейчъл насам съм доволна да се подчинявам на родителите си в това отношение. Те са обсебени от мисълта за моята безопасност и правят всичко в човешките възможности да се уверят, че ще остана жива. Ниска цена е да приемам с подобаваща благодарност подаръците и загрижеността им, щом мога поне малко да облекча болката им.

— Звучи страхотно, мамо, благодаря.

— Как върви училището? Оценките ти вдигнаха ли се изобщо?

— Да — излъгвам. — Сега са много по-добри.

— Четох за медицинския курс в университета в Нюкасъл. Знаеш ли, там наистина са доста напреднали и репутацията им може да се мери с тази на Сидни. Всъщност изглежда като най-доброто място да се учи медицина в наши дни освен това там преподават много изключителни лекари. Вих искала да го обмислиш, скъпа. Заради мен. Можеш да живееш с нас. Знаеш колко ще се зарадва баща ти, а и тогава наистина ще се съсредоточиш върху учението, без да се тревожиш за наем, сметки или храна. Ще се грижим за теб, всичко ще е по-лесно.

— Не знам, мамо, не знам. В момента английският наистина ми харесва, и историята, четенето… науката не е… както и да е, мислех си, че може да запиша изобразително изкуство или нещо такова. А и, мамо, наистина ми харесва да живея в Сидни.

— О, да, разбира се. Жилището на Вивиан е идеално и знам, че много ще се радва да останеш при нея. Изобразителното изкуство е прекрасно начало на образованието ти. Но наистина е само начало, скъпа. Накрая все пак ще трябва да се върнеш в нормалното русло. Когато си готова.

„В нормалното русло. Когато си готова.“ Това е най-конкретното, което мама може да каже за случилото се с Рейчъл, да признае загубата ни, живота, който водехме преди убийството й. Бях в десети клас и се справях много добре — бях първата по успех във випуска си. Надявах се да получа достатъчно добра диплома и да следвам медицина в университета. Крайната ми цел бе акушерството. Бях планирала всичко. Но убиха Рейчъл и плановете ми рухнаха, нещата излязоха от нормалното русло. Самото русло бе изтръгнато изпод краката ми, откъснато от земята, унищожено. И през онзи ужасен период открих, че науката и математиката, всички онези точни науки, които толкова много обичах, не могат да ми помогнат да разбера какво се случи със сестра ми. Няма формула, няма математическо уравнение, което да ти помогне да се справиш с чувствата, останали след едно убийство. Науката е съвсем безполезна, когато трябва да разгадае нещастието на човешкото сърце. Но хуманитарните науки — литературата, историята, изобразителното изкуство и музиката, както и цялото вълшебство, създадено от хора, които разбират страданието — у тях има утеха, ако я потърсиш.

А сега се съмнявам, че изобщо някога ще мога да „се върна в нормалното русло“. Сега се движа в друго русло, съвсем бавно набирам скорост и не мисля, че ще мога или ще поискам да отскоча встрани от него.

— Ще си помисля, мамо.

— Добре. А аз ще ти пратя няколко от брошурите. — Тя се смее, но чувам лекото задавяне в гърлото й, признакът, че от разговора й се е доплакало. — Събрала съм доста.

Докосвам говорителя на телефона, сякаш по този начин мога да й дам някаква утеха. И все пак утеха няма. Нейният живот протича само в по-голяма и не толкова голяма болка.

— Сигурна съм — казвам колкото се може по-топло.

— О! — Сега гласът й е отново ясен, делови. Напълно е овладяла чувствата си. — Чуй ме само как съм обсебила разговора. Сигурна съм, че ще искаш да говориш с баща си. Няма го, скъпа, но мога да му кажа да ти се обади по-късно.

— Всичко е наред. Всъщност една приятелка ще дойде на вечеря. Може да се обадя утре.

Когато затварям, се чувствам вцепенена. Цялото ми въодушевление от предстоящата вечер е изчезнало. Съжалявам, че им се обадих. Това не ме направи щастлива… и съм сигурна, че сега мама е още по-нещастна. С нея вече винаги е така. Винаги говори, постоянно планира, изпълнена е с идеи и практични теми за разговор. Сякаш не може да понесе да е тиха, да си позволи и секунда мълчание. По този начин не си дава време да си спомня, да помисли какво е загубила. Освен това пречи на събеседника си да се намеси, да каже нещо, което тя предпочита да не чува, да спомене Рейчъл.

Съвременният начин да тъгуваш, предполагаемият правилен начин е да говориш за скръбта си, да си позволиш да плачеш, да крещиш и виеш. Психологът ми казваше, че трябва да поговорим, и наистина, през онази безкрайна първа година след като загубихме Рейчъл, наистина се опитвах да говоря за случилото се, да изразя тъгата си, да вербализирам загубата ни, да призная отчаянието си. Но татко отказваше да слуша, а мама ме прекъсваше, сменяне темата и ако настоявах, започваше да плаче и излизаше от стаята.

Накрая се предадох. Чувствах се сякаш я изтезавам, и се отвратих от себе си, от себичността си. Когато говорех за това, всъщност търсех опрощение, уверение, че мама и татко не ме ненавиждат зарази случилото се, че не съжаляват, задето оцелях аз. Но скоро осъзнах, че моля за невъзможното. Разбира се, те ме ненавиждаха заради случилото се, заради страхливостта ми, заради бягството ми, заради това, че оцелях. Разбира се, че ако едната от дъщерите им е трябвало да умре, трябваше да бъда аз.

Пък и вече не вярвам да има подходящ начин да се справиш със загубата. Това е просто ужасно голяма болка, която трябва да носиш в себе си — постоянно страховито бреме и като говориш за него, не го караш нито да изчезне, нито да олекне. Рейчъл бе убита по най-ужасния начин, който човек може да си представи. В лицето на тази сурова истина думите са безполезни. Рейчъл е мъртва. Отиде си завинаги и никога вече няма да видим красивото й лице, никога няма да я чуем да свири. Мъртва е.

Защо ни е да дълбаем в тази действителност, да се връщаме към нея отново и отново, да я разглеждаме, обсъждаме и изучаваме, докато очите ни се зачервят, а сърцата ни са смазани под ужаса и невъобразимата й тъга, не мога да проумея. Това не би могло да ни помогне. Нищо не може. Ако мама изпитва нужда да се държи стоически, да се преструва, че е добре, да крие отчаянието си под прозрачна завеса от рязка експедитивност и делови разговори, това ме устройва. Не се сещам за друг, по-добър начин да продължи със смаления си живот.

Притискам пръст към малкия кръгъл белег на коляното си. Единствената физическа следа, която нося от нощта, в която Рейчъл беше убита, единствената физическа рана, която получих. В онази ужасна нощ в Мелбърн убиха погрешното момиче. И макар да не мога да кажа, че предпочитам да бях умряла вместо Рейчъл — не съм достатъчно смела за мъченица, все още обичам живота си и смъртта ме ужасява, — съм напълно наясно, че тогава загина по-добрата сестра.

 

 

Алис идва навреме и е толкова бодра и изпълнена с енергия, толкова красива, че веднага щом влиза и подема неспирното си бъбрене, започвам да се чувствам по-добре.

— Боже мой! — шепне тя и оглежда апартамента. — Толкова е луксозно! Родителите ти сигурно са супермодерни.

— Не — поклащам глава. — Не. Това не е жилището на мама и татко. Живея тук заедно с леля си Вивиан. Тя замина за уикенда. На север.

— Значи ще сме съвсем сами?

Кимвам, а Алис подскача във въздуха и изкрещява от радост.

— Ауу! Господи, Катрин, толкова се радвам! Мислех, че майка ти и баща ти са тук. Ще се вдигне голям шум — ела и се запознай с родителите ми, нещо такова. — Завърта очи. — Сякаш ще се женим или нещо подобно. Но ще сме си само двете. Без никакви родители. Слава богу!

Изритва обувките си и започва да крачи из стаята. Оглежда предметите, преценява гледката.

Напълно съм подготвена да обясня на Алис защо живея с леля си, а не с родителите си, да спомена за славата на „Дръмонд“ и качественото обучение там в сравнение с училищата в Нюкасъл, което не е съвсем невярно. Но тя се интересува много повече от апартамента, отколкото защо живея там.

— Сигурно е приятно да имаш толкова богато семейство — казва тя. Излязла е в коридора и сега надзърта в стаите. Гласът й е висок и отеква силно, докато крещи: — Правила ли си партита тук? Обзалагам се, че не, нали? Да си устроим! Мястото е страхотно. Познавам купища хора, които можем да поканим. О! — възкликва внезапно. — Погледни само! — Посяга нагоре и сваля от лавицата на Вивиан една скъпа на вид бутилка. — Ирландско уиски. Обожавам го. Дай да пийнем.

— Не е мое — обяснявам. — На Вивиан е.

— Няма значение. Ще го върнем. Леля ти изобщо няма да забележи.

И тя занася бутилката в кухнята, намира чашите и налива щедро количество алкохол в две от тях.

— Имаш ли кока-кола?

— Съжалявам — отвръщам и клатя глава.

— И водата ще свърши работа.

Отива до мивката, долива чашите с вода и ми подава едната. Повдигам я и отпивам малка глътчица. Уискито мирише гадно, а вкусът му е още по-лош — горчиво, сухо и много силно — и знам, че няма да го довърша.

Алкохолът изобщо не влизаше в плановете ми за вечерта. Дори не беше ми хрумнало. Но нетърпението на Алис да пие ме кара да осъзная колко съм откъсната от действителността. Алис е на осемнайсет и може да пие съвсем законно. Нищо чудно, че иска, съвсем нищо. Не всеки е толкова ужасен от света, колкото съм аз. Не всеки е така обгорен.

Занасяме чашите си на верандата и се заглеждаме в открилия се пред очите ни изглед към града. Говори най-вече Алис, но аз съм доволна просто да слушам и да се наслаждавам на енергията й, на радостта й от живота. И съм погълната от това да си спомням какво е да се забавляваш с някого на твоята възраст, да се запознавам с предишната си същност — едно по-младо и по-щастливо „аз“, момичето, което приемаше за даденост, че животът може да е такъв, че трябва да е такъв. Свободен, лек и изпълнен с радост. И за пръв път от години съм истински щастлива, както си седя тук, слушам Алис и се смея на разказите й.

Алис е точно това, което искам у една приятелка, точно типът човек, с когото изпитвам нужда да бъда, за да ми помогне да забравя себе си. Тя е умна, непринудена и, най-важното, иска да се забавлява. Живее за мига и, много удобно, е удивително нелюбопитна по отношение на миналото.

Тя изпива няколко чаши уиски — аз все още бавно отпивам от първата си — и обявява, че умира от глад, затова влизаме вътре. Алис си налива още едно питие, предлага и на мен, но аз вдигам все още пълната си чаша и поклащам глава. Алис се намръщва.

— Не го ли обичаш? — пита.

— Ами хубаво е. — Усмихвам се, отпивам малка глътка и се опитвам да не правя гримаса. Мога да й обясня за страха, който изпитвам от алкохола, да й кажа колко опасен може да бъде, но така само ще прозвуча като досаден родител, някаква шантава пуританка. Във всеки случай вече познавам Алис достатъчно добре и знам, че няма да задава много въпроси, ако не пия. Няма да се замисли особено за причините. Просто не е такава.

За миг тя се взира в мен, сякаш се опитва да разбере нещо, но после сваля бутилката и свива рамене.

— Тъкмо ще има повече за мен.

Сипваме от кърито и отнасяме препълнените си чинии на кухненската маса. Апетитът на Алис ме удовлетворява.

— Вкусно е! — възкликва тя и клати недоверчиво глава. — Невероятна си. Можеш да отвориш свой собствен индийски ресторант.

Засмивам се и скромно поклащам глава, но съм поласкана и не мога да сдържа усмивката си. Настроението ми се е подобрило невероятно. Тъгата, която изпитвах след разговора с майка си, е изчезнала. Веселостта и енергията на Алис са заразителни.

— И така — почуква тя по чинията си с гърба на вилицата, — какво ще правим сега?

— Можем да играем на нещо. Имам скрабъл. И „Всекидневно преследване“.

Алис поклаща глава.

— Много е скучно. Не мога да се съсредоточа върху скрабъла за повече от минута. Прилича ми на учебна задача. Какво ще кажеш за рисунки с думи? Или отгатване на думи по движенията?

— Но и за едното, и за другото ще ни трябват още хора.

За миг Алис замълчава замислено, после поглежда към мен и се усмихва.

— Знам кой може да дойде. Да ни позабавлява малко.

— Наистина ли? — Насилвам се да се усмихна, но съм разочарована. Надявах се на тиха нощ, само ние двете. Мислех, че ще си говорим до късно през нощта, може би ще си пуснем музика и ще потанцуваме. Ще прекараме една от онези момичешки вечери, които си представях, че съм пропуснала през последните няколко години. Освен това си бях прекарала страхотно и не мислех, че ни трябва някой, който да ни забавлява. Желанието на Алис да покани друг ме кара да се чувствам скучна. — По това време?

— Часът е девет и е събота! Нощните клубове дори не са отворили.

Свивам рамене.

— Кого искаш да поканиш?

— Роби.

— И?

— И какво?

— Кой е той?

— Само приятел. Работи като сервитьор в един наистина страхотен ресторант. Голяма скица е. Ще се влюбиш в него.

Изважда мобилния си телефон и започва да набира номера, преди да съм успяла да й задам повече въпроси. Слушам я как го кани — гласът й е уверен, дълбок и кокетен — и се чудя дали някога е била срамежлива или несигурна. Трудно ми е да си представя подобно нещо.

— Скоро ще дойде. — Тя се изправя, протяга се и доволно потрива корема си. — Идеята беше страхотна, Кейти. Превъзходна храна, добра компания, а сега ще стане много по-забавно.

— Катрин. Не съм Кейти. Катрин.

Алис накланя глава настрана и ме поглежда озадачено.

— Но името ти отива. Наистина. Невинаги са те наричали Катрин, нали? Когато си била малка? Толкова дълго и възрастно име за малко момиченце. Кейти е сладко. Забавно. Подхожда ти.

— Не — повтарям. — Аз съм Катрин. Само Катрин.

Опитвам се да запазя гласа си безгрижен и приятелски, но усещам, че е прозвучал грубо, сякаш реагирам прекалено бурно. Чувствам се като някой от онези сковани префърцунени хора — по-рано изобщо не ме интересуваше как ме наричат хората: Кат, Кати, Кейти, Кейт, обичах всичките тези варианти, — но сега не мога да понасям никое от галените ми имена. Онова дружелюбно момиче със съкратените имена си отиде. Сега съм Катрин Патерсън до мозъка на костите си.

Челото на Алис леко се смръщва и тя ме стрелва с поглед, който е почти студен. Само след миг обаче лицето й се прояснява, тя вдига рамене, усмихва се и кимва.

— Добре. „Катрин“ така или иначе звучи по-внушително. Като Катрин Хепбърн. А и по-дългото име подхожда на загадъчността, която излъчваш.

— Загадъчност ли? — изпръхтявам, доволна, че имам повод да се засмея и да сложа край на неприятния момент. — Няма никаква загадъчност.

— О, има! — Алис се навежда напред. — Всички в училище се чудят на теб. Толкова си хубава и умна. Толкова тиха, дистанцирана и затворена в себе си, но не защото си срамежлива или плаха или нещо подобно. Сякаш си избрала да не участваш в училищния живот. Сякаш си… о, не знам, сякаш имаш някаква голяма мрачна тайна и не искаш да се сприятеляваш с никого, за да не я разбере. Всички се интересуват, дори се плашат от теб. Някои хора си мислят, че си снобка.

— Снобка? Наистина ли? Значи грешат. Не съм снобка.

Изправям се и започвам да разчиствам масата. Избягвам погледа на Алис. Разговорът ме кара да се чувствам неудобно — стига прекалено близо до истината. Наистина имам тайна. Голяма мрачна тайна, както се изрази Алис. И при все че не съм снобка, е вярно, че наистина не искам да участвам в училищния живот и досега избягвах да създавам приятелства точно по тази причина. Очевидно в училище са започнали да се чудят и да говорят за мен. Не съм била толкова незабележима, колкото се надявах.

Но Алис избухва в смях.

— Ей, не се натъжавай. Стига де, само те дразня. Страхотно е да си загадъчен по този начин. Харесва ми. Сдържана си. Супер е. Може би просто ревнувам. Иска ми се самата аз да бях такава. — Слага ръка на гърдите си и затваря очи. — Тайнствена жена с трагично минало.

Изумена съм как почти налучка истината. Чувствам се разголена, изпълнена с неудобство и трябва да се преборя с необходимостта да побягна, за да се скрия. Да опазя тайната си. Боя се, че Алис ще продължи с темата, ще ме разпитва, докато разбере всичко, но тя свива рамене, оглежда се из стаята и поклаща глава.

— Господи! Този апартамент е страхотен. Задължително да организираме парти. — Изправя се и взема чиниите от ръцете ми. — Ти сготви. Аз ще почистя. Седни. Пийни още една… — поглежда към чашата ми и клати глава — милиглътка или две от питието си.

Не ми трябваше много време, за да разбера, че Алис иска винаги да е в центъра на вниманието. Това означаваше, че никога не говори дълго за друг. Пък и обичаше да провокира хората. Предизвикваше ги, казваше нещо, което звучеше леко обидно, но после го омаловажаваше и се държеше така чаровно и ласкателно, че бе невъзможно да й останеш сърдит. Това откритие изобщо не ме безпокоеше. Напротив, радвах се, задето не е толкова прекрасна, колкото изглеждаше отначало. Самата аз се чувствах изтъкана от толкова слабости, че не исках идеална приятелка.

Алис не успява да завърши миенето. Започва — напълва мивката с гореща сапунена вода, но се увличаме в разговор, тя се разсейва и се връща на масата, за да подчертае нещо и да ми разкаже поредния анекдот. А после някой почуква на вратата.

— Това е Роби! — плясва с ръце тя, обръща се и припряно се отправя по коридора, за да отвори.

Чувам кикота й и въодушевените й възклицания. Чувам и дълбокия боботещ тембър, с който й отговаря. А после той влиза в кухнята.

Висок е, русокос и много привлекателен по един спортен, здравословен начин. Усмихва ми се широко и протяга ръка.

— Катрин. Аз съм Роби.

— Здрасти.

Ръкостискането му е твърдо, дланта му — топла и суха. Отново ми се усмихва. Усмивката му е открита и хубава и за пръв път от години изпитвам слаба, но непогрешима тръпка на привличане. Той е страхотен. Усещам как започвам да се изчервявам. Примигвам, обръщам се към мивката и се преструвам, че съм заета със съдовете.

— Само да довърша. След минутка съм готова.

— Не, не. — Алис ме хваща за раменете и нежно ме избутва настрана от мивката. — Аз ще ги измия по-късно. Обещавам. Нека просто се позабавляваме.

Останало е много къри и Алис настоява Роби да го опита.

— Всичко наред ли е? — поглежда ме извинително той, докато тя му сервира една огромна чиния.

— Да. Наистина — уверявам го и съм искрена. Направила съм прекалено много. Достатъчно за шестима.

Алис пита Роби дали би желал да опита от алкохолната напитка, но той поклаща глава, споменава нещо за футболна тренировка и си налива чаша вода. Гледа как Алис си налива още уиски.

— Уиски? Не е ли малко твърдо, Ал?

— Да — съгласява се тя и намига многозначително. — Твърдо. Също като мен.

Тримата отново излизаме на верандата и Роби с апетит се нахвърля върху храната си. Отначало присъствието му ме прави малко срамежлива и леко раздразнена, че изобщо е дошъл, но той е толкова дружелюбен, така красноречиво хвали готварските ми умения и е толкова забавен, че не след дълго омеквам. Научавам, че е двайсетгодишен и работи в някакъв луксозен ресторант, и след нула време вече се смея свободно на разказите му за всички онези трудни, неприятни клиенти, с които трябва да се справя.

Застудява, затова се преместваме вътре и сядаме на пода в дневната. Уискито, което изпи Алис, започва да й въздейства. Бузите й се зачервяват, както и очите. Гласът й става забележимо неясен и тя започва да говори високо и непрестанно да прекъсва Роби, за да довършва историите му вместо него. Той обаче сякаш няма нищо против — просто се усмихва и я оставя да разказва.

„Обича я — правя си заключението. — Как я гледа, как дойде веднага по това време в събота вечер. Влюбен е в нея до уши.“

Алис се изправя, отива до бюфета и започва да преглежда колекцията от дискове на Вивиан, като се смее на вкуса й.

— Боже мили! — възкликва. — Трябваше да си донеса айпода. Всички са толкова стари. От осемдесетте години! — Но накрая все пак избира албум на Принс и го пъха в уредбата.

— Майка ми обожава тази песен — оповестява тя. — Постоянно си я пуска и танцува. Трябва да я видиш как танцува, Катрин. Невероятна е. Прилича на филмова звезда. Просто е толкова красива, когато танцува. — Усилва звука и започва съблазнително да поклаща хълбоци.

Докато тя се усмихва със затворени очи, не мога да не се зачудя откъде дойде този неочакван израз на възхищение и привързаност към майка й. Няколкото пъти, когато съм я чувала да говори за родителите си, думите й звучаха пренебрежително, презрително. Почти така, сякаш ги ненавижда.

С Роби продължаваме да седим и наблюдаваме как Алис танцува. Добра танцьорка е, движи се плавно и съблазнително. Роби я гледа усмихнат. Изглежда напълно запленен и през главата ми преминава мисълта колко ще е приятно, ако и мен някой ме обича така, колко ли ще е вълнуващо, ако някой се интересува от мен романтично. И за пръв път от смъртта на Рейчъл, за пръв път от Уил насам, си позволявам да си представя, че един ден в живота ми може да се появи някой като Роби, някой, когото да обичам. Някой красив, мил и умен. Някой, който също ще ме обича, независимо коя съм и какво съм направила.

Когато първата песен свършва, започва друга, по-бърза. Роби скача, протяга ръка към мен и ме изправя на крака. И така, танцуваме — трима души, отпуснати и спокойни в компанията си. Танцуваме близо един до друг, телата ни се докосват, хълбоците и бедрата ни се сблъскват, ръцете ни обгръщат телата на другите двама. Роби прегръща Алис. Целува я и аз ги наблюдавам, гледам притиснатите им едно до друго тела. И двамата са толкова красиви, подхождат си идеално. Алис забелязва, че ги наблюдавам, усмихва се и прошепва нещо в ухото на Роби. Той я пуска, обгръща ме с ръце, притиска ме плътно до себе си. После се отдръпва назад, слага ръце на бузите ми, навежда се и притиска устни до моите — една целомъдрена, почти братска целувка, но така или иначе вълнуваща. Алис се усмихва, побутва ме, изкисква се. А после и тримата се прегръщаме и се смеем и аз съм изпълнена с щастие, почти с екстаз. Чувствам се харесвана. Привлекателна. Млада.

А когато гласецът започва да нарежда в главата ми — гласецът, който ми казва, че не заслужавам да бъда щастлива, че не трябва да вземам това, което Рейчъл не може да получи, — решавам да не го слушам. Решавам поне за тази вечер да не обръщам внимание на онази част от себе си, която ми отказва всичко, което желая. Сега съм весела и безгрижна. Сега съм Кейти Бойдъл. Само за една нощ. Млада, щастлива и буйна. Кейти. Забавна и дръзка. Кейти. Само за тази единствена вечер, Катрин я няма и мога да бъда себе си.

Така че продължаваме да се кикотим, да танцуваме и да се прегръщаме песен след песен, докато лицата ни заблестяват от пот, ожадняваме и трябва да отидем в кухнята за вода. Спираме да танцуваме, вземаме възглавниците от дивана, правим легло от одеяла и възглавници и се строполяваме на него. Говорим чак до три часа, когато ни спохожда сънят на изтощените хора — тежък и непробуден. Заспиваме, омачкани и мръсни, един до друг, с преплетени крака и лица към пода.

Събуждам се, а Алис лежи сгушена до мен. Свита е в ембрионална поза, с вдигнати пред лицето ръце в юмруци. Прилича на спящ ангел, който се подготвя за бой, на боксьор със странно невинен вид. Дишането й е бързо и плитко и чувам тихото свистене от носа й, когато въздухът влиза и излиза. Миглите й трепкат и виждам как очите й се въртят под клепачите. РЕМ фаза на съня. Сънува.

Бавно се освобождавам възможно по-тихо. Все още съм облечена в полата и тениската от предишния ден. Отивам право в банята, свалям дрехите си и се пъхвам под душа.

Тъкмо изплаквам шампоана от косата си със затворени очи, когато чувам гласа на Роби:

— … утро.

Надавам вик и подскачам, а ръцете ми автоматично се стрелват да прикрият голотата ми.

Надниквам зад завесата на душа.

— Извинявай — ухилва се Роби, облегнат на умивалник. Около кръста му има увита кърпа, гърдите му са голи и с изключение на леко зачервените очи, изглежда невероятно. — Мога ли да скоча там вътре?

— Разбира се — кимвам и дръпвам завесата. — Излизам след минута.

Но той дръпва завесата и влиза при мен.

— Хайде, дръпни се. Няма да се бавя и после ще се разкарам от пътя ти.

Взема сапуна и се измива — краката, пениса, хълбоците, подмишниците, — без да проявява излишна скромност. Присъствието на голото му тяло до моето е учудващо несексуално, но приятелско по братски, дружелюбен начин и аз се успокоявам достатъчно, за да отпусна ръцете си.

Роби приключва с миенето и оставя сапуна.

— Аах — въздъхва. — Така е по-добре.

Отново ми се ухилва, навежда се към мен, полага кратка целувка на бузата ми и излиза изпод душа. Гледам го как отърсва водата от тялото си с длан, как нахлузва дънките, все още с влажна кожа, и излиза от банята.

Довършвам душа си, обличам се и отивам в кухнята.

Роби мие съдовете и почти е приключил с купчината, оставена от предишната вечер — купчината, която Алис обеща да измие.

— О, благодаря, Роби — казвам. — Та ти дори не яде. Не беше нужно да го правиш.

Той свива рамене.

— Искаш ли чай? Сложил съм чайника.

— С удоволствие. Но ще го направя аз. Много съм капризна по отношение на чая си. Пия само когато е приготвен както трябва. Нали разбираш, с листенца и каничка. Хората ме мислят за луда, че само им създавам проблеми, затова е по-лесно да си го правя сама.

— Жестоко. Няма да споря. И аз обичам чай с листенца. Вкусът е много по-богат. Майка ми пиеше само истински чай.

— „Пиеше“ ли? — питам.

— Преди да умре.

— О! Значи е умряла? Съжалявам, Роби. Колко тъжно. Кога?

Досега Роби е говорил, загледан в потопените си във водата ръце, но сега вдига поглед. Очите му са тъжни, мокри от сълзи.

— Преди малко повече от година.

— О, боже! Горкият. Навярно се чувстваш ужасно. Обзалагам се, че едва сега си започнал истински да усещаш липсата й, нали? Обзалагам се, че наистина ти липсва.

Той кимва и отново свежда поглед към водата.

— Да.

Можех да спра. Можех да сменя темата и да заговоря за нещо по-весело, нещо не толкова напрегнато, но си спомням, че когато умря Рейчъл, хората правеха точно това. Помня колко странно се чувствах, когато обсъждаха смъртта й толкова спокойно, едва я засягаха и отминаваха, сякаш бе не по-важна от разговор за времето. О, знаех, че просто нямат представа какво да кажат и навярно предполагат, че повече ме боли, когато говоря за това. А и се бояха да не изглеждат любопитни. Смъртта на Рейчъл бе настъпила по толкова отвратителен и ужасяващ начин, че самият разговор за нея би могъл да изглежда отблъскващ, нездрав. Но ме болеше през цялото време да я отминават като нещо незначително.

Затова не сменям темата.

— А баща ти? Той как се справя?

— Мисля, че е добре. Но не можеш да си сигурен, нали? Имам предвид, не искам да застана пред него и да го попитам.

— Защо?

— Защото, ако не е добре, тогава какво? Какво? Какво мога да направя, за да му помогна?

Знам, че не бива да говоря глупави баналности, да му предлагам да поговори откровено с баща си, да изрека лъжата, че думите лекуват. Защото знам, че не е вярно. Не лекуват. Думите са просто думи, колекция от фонеми, безпомощни срещу силата на истинската болка, истинското страдание.

— Нищо — казвам. — Нищо не можеш да направиш. Това е истината.

— Именно. Мога само да кажа, че съм добре, той също може само да каже, че е добре. И тогава нещата мъничко се подобряват, защото не трябва да се тревожиш за страданието на другия нещастник в добавка към своето.

— Да — кимвам. — Всеки се справя с болката по свой собствен начин. И накрая тя намалява малко. С всеки ден намалява по мъничко в съзнанието ти.

— Да — кимва Роби.

За миг оставаме мълчаливи. Изчаквам, оставям го да реши дали да продължим разговора, или да сменим темата. Той решава да продължи и думите избликват забързано от устата му:

— Преди мама наистина да се разболее, се канех да се изнеса от къщи, но останах, защото исках да помогна и защото исках да бъда с нея, нали разбираш, да прекараме колкото се може повече време заедно, преди да умре… защото по онова време вече знаехме със сигурност, че ще умре… въпросът беше само кога точно. Но оттогава минаха повече от две години. И все още съм там. На двайсет години съм и все още живея у дома, защото прекалено много съжалявам моя старец и не мога да се изнеса. Но това, което е наистина глупаво, е, че не знам дали му е приятно да съм там. Най-вероятно иска просто да се изнеса, за да остане сам… и да се самосъжалява на спокойствие. Сигурно си мисли, че търся неговата компания. Всичко е… ами… в общи линии, всичко е толкова смахнато.

— Значи баща ти е зле?

— По принцип е добре. Или поне се държи сякаш е. Силен е и е съсредоточен върху това да се справя с нещата от всекидневието, грижи се къщата да е в добро състояние, чиста, да има храна, такива неща. Знаеш ли, постоянно ни идват гости, каним ги на вечеря с пица и бира. Голяма веселба е… сякаш животът без жена в дома е приказен. Но една нощ преди… о, около седмица, бях тръгнал към стаята му. Исках да му кажа нещо. За миг просто спрях пред вратата му, не знам защо, може би… както и да е… спрях и… и го чух да плаче. Наистина да плаче, нали разбираш, с онези шумни сърцераздирателни ридания. Беше ужасно, кошмарно. Искам да кажа, да, знам, че наистина обичаше мама и така нататък, знам, че му липсва, но звучеше толкова… толкова… безпомощно. Като дете. Сякаш изобщо не можеше да се владее. Цялото щастие и други подобни простотии са си чиста лъжа фасада, която поддържа заради мен. И не знаех какво да направя, затова просто продължих да стоя там за секунда. Исках да спре, по дяволите, исках да млъкне! Много странно беше. И най-лошото е, че не изпитах съчувствие, просто го ненавиждах, задето ми позволи да го чуя, задето не продължи да се преструва, че е добре.

— Разбирам какво имаш предвид. — Думите излитат от устата ми, преди да осъзная какво казвам, какво му разкривам. — Да видиш родителите си в подобно състояние наистина те кара да пораснеш, да осъзнаеш, че светът е голямо и страшно място, над което те нямат контрол. И щом те могат да изпитват такава болка, щом не могат да контролират нещата, каква надежда има за теб?

— Точно така — съгласява се Роби, а после ме поглежда, внезапно стреснат. — Мамка му! Твоята майка не е умряла или нещо такова, нали?

— О, не. — Поклащам глава и се засмивам, сякаш самата мисъл, че съм запозната със смъртта, е абсурдна. — Съвсем жива е. Просто съм си мислила за тези неща. Освен това съм чела някои от книгите на баща ми за загубата и как се справят различните семейства. Просто съм плашеща. Луда.

— Луда или не, наистина описа чувството съвсем точно. Повечето хора откачат, когато кажа, че майка ми е умряла. Натъжават се или се смущават и сменят темата. Всъщност разговорът с теб ми се отрази по-добре, отколкото сеансите с терапевтката ми. Скучновата жена, която повтаря едни и същи неща. Посещавам я само защото татко смята, че трябва. Винаги ме пита какво чувствам и как се чувствам за това, което чувствам. А после ми казва, че чувствата ми са съвсем нормални, когато подтекстът през цялото време е, че трябва наистина да се опитам и да почувствам нещо съвсем различно. Чиста загуба на време. Абсолютни глупости. Със същия успех мога да говоря с руло тоалетна хартия.

Тъкмо се каня да кажа, че и аз се съмнявам доколко е полезен терапевтът при загуба в семейството — основното внушение на тези хора е, че съществуват начини на тъгуване, които са по-правилни, по-ефективни от други, и това е почти нечовешка представа, че една ужасна преждевременна смърт е нещо, което трябва да преодолееш, — когато Алис се провиква от другата стая:

— Добро утро! Гласът й е дрезгав и дълбок от стоенето до късно снощи. — Хора? Къде сте? Чувствам се много самотна тук.

Двамата с Роби се усмихваме един на друг, свиваме рамене и оставяме разговора недовършен. Вземаме каната с чая, захарта и чашите и отиваме във всекидневната при Алис.