Ребека Джеймс
Красиво зло (4)

Трета глава

Рейчъл излезе на сцената и тълпата незабавно утихна. Изглеждаше красива — висока и зашеметяваща: червената й кадифена рокля, за която знаех, че мама и татко са платили цяло малко състояние, подчертаваше ръста и фигурата й. Беше само на четиринайсет, но на сцената притежаваше увереността и поведението на жена на двайсет и няколко години.

Мама стисна ръката ми развълнувано, аз се обърнах към нея и й се усмихнах. Без да забележи това, тя се загледа в Рейчъл. Устните й бяха стиснати в онова смешно изражение, което се появяваше на лицето й, когато се опитваше да не се усмихне широко, а очите й блестяха от щастливи сълзи на обожание. От другата й страна татко се обърна да срещне погледа й, но вместо това улови моя, усмихнахме се един на друг, развеселени от изражението й. И двамата щяхме да се пръснем от семейна гордост.

Рейчъл седна пред пианото с преметнати елегантно над краката поли и засвири. Започна рецитала със соната от Моцарт — приятна нежна мелодия, която ми бе така позната, че можех да предвидя всяка нота, всяко фортисимо и кресчендо. Наблюдавах я, както винаги хипнотизирана от музиката й, но и от трансформацията, която настъпваше в самия й характер, когато излезеше на сцената. Там цялата й срамежливост и непохватност изчезваха. На сцената тя бе царствена и завладяваща, дотолкова вживяна в представлението и музиката, че забравяше за себе си. Когато свиреше, бе невъзможно да си представиш, че може да е свенлива и несигурна, че все още е само момиче.

През целия рецитал — който продължи повече от час — мама не свали поглед от Рейчъл дори за миг. Когато я слушаше да свири, сякаш забравяше всичко: времето, мястото и хората, с които беше. Изпадаше в състояние, което бе почти транс.

Аз също свирех на пиано. От техническа гледна точка бях доста добра. Преди повече от година бях издържала изпита за седми клас и често печелех в училищните състезания и местните музикални събори. Но Рейчъл бе тази, която притежаваше истински талант, и бе получила предложения за три стипендии в чужбина. Дали трябваше да приеме място в Берлин, Лондон или Бостън, за да осъществи мечтата си да стане концертираща пианистка, бе главната тема на разговор в нашата къща от седмици. За мен пианото бе само хоби. Приятно ми бе да свиря, дори обичах, но нямах никакво желание да го правя по цял ден, всеки ден. Пианото бе голямата любов на Рейчъл, нейната страст, и тя неуморно работеше на него.

Рейчъл бе осемнайсет месеца по-малка от мен и въпреки обичайното схващане, че по-голямото дете постига повече, в нашето семейство бе вярно точно обратното. О, всъщност и двете бяхме постигнали много: и двете имахме отлични оценки в училище, и двете работехме усърдно във всяка дисциплина, била тя музика, спорт или училищна работа, но Рейчъл бе движена от сила, която аз не познавах. За разлика от нея, аз се интересувах от момчета, партита и висене с приятели и това социално общуване не ми позволяваше да разгърна пълния си потенциал. Но аз нямах нищо против. Никога не съм завиждала на Рейчъл заради постиженията й, напротив — беше ми приятно да имам много приятели и да ходя на партита. Не исках да жертвам този аспект от живота си заради съвършенство в учението или музиката. Винаги съм смятала, че животът ми е много по-забавен, отколкото животът на сестра ми.

Мама и татко живееха заради нея. Постоянно говореха за бъдещето й като концертираща пианистка — с мен, помежду си, когато бяха насаме, с приятелите си, с Рейчъл. Бяха абсолютно отдадени на кариерата й. И точно както тя бе маниакално и натрапчиво съсредоточена върху музиката, те бяха маниакално и натрапчиво съсредоточени върху Рейчъл.

Знам, че хората бяха шокирани от това, което изглеждаше като делене от страна на родителите ни: идеализирането на сестра ми и очевидната им липса на интерес към мен. Другите ме съжаляваха, защото изпитваха погрешното убеждение, че се чувствам пренебрегната. Но истината бе, че разбирах обожанието на мама и татко към Рейчъл споделях чувството, че в деня на раждането й семейството ни е било благословено. Обичах я, дълбоко и неегоистично. Исках най-доброто за нея и нямах търпение да видя блестящата кариера, която я очакваше. Съвсем честно мога да кажа, че двете никога не сме се състезавали една с друга — просто искахме различни неща и аз бях безумно щастлива, че геният е Рейчъл. Знаех колко труд влага в изграждането на таланта си и мисълта и аз да направя същото не ме привличаше. За мен самият факт, че съм свързана с нея, представляваше достатъчен триумф.

И независимо какво писаха във вестниците след убийството й — всички онези болезнени спекулации и погрешни догадки за взаимоотношенията ни, мненията в таблоидите, дадени от така наречените експерти по психология, които заключаваха, че със сигурност е трябвало да изпитвам ревност, че това е абсолютно задължително за семейство с едно обикновено и едно гениално дете, — споменът за истинските ми чувства към Рейчъл никога не се разми.

Обожавах я и когато беше жива, и след смъртта й. Бях и винаги ще бъда най-големият й почитател.