Ребека Джеймс
Красиво зло (30)

Двайсет и девета глава

Мик има пет свободни дни и ги прекарваме заедно в апартамента му. Той се упражнява на барабаните и ходим да си купуваме храна, но през останалото време оставаме заровени в бърлогата му. Разговаряме — Мик ми разказва всичко за детството, за мечтите си, за бъдещето, за любовта си към музиката. Аз му споделям за моето детство, за живота преди да умре Рейчъл и за живота след това. И двамата изпитваме огромно любопитство по отношение на другия и макар че почти не излизам от стаята му, през петте дни няма нито миг, в който да съм отегчена, неспокойна или да ми се иска да съм някъде другаде.

В последния свободен ден на Мик се обаждаме на Филипа и се уговаряме да се срещнем в близко кафене за закуска. Пристигаме, а тя вече ни очаква на масата. Облечена е в жълта рокля, косата й е прибрана на конска опашка. Изглежда хубава и свежа и предполагам, че до нея, в омачканите си тениска и дънки самата аз изглеждам размъкната.

Филипа е бодра и бъбрива и желанието й да говори, енергията й ме карат да осъзная, че се чувствам много зле, и то не от днес, а от няколко дни. Обикновено бързо леещите й се думи ми се струват очарователни и изпитвам удоволствие от компанията й. Но днес, докато слушам потока от новини, самото усилие от слушането и отговарянето с необходимия интерес и ентусиазъм изцежда цялата ми енергия. Тайно си мечтая да се върна у Мик и отново да заспя.

Храната ни пристига — поръчали сме пържени филийки и капучино, — но аз усещам в устата си познат вкус на слюнка, а в гърлото си — вкус на жлъчка.

— Господи! — Скачам и слагам ръка пред устните си. — Извинявайте.

Втурвам се към тоалетната, навеждам се над тоалетната чиния и повръщам. Не съм яла обаче нищо и от устата ми се процежда само тънка струя жлъчка.

— Господи, Катрин! Добре ли си? — чувам зад себе си гласа на Филипа. Усещам ръката й върху гърба си. — Горкичката!

Изправям се, отивам до умивалника, изплаквам си устата и си измивам лицето. Поглеждам към огледалото и оставам поразена колко бледа и измъчена изглеждам редом до Филипа. За миг се чудя дали не съм болна от смъртоносна болест. Може би ми е писано да умра млада, също като Рейчъл.

— Онзи ден пак ти прилоша — казва Филипа. — Да не е хранително натравяне? Или вирус?

— Не знам — свивам рамене, напълвам устата си с вода и преглъщам, като се надявам да я задържа в стомаха си.

— Наистина трябва да отидеш на лекар.

Кимвам.

— Може би е утринно прилошаване — смее се тя. — Може би си бременна.

Бременна, Филипа само се шегува, но в мига, в който го споменава, изведнъж изпитвам сигурност, че точно това става с мен. Това би обяснило много неща — гаденето, което идва и си отива, парализиращата умора, болката в подутите гърди. И колкото и да се опитвам, не мога да си спомня кога за последен път съм имала месечен цикъл.

— Мамка му! — изругавам.

— Мамка му какво?

Споглеждаме се в огледалото. Очите на Филипа се разширяват, когато забелязва изражението ми.

— Какво? О, боже! Бременна ли си? Ти сериозно ли? Възможно ли е наистина да си бременна?

— Мамка му! Мамка му! — повтарям и клатя глава. — Не знам. Но…

— Кога ти дойде за последен път?

— Там е работата. Не помня. О, господи, Филипа, изобщо не си спомням да ми е идвало! Не и откакто съм с Мик. Щях да си спомня, нали? Искам да кажа, щях да си спомня, защото той щеше да забележи. Нямате да можем да…

Опитвам се да разсъждавам. Но съм сигурна, че от месеци не съм имала месечен цикъл. Ако ми беше дошло, щеше да е неловко с Мик в леглото. Щеше да се наложи да обяснявам, когато се опита да правим секс — и щях да си спомня.

— Как не съм забелязала? Как може да съм толкова безнадеждна?

Филипа ме привлича към себе си и ме обгръща с ръце.

— Не се тревожи. Всичко ще се оправи. Може пък да не си бременна, да е просто фалшива тревога. Понякога стресът те кара да пропускаш цикъл. Чела съм го. Някъде.

— Но аз не съм преживявала особен стрес.

— Ами Алис? Изпитите?

— О, господи, иска ми се да е така! Но не вярвам. Бях щастлива, Филипа. Не стресирана. — И изведнъж си давам сметка колко много странни промени са настъпили напоследък в тялото ми, колко особено се чувствам. — Ето защо ми отесняха внезапно всичките ми сутиени. Дори и в дънките започнах да не се побирам.

— Може би просто напълняваш?

— Не — поклащам глава. — Какво ще правя? О, Филипа, какво ще си помисли горкият Мик?

— Горкият Мик ли? Не бъди глупава. Той не е дете. Знае за птичките и пчеличките. Горката ти — ти си тази с гърди като дини. — Очите й се разширяват, докато поглежда към бюста ми, а ръката й се стрелва пред устата, за да прикрие усмивката си. — Наистина са станали огромни — сега го забелязвам.

Свеждам поглед към гърдите си, улавям ги в шепи и ги повдигам. Те са тежки, пълни, чувствителни.

— Мили боже! Да, нали? Защо, за бога, не съм си дала сметка?

— Защото си била прекалено заета да си избиваш мозъчните клетки от главата.

— Очевидно.

Навеждам се над умивалника. Взирам се в отражението си в огледалото. Кожата ми е бледа, но като изключим това, не изглеждам по-различно формата на лицето и очите ми си е все същата. Струва ми се невъзможно, че у мен може да расте нов живот, без да си проличи по лицето ми, без дори да разбера. Без да дам съгласието си.

— Бебе — казвам и клатя глава. — Филипа, това е просто… как можах… Още нямам осемнайсет.

Тя кимва.

— Още си тийнейджър.

— Какво ще правя?

— Не знам. — Свива рамене със сериозно изражение. — Не знам, Катрин.

Поглеждам надолу към корема си и разпервам пръсти над него. Толкова ми е трудно да си го представя. Нов живот. Вътре в мен.

Неочаквано Филипа ме сграбчва за ръката и думите й започват да се изливат в развълнуван шепот:

— Мислиш ли, че можеш да го задържиш? Ако наистина си бременна? Като се замислиш за това, в много отношения ще е наистина страхотно. Ще бъде толкова, толкова, толкова сладко и хубаво. Мик ще е страхотен татко. А аз ще съм леля. Ще ти бъда детегледачка. Честно. Ще правя много неща вместо теб, ще ти помагам с всичко, което мога. Пак ще следваш в университета. Мама и татко също ще помагат, те обичат бебетата. И твоите родители също. И те ще помагат, нали?

Мисълта за родителите ми ме кара да изстена на глас. Покривам лицето си с ръце.

— Филипа! Спри. Моля те. Не говори така. Още дори не съм сигурна. И трябва да кажа първо на Мик. Точно сега не мога да взема такова решение, не можем да водим този разговор.

— Не. Разбира се, че не можем. Извинявай. — За минута утихва, а после добавя: — Да отидем да купим тест. На път към Мик има аптека.

Кимвам и отново се обръщам към умивалника, Филипа, разбира се, е права, наистина трябва да купя тест, да разбера възможно по-скоро, да говоря с Мик. Но искам да го направя сама. Без компания, без публика. Задържам поглед над ръцете си, докато ги мия, и се чудя как да й кажа, че не я искам с мен, без да нараня чувствата й. Но когато въздъхвам и вдигам глава, тя сякаш е прочела мислите ми.

— Виж. Защо първо не се върнеш у брат ми? Купи си тест по пътя. Аз ще задържа Мик тук още известно време и ще довършим закуската си. Можеш да направиш теста и когато Мик се върне, да поговориш с него. Ако се налага. — Усмихва се. — Аз няма да дойда. Не мисля, че ще имате нужда от мен.

— Добре — усмихвам й се с благодарност. — Така ще е по-добре. Благодаря.

— Но ще ми споделиш какво е станало, нали? Скоро? Утре?

Връщаме се на масата и казваме на Мик, че съм болна и ще се прибера у дома. Той скача притеснен от мястото си и настоява да дойде с мен, но двете с Филипа го убеждаваме да остане и да довърши закуската си.

— Пътят е само три минути — напомням му със смях. — Глупчо. Нищо няма да ми се случи.

Той изглежда разтревожен, докато му махам от вратата на кафенето. Усмихвам му се възможно по-успокоително и тръгвам по улицата. Приятно ми е да съм навън, на чист въздух, извън задушното затворено пространство на кафенето, което мирише прекалено силно на кафе и бекон. Обикновено тези миризми ме карат да огладнявам, но днес само ме омаломощават и ми предизвикват гадене.

Почти не се съмнявам дали съм бременна. Всичко съвпада — гаденето, странната умора, която изпитвам напоследък, подуването на гърдите ми. А освен това сега съм сигурна, че откакто за пръв път спах с Мик, не съм имала месечен цикъл. И макар да внимавахме и през повечето време да използвахме презервативи, един или два пъти забравихме мислехме, че сме в безопасност, стига Мик да не свърши в мен. Очевидно сме сгрешили.

Отивам в аптеката и претърсвам рафтовете с лекарства за тест. По-рано никога не ми се е налагало да си купувам и не съм сигурна къде ги държат и как изглеждат, затова за кратко обикалям слепешком, докато към мен се приближава едно момиче и пита дали може да ми помогне.

— Да. Ъъъ, тестове за бременност?

Тя не се поколебава, не реагира по никакъв видим начин на въпроса ми.

— Разбира се. Ето там са.

С учтиво безразличие ми обяснява за разликите между отделните тестове и ме завежда до касата, където слага пакета в кафяв хартиен плик. Но не мога да не се зачудя какво ли си мисли. С нея сме приблизително на една възраст и предполагам, че е доволна, задето не е на мое място, задето няма същия проблем, самодоволна, превъзхождаща и в безопасност в практичната си бяла униформа.

Забелязвам Алис чак когато се каня да изляза.

— Тц, тц, Катрин — обажда се тя зад гърба ми. Гласът й е толкова неочакван и идва така отблизо, че подскачам. — Какво ще си помисли Хелън?

Спирам и се обръщам с лице към нея, стиснала пакета до гърдите си, сякаш за да се защитя. Усещам как сърцето ми забива бързо, а цветът се оттича от лицето ми. Чувствам се странно сплашена, дори уплашена, и трябва да преодолея нуждата да избягам. В изражението на Алис няма никаква топлина и застанала лице в лице с нея, ми е трудно да повярвам, че някога сме били приятелки.

Тя поглежда към пакета и кимва към него.

— Били сме палави, а?

Каня се да проговоря — да отрека, да обясня, да се оправдая, — но решавам да не го правя. Не дължа нищо на Алис. Личният ми живот вече не е нейна работа. Свивам рамене и се опитвам да мина покрай нея, но преди да съм стигнала донякъде, тя слага ръка на рамото ми и се навежда към мен. Лицето й е само на сантиметри от моето.

— Не си мисли, че ще ти се размине — предупреждава тя. Гласът й е злобно ниско съскане. — Знам, че хората като теб смятат тези като мен за заменими. Знам. Но няма да се отървеш от мен толкова лесно.

— Остави ме на мира, Алис — заставям се да я погледна и очите. — Остави ме на мира или…

— Какво? — Тя вдига вежди в преувеличена изненада. — Ще повикаш полицията ли? А? Това ли ще направиш?

— Всъщност да, това.

— О, да, разбира се, че да. Но аз вече знам. Разбираш ли, аз те познавам. Познавам те по-добре, отколкото си мислиш. Всъщност не съм направила нищо, нали така? Няма какво да кажеш на полицията или има? Този път не можеш да отхвърлиш вината. — И тя се усмихва сладко, накланя глава на една страна и придава на гласа си изкуствена невинност: — А освен това ние с теб сме приятелки, не е ли вярно? Приятелки завинаги?

Поклащам глава и минавам покрай нея.

— Върви си, Алис. Просто си върви. Нямам представа за какво говориш. Имаш нужда от помощ. Трябва да отидеш на лекар. Ти си болна.

— Може би наистина съм болна — засмива се тя, докато се отдалечавам бързо. — Или може би болната си ти, Катрин. Някога замисляла ли си се за това? Може би си ти.

Продължавам напред и си налагам да не поглеждам назад, не и докато не се озовавам на самия ъгъл на улицата, на която живее Мик. Там спирам и поглеждам назад. Отначало не я виждам и се паникьосвам, ужасена, че се крие и ме следва. Но после я забелязвам: все още е по-надолу на улицата, близо до аптеката. Говори с висок, привлекателен мъж — несъмнено флиртува с него — и изглежда напълно погълната от разговора.

Вероятно става въпрос за абсурдна предпазливост от моя страна, но не искам тя да знае къде живея в момента, затова завивам по улицата и побягвам колкото се може по-бързо към апартамента на Мик. Пъхам ключа в ключалката с треперещи ръце и затръшвам вратата зад себе си. Озовавам се вътре и незабавно се успокоявам — всичко е толкова познато и обикновено, износено, удобно и изпълнено със светлина — и не мога да не се разсмея на истерията, която ме е владяла само допреди миг. Напомня ми как, когато бях дете, се страхувах да остана сама на тъмно. Винаги бягах, уплашена и ужасена, обратно към родителите си — към светлината, топлината, безопасността, която ми осигуряваше присъствието на други хора — и незабавно се успокоявах. Също като тъмнината, Алис не може истински да ме нарани. Не и ако не й позволя. Може да е изтъкана от сенки, загадки и желание да наранява, но няма истинска власт. Не и в действителност.

Отивам в банята и заставам пред огледалото. Запъхтяна съм от тичането и лицето ми е бледо. Изглеждам ужасно. Стомахът ми се е свил от нерви и ми е нужен един миг да си припомня, че имам да се тревожа за нещо много по-сериозно от Алис. Нещо истинско. Нещо сериозно. Нещо, което може да се отрази на мен и на Мик до края на живота ни. И това нещо няма нищо общо с Алис.

Отварям пакета и се изпишквам върху пръчицата, както пише в инструкциите. Оставям теста на плота, без да го поглеждам. Отивам във всекидневната и крача напред-назад, напред-назад, докато решавам, че е минало достатъчно време. Връщам се в банята и вдигам пластмасовата пръчица. На нея има две паралелни отчетливи сини чертички.

Отново проверявам инструкциите. Две чертички означава положителен резултат. Бременна съм.

Запращам теста настрана, сякаш е нажежен или опасен, и гледам как издрънчава на пода. Приземява се с чертичките нагоре и двете ясни отчетливи ивици сякаш ми се присмиват. Макар да съм била сигурна, че ще е положителен, реалността на резултата е ужасяваща, невероятна. Усещам как сърцето ми забива бързо, а в устата ми загорчава вкус на шок и страх. Изведнъж установявам, че не мога да помръдна, не мога да продължа да стоя права, и рухвам на пода. Сядам с вдигнати колене и притискам глава към тях. Оставам неподвижна в това положение, с глава, изпълнена с видения за разрушеното ми бъдеше, докато чувам ключа на Мик в ключалката, стъпките му по пода, гласа му, викащ името ми. Скоро той е в банята, обгръща ме с ръце и ме пита дали съм добре.

Не вдигам глава, не казвам нито дума — прекалено много ще е да проговоря, прекалено тежко да го погледна в очите просто сега, — но посягам и посочвам към теста.

— Какво? — пита Мик, а после се раздвижва. Чувам го как вдига теста. После се връща и сяда пред мен.

— Бременна ли си?

В гласа му има изненада и шок, но не и съкрушаването, което съм очаквала. И няма никакъв гняв.

Вдигам поглед. Кимвам…

— Ау! — Потърква лицето си. Чувам как скърцат наболите косъмчета по бузите му. — Това е голяма новина.

— Да.

За миг той остава притихнал, загледан в теста. После поглежда към мен.

— И така, ъъъ, това много ли е лошо?

— Да. Разбира се, че да! Бременна съм, Мик. И съм на седемнайсет. — Сега сядам както трябва, кръстосвам крака и се обръщам с лице към него, така че коленете ни се докосват. — На седемнайсет години съм, Мик. Седемнайсет.

Той слага ръка на коляното ми и заговаря внимателно, сякаш се страхува да не ме разстрои:

— Добре. Наистина е шокиращо. Но не е краят на света. Искам да кажа, можем да направим нещо. Има възможности. Ако искаш.

— Аборт. Знам. Просто изречи проклетата дума. Не съм глупава.

— Добре. Аборт. Можем да го направим. Ако искаш.

Кимвам, свивам рамене, оглеждам се безпомощно из стаята. Взирам се в плочките на стените, в завесата на душа, навсякъде, освен в неговото сериозно нежно лице.

— Но не е необходимо да го правиш. — Той се навежда напред, така че съм принудена да го погледна в очите. — Не е нужно да правиш аборт, Катрин.

— Какво? И да родя? Сега ли? Ти шегуваш ли се?

— Не. Не се шегувам. И друг път са се случвали такива неща. Не е като да е нечувано или невъзможно.

— Знам, че не е невъзможно. Не съм идиотка. Но момичетата като мен не раждат бебета, Мик. Момичетата като мен отиват в университета, имат кариера. Хайде! Бъди реалист. Родителите ми ще умрат от ужас.

— Пак можеш да отидеш в университета. Хората го правят. Виж, просто забрави за родителите си за една минута. Забрави и какво може да си помислят другите. Не можеш да вземаш решения заради другите хора. Това е глупаво.

Знам, че е прав. Голяма част от ужаса ми от мисълта за тази бременност е породена от това, какво може да си помислят другите — родителите ми, приятелите от училище, учителите. Представям си се с огромен корем, а после и с пищящо бебе на ръце — как ме гледат хората, шепнат помежду си и ме съжаляват. С цялото това въображаемо неодобрение, минаващо през главата ми, ми е трудно да разбера какво наистина мисля, какво може всъщност да искам.

— Ще приготвя чай — казва Мик, улавя ме за ръката, изправя се и ме издърпва на крака. — Защо не идеш да полегнеш?

Послушвам го и по някакъв начин въпреки бъркотията, която кипи в главата ми, успявам да потъна в дълбок сън. Когато се събуждам, Мик седи до мен на леглото и преглежда някакво списание за музика.

— Здравей.

— Здрасти.

— По-добре ли си? — Поставя ръка на челото ми и аз се разсмивам.

— Нямам температура, глупчо.

— Знам, знам. Но майка ти не е ли правила така всеки път когато си била болна? И това не те ли караше да се чувстваш по-добре? Когато си се разболяла наистина сериозно и си можела да получиш цяла седмица болнични от училище или нещо подобно?

— Но аз не съм болна. Бременна съм.

— Да. Но си тъжна.

Сядам в леглото.

— Тъжна ли съм?

— Не знам. Тъжна ли си?

— Не знам. Ти тъжен ли си?

Той се смее.

— Да, ако ти си тъжна. Ако ти не си, и аз не съм.

— Не съм сигурна. Поради някаква причина вече не ми изглежда толкова лошо. — Свивам рамене и се усмихвам свенливо. — Може би все още сънувам.

Той ме ощипва по ръката.

— Усети ли го?

— Да.

— Значи не сънуваш.

— Но сериозно, какво мислиш? Наистина ли е толкова лошо? Че съм бременна?

— Господи, Катрин, не знам! Може би не е чак толкова лошо. — Усмихва се — нежно, колебливо, бавно, — гледа ме, изучава лицето ми. — Но определено е важно.

— Да.

Не знам как няколко часа сън са променили разсъжденията ми толкова много, но изведнъж бременността ми се е превърнала от шокиращо бедствие в нещо, което може би наистина искам. Разсмивам се — внезапен мехур на надежда и въодушевление се надига в стомаха, в гърлото ми.

— Наистина е важно.

— Мили боже! Бебе.

— Да — съгласявам се. — Бебе.

— Нашето бебе.

— Да.

— Не можем да убием нещо, което сме създали заедно. Това е нашето бебе. Нашето. Частица от теб и частица от мен — продължава той.

— Да.

— Имам предвид, освен ако наистина не искаш. Но ти не искаш, нали? Не искаш да направиш аборт? Искаш ли?

— Не. Не, не искам. — Позволявам си да си усмихна, да се надявам. — Мисля, че може би го искам. Мисля, че може би наистина искам да го задържа.

* * *

Остатъка от деня прекарваме в полуистерично състояние на шок. На следващата сутрин съобщаваме на Филипа и тя е толкова въодушевена, така изпълнена с ентусиазъм, с идеи и планове за бъдещето, че кара и двама ни да се разсмеем със срамежлива радост. Гаденето не е изчезнало, но сега, когато знам на какво се дължи, е много по-лесно да се справям с него. И когато знам, че всъщност не съм болна, смазващото изтощение и способността ми да заспивам по всяко време изглеждат само лек и дори странно приятен симптом на факта, че тялото ми е заето с изработването на друго човешко същество.

Отиваме в библиотеката и заемаме цял куп различни книги за бременността. В тях има лъскави снимки на ембриони в различни стадии на развитие. Опитваме се да изчислим на колко точно седмици е нашето бебе и да го свържем със съответната картинка. Удивително е да мислим, че може би вече си има ръце и крака, очи, уста, нос. Сърдечни тонове.

Мик смята, че трябва да си намерим апартамент и да заживеем заедно.

— Това е. Мечтал съм за момиче като теб през целия си живот. Нямам нужда от повече време, нито да те опознавам по-добре. Просто имам нужда да бъда с теб.

А когато се чудя на глас дали не се обвързваме прекалено, дали не прибързваме, той се смее и поклаща глава.

— Ще имаме бебе, Катрин. Няма по-голямо обвързване от това. Сега е прекалено късно да тръгваме по-бавно. Прекалено късно е да сме благоразумни.

После ме прегръща, целува ме.

— Не се тревожи. Всичко ще се оправи. Не се тревожи.

Посред нощ ми шепне:

— Да се оженим. В гражданското. Утре.

Аз се смея и отвръщам:

— Изключено, аз съм само на седемнайсет. Недей да полудяваш… — Но вътрешно съм възхитена от романтичните му идеи, от това, че е също толкова влюбен, колкото мен. Че изобщо обмисля възможността да се оженим.

Идеята да си наемем общ апартамент не е чак толкова безумна. Всъщност е съвсем логична. Изключено е Мик да се премести у Вивиан, а неговият апартамент е много малък. Освен това не можем да очакваме от съквартиранта му да се примири с присъствието на бебе.

На следващата сутрин се събуждам рано, преди Мик. Ставам и приготвям чай. Занасям го заедно с вчерашния вестник в стаята му. Връщам се в леглото, разтварям вестника и започвам да оглеждам обявите за наемите.

— Това може да се окаже страхотно — казвам след известно време. — Една спалня, дървени подове, нова кухня. Близо до плажа Бонди. Триста и петдесет на седмица.

Мик отваря очи и бавно се усмихва, когато осъзнава какво съм казала.

— Прочети го пак. Не те чух добре.

— Една спалня, дървени подове, нова кухня. Близо до плажа Бонди — повтарям. — Трябва да се обадя на родителите си, Мик. Ще искат да се запознаете. Не можем да организираме нещата, преди да съм им казала за теб. Те плащат наема ми, те ме издържат.

— Разбира се. — Той сяда в леглото и слага ръка на крака ми. — Но всичко ще се оправи. Дори ако не искат да плащат наема ти, за да живеем заедно. Мога да си го позволя. Ще се справим.

— Толкова си сладък. Но не мисля, че това ще е проблем. Те не са такива. Готови са да направят всичко заради мен. Всъщност правят за мен прекалено много, повече от мнозинството родители.

— Разбираемо е.

— Да, предполагам, че е така.

— Ти също ще трябва да се запознаеш с моите родители.

— Знам. — Забождам химикала си в хартията. — Това не те ли изнервя малко? Ще ни помислят за луди. Да имаме бебе? Вече да търсим апартамент? Да заживеем заедно?

— Сигурен съм, че ще ни помислят за луди. Отначало. Просто ще трябва да им докажем, че грешат. А когато те опознаят, ще те обикнат.

Бутвам хартията настрана и се плъзвам под завивките, така че да съм до него.

— Моите също ще те обикнат.

Иска ми се да можех наистина да съм толкова сигурна, колкото подсказва гласът ми. В действителност не мисля, че родителите ми ще се зарадват на ситуацията. Представям си лицата им, когато им съобщя — тихото неодобрение на мама, шока на татко. Няма да кажат много, няма да покажат никакъв гняв, никога няма да ми се разкрещят, но съм сигурна, че ще го сметнат за трагедия, за един вид бедствие, и ще ми е хиляди пъти по-трудно да понеса болката, изписана на лицата ми, отколкото всеки изблик на гняв. Предпочитам да ги слушам как крещят.

Сега не само се тревожа как ще реагират на новината за бременността, но изпитвам и наново съживено чувството на вина заради Рейчъл. Животът ми се разгръща, продължава, придобива форма по нови и неочаквани начини. Както одобрително би казал психологът ми, аз продължавам напред. Смъртта на сестра ми вече не заема толкова централно място в живота ми, вече не ме определя и сега разбирам, че е неизбежно: колкото по-дълго живея, колкото повече неща ми се случват, толкова по-незначителни ще стават нейният живот и нейната смърт. Ще забравя. Повече няма да ми липсва във всеки отделен миг. По някакъв начин това ми се струва предателство — просто още един случай, когато ще избягам и ще я изоставя.

Това навярно също наранява родителите ми. Всеки път, когато в живота ми се случи нещо важно, от получаването на диплома през влюбването до забременяването, за тях е жестоко напомняне за всичко, което Рейчъл никога няма да има, никога няма да направи.

Затварям очи и се опитвам да не мисля — нито за сестра си, нито за родителите си. Сгушвам се до Мик, вдишвам вече познатия аромат на кожата му. И макар че съм будна само от час, се чувствам уморена и си позволявам да потъна в сладкия сън на забравата.

* * *

— Идеален е — отново се оглеждам в обляната от светлина всекидневна. — Страхотен е. Мик ще се влюби в него.

Апартаментът е малък, но чист и светъл. Подът е дървен, стените — варосани. Има една основна спалня със свързана малка стаичка, представена в обявата като кабинет, която ще е идеална за бебето, Филипа застава до мен и обгръща раменете ми с ръка.

— Това е — казва тя. — Мисля, че си го намерила.

— Страхотен е, нали?

— Великолепен.

— Мик ще се влюби в него, нали?

— Да, така си мисля.

— Да попълня ли формуляра?

— Да. И попитай дали утре можеш да се върнеш пак да огледаш. Заедно с Мик. Но съм сигурна, че ще го хареса, не се тревожи.

Попълвам формулярите, давам ги на брокера и после двете с Филипа слизаме по стълбището на входа и излизаме на улицата.

— Хайде да обядваме — казва тя. — Гладна ли си?

— Да. Постоянно съм гладна. Просто сега ми се повдига от много от нещата, които обичам.

И докато двете обсъждаме какво може да ми се стори апетитно за обяд, виждам Алис. От другата страна на улицата е, но не мога нито да се скрия, нито да опитам да се шмугна незабелязано в най-близкия магазин, защото вече ни е забелязала. Стои неподвижна и ни гледа със странна усмивка на устните.

— Какво? Какво има? — Филипа се обръща да види какво гледам. — Мамка му! Алис.

Тя махва с ръка.

— Катрин! Чакай! Само един момент!

И преди да успеем да се отдалечим, Алис вече пресича платното и бързо върви към нас.

— Как си? Какво стана с малкия ти тест? Резултатът беше ли такъв, какъвто очакваше?

Обръща се само към мен, избягва дори да погледне към Филипа.

Разбирам, че трябва да се раздвижа, просто да отмина, но стоя на тротоара парализирана.

— Обзалагам се, Хелън прелива от щастие, че ще става баба? — Алис скръства ръце на гърдите си и ме поглежда гадно. — О, но ти по всяка вероятност все още не си й казала, нали? А? Обичаш малките си мръсни тайни, нали, Катрин? Каква лъжесветица си само. О — добавя тя, — и между другото, аз се чувствам страхотно, благодаря, просто фантастично, благодаря, че попита. — Усмихва се — бързо неестествено разтягане на устните, — а после също така внезапно се намръщва. — Макар че съм малко разочарована, нали разбираш? Огорчена от една, която смятах за приятелка.

— Бързаме, Алис — казва Филипа. — Трябва да вървим.

Алис не й обръща внимание.

— Макар че всъщност не би трябвало да се учудвам, като се има предвид какво знам. Вълкът козината си мени, но нрава не. Страхливецът си остава страхливец завинаги. Не си ли съгласна, Катрин? — И се разсмива презрително с отметната назад глава. После внезапно спира и се взира напрегнато в мен. — Но ти си нещо повече от страхливка, нали, Катрин? Искам да кажа, ти си избягала и си оставила сестра си да я убият. И като се замислиш, най-вероятно са я убили, защото си избягала. Някога замисляла ли си се за това? Искам да кажа, онези момчета сигурно са щели само да ви изнасилят и двете. Вероятно са откачили, когато са разбрали, че си изчезнала. Откачили са и са убили горката малка Рейчъл. Така че ти си повече от обикновена страхливка, не е ли така, Катрин? По-скоро си съучастница. Искам да кажа, в известен смисъл ти си виновна, че сестра ти умря, не мислиш ли? Но си спасила собствената си кожа. За сметка на Рейчъл. Собствената си безценна кожа.

— Млъквай, Алис! — прекъсва я Филипа. Гласът й е нисък, студен и сериозен. Хваща ме за горната част на ръката и ме придърпва към себе си. — Майната ти, млъквай, тъпа загубена кучко, или ще те ударя така, че няма да се събудиш цяла седмица!

Оставам толкова изненадана от думите й, от неочакваната й агресия, че мога само да стоя с отворена уста и да гледам.

— О! Как не.

Алис я измерва от горе до долу с поглед и се усмихва презрително. Но високомерната самоувереност на стойката й е изчезнала, а в гласа й се прокрадва несигурност.

— И така, значи с такива хора предпочиташ да висиш сега, Катрин? С измет? Е, трябва да призная, че има логика. Които си приличат, те се привличат.

Филипа обгръща раменете ми, повежда ме така, че се обръщаме с гръб към Алис и бързо се отдалечаваме в противоположна посока.

— Довиждане, дами — провиква се Алис след нас с фалшиво сладък глас. — Беше прекрасно да ви срещна тук. Надявам се скоро пак да се видим.

— Не мога да повярвам какво й каза — промълвявам и поклащам глава, ужасена от поведението на Алис и изненадана и същевременно ликуваща от неочакваната смелост на Филипа.

— Знам. Не можах да се сдържа, тя толкова ме ядоса. — Въздъхва. — Майка ми щеше да се срамува, ако можеше да ме чуе.

— Аз мисля, че беше великолепна. Приличаше на кралица Елизабет или на някого, който внезапно заплашва да размаже друг. Беше страхотно.

Филипа се обръща, за да погледне назад.

— Можем да тръгнем по-бавно. Тя върви в обратната посока. Толкова е ужасна, Катрин. Наистина е откачена. Дори е малко страшно.

— Знам.

Филипа спира и се обръща с лице към мен.

— Не го приемаш сериозно, нали? Онова, което твърди? Всичките й злобни приказки за Рейчъл? Знаеш, че това, което казва, не е дори близо до истината.

— Трудно е да му обърна гръб — отвръщам, свеждам поглед към тротоара и продължавам тихо: — Защото Алис е права. Наистина я изоставих. Наистина избягах. Точно това твърдяха адвокатите на защитата в съда. Казаха, че момчетата не са смятали да убиват никого. Направили са го само защото откачили от ужас. Паникьосали се, когато съм изчезнала…

— Разбира се, че така са казали. Разбира се, че не биха признали, че са замисляли да убият Рейчъл. Но това не означава, че е вярно.

Обръщам се и поглеждам назад. Гледам как Алис се отдалечава в обратната посока.

— Но тя откъде се сети да го каже? Как винаги измисля нещата, които ме нараняват най-много? Как може някой толкова егоцентричен да е така проницателен?

— Защото е прогнила отвътре. Напипала е пулса на всичко най-грозно в света. А освен това по всяка вероятност е чела вестниците. Направила е проучването си. Намерила е най-добрия начин да те нарани. Не би ме изненадало.

— Да, може би е така. Но това не променя факта, че е възможно да е права. Може би наистина аз съм отговорна за случилото се с Рейчъл. Ако просто бях останала там, ако не бях побягнала… всичко можеше да се развие по съвсем различен начин.

— Извинявай, но това са пълни глупости, Катрин — тропва с крак Филипа. — Само глупости. Постъпила си точно както е трябвало. Така, както би направил всеки на твое място. Слушай, как според теб щяха да се почувстват майка ти и баща ти, ако и двете бяхте убити? Ако и двете им дъщери бяха умрели? Това по-добре ли щеше да бъде? Защото точно това е щяло да се случи, ако не си била избягала, ако си се била опитала да се бориш. Само си щяла да направиш нещата още по-лоши.

— Може би. — Вдигам рамене. — А може би не. — Плъзвам ръка през нейната и я стискам с обич. Тя винаги е толкова мила. — Но не можеш да знаеш. Може би, ако просто бях останала там, те щяха да изнасилят Рейчъл и да си тръгнат. Ако не бях избягала, може би нямаше да я убият. Може би все още щеше да е жива. Може би просто съм спасила собствената си кожа с цената на живота на сестра ми. И това не е всичко. Това не беше единственият начин, по който бях отговорна — продължавам. — Аз отговарях за нея. Изобщо не биваше да я водя на онова парти. Трябваше да я взема от урока по пиано и да я заведа у дома. На следващия ден имаше рецитал. Ако просто се бях грижила за нея както трябва, всичко щеше да е наред, щеше да е съвсем различно.

Филипа не отхвърля думите ми и не ми казва, че говоря абсурдни неща. Вместо това слага ръце на раменете ми и ме поглежда право в очите.

— Катрин, в миналото има хиляди неща, които, ако можеш да промениш, биха предотвратили случилото се. Но ако искаш да мислиш така, ако искаш да се самообвиняваш, задето си избягала или задето си завела Рейчъл на партито, тогава какво да кажем за родителите ти? Те трябва да се обвиняват, че не са си били у дома. Трябва да се самообвиняват, задето са те оставили ти да отговаряш за Рейчъл, вместо лично да я вземат след училище. Ами онова момче, гаджето ти, което не те е спряло да се качиш в колата? И той ще трябва да се самообвинява. Вината може да се разпростре буквално върху всички. И да, може би всички замесени наистина изпитват някакво съжаление, питат се дали ако бяха направили това или онова, нещата щяха да се променят. Но едно лошо решение не те прави убийца. Ти си била петнайсетгодишно момиче и си отишла на парти. Нарушила си правилата. И какво от това? Не си направила нищо, което не е правило никое друго петнайсетгодишно момиче на този свят. Не си могла да знаеш какво ще се случи. Трябва да спреш да мислиш по този начин. Това е лудост. Единствените хора, отговорни за убийството на Рейчъл, са онези момчета. Ти си била жертва, Катрин. Ти, Рейчъл и родителите ви. Била си поставена в ужасяваща и неочаквана ситуация и си направила най-доброто, което си могла да измислиш тогава. Не си сторила абсолютно нищо грешно, нищо, от което трябва да се срамуваш. Нищо.