Ребека Джеймс
Красиво зло (3)

Втора глава

Алис настоява да се приготвим за партито заедно. Взема ме с колата си — очукан стар фолксваген — скоро след обяд в деня на празненството и ме завежда у дома си. Живее сама в едностаен апартамент в центъра на града, обяснява ми тя, докато натиска педала на газта и влиза и излиза от разни улички много по-бързо, отколкото е официално позволено на който и да било начинаещ шофьор. Тази новина ме изненадва, дори ме удивлява. В моите представи момиче като Алис трябваше да живее в удобна къща в източните предградия заедно с богатите си родители, които го обожават. Представях си, че е разглезена, обгрижвана, задушавана от любов (точно като мен едно време) и фактът, че живее сама, внезапно я прави по-интересна, по-сложна личност, отколкото мислех. И макар да не живея сама, а с леля си, очевидно е, че двете с Алис имаме много повече общи неща, отколкото съм предполагала. И двете сме по-независими от повечето ни връстници — все пак нито една от нас не живее с родителите си.

Искам да й задам хиляди въпроси — къде са майка й и баща й? Как може да си позволи да живее в апартамент? Дали понякога не се страхува? Самотна ли е? — но замълчавам. И аз си имам тайни и съм научила, че задаването на въпроси само ме излага на риск да се наложи самата аз да отговарям на такива. По-безопасно е да не любопитствам за другите, да не разпитвам прекалено много.

Жилището на Алис се намира в порутен тухлен блок. Стълбището е мръсно, тъмно и вони на застояло, като стари зеленчуци. Учудвам се, че тя, която винаги изглежда толкова безупречно, живее на подобно място. Но когато стигаме до нейния апартамент, задъхани след изкачването на четири стълбища, Алис отваря вратата към стая, пълна с цветове и топлина.

Боядисала е стените в тъмно, наситено оранжево и ги е покрила с големи ярки абстрактни платна. Два огромни меки дивана са тапицирани в тъмночервено, а възглавниците върху тях напомнят на изкуството на коренните жители. Всяка хоризонтална повърхност е покрита с незапалени свещи.

— Влизай, влизай. — Алис стиска ръката ми и впива изпълнен с очакване поглед в лицето ми, докато оглеждам стаята. — Какво мислиш? Направих го сама, знаеш ли? Трябваше да го видиш, когато се нанесох — толкова мърляво, толкова мръсно. Удивително е как малко цвят може да промени една стая. Малко пот и буркан с вода — нищо друго не ти трябва.

— Страхотно е! — изричам и не мога да задуша леката завист, която ме обзема. Апартаментът на Алис е толкова простичък, толкова по-млад от стерилния, обзаведен в минималистичен стил апартамент, в който живея аз.

— Наистина ли? Наистина ли ти харесва?

— Да — засмивам се, — наистина.

— Толкова се радвам, Катрин! Искам да го харесаш така, както го харесвам аз, защото смятам двете с теб да прекарваме много време заедно. И си представям как ще го прекарваме тук, в тази стая, и ще си говорим, докато останем без глас. В мрака на нощта ще обсъждаме най-съкровените си тайни.

Тя е толкова чаровна и се държи така сърдечно с мен, че я намирам буквално неустоима. Нали казват, че чаровните могъщи хора умеят да те накарат да се чувстваш така, сякаш си единственият човек на света? Никога не съм разбирала какво означава това — досега. Не съм съвсем сигурна какво прави или как го прави — друг на нейно място би изглеждал прекалено усърден, дори угодник, — но когато Алис ме дарява с вниманието си по този начин, се чувствам погалена, стоплена от увереността, че момичето насреща ми наистина ме разбира. Всеки мисли, поне до известна степен, че е по-интересен, по-неповторим, отколкото светът осъзнава, всеки се чувства мъничко недооценен. А след като толкова дълго съм крила истинската си същност от света, сега аз съм особено уязвима. Чаровните хора като Алис притежават вълшебната способност да въздействат върху всеобщото желание за признание. И когато зашеметяващият лъч на вниманието им проблесне върху теб, разбираш, че това е най-прекрасното нещо на света. Внезапно си станал интересен, желан, всяка дума, която казваш, е духовита и достойна да бъде чута.

Виждам как се отварям към Алис. И за един кратък налудничав миг си представям, че й доверявам тайната си. Представям си го съвсем ясно: двете с нея сме в тази стая, леко пийнали, кикотещи се и щастливи и леко стеснителни, както става, когато току-що си намерил нов приятел, специален приятел слагам ръка на коляното й, за да я накарам да мълчи и да не мърда, така че тя разбира, че ще й кажа нещо важно, а после го правя. Споделям го бързо, без прекъсване, без да срещам погледа й. И когато свършвам, свеждам очи към коленете си и чакам присъдата й. Но Алис е изпълнена с топлина, прошка и разбиране, точно както съм се надявала, че ще бъде. Прегръща ме. Всичко е наред и изпитвам лекота от облекчението, че съм споделила. Свободна съм.

Но не. Няма да й кажа. Не наистина. Не още.

Както обикновено, облечена съм с дънки, боти и риза и съм донесла малко грим, който смятам да си сложа, преди да отидем на партито, но Алис настоява да облека рокля. Гардеробът й е пълен с рокли във всякакъв цвят, дължина и стил. Навярно са най-малко сто и някои все още са с етикети. Чудя се откъде ли намира пари, как може да си позволи толкова много дрехи, и отново се изкушавам да попитам.

— Имам слабост към дрехите — усмихва се смутено тя.

— Така ли? — питам шеговито. — Никога не бих предположила.

Алис бръква в гардероба, започва да вади рокли и да ги запраща върху леглото.

— Ето. Избери си. Повечето дори не съм ги обличала. — Вдига една синя. — Харесва ли ти?

Роклята е хубава, но вече съм зърнала тази, която наистина искам да нося — червена, мека, увива се около тялото и се държи с колан на кръста. Очевидно е ушита от някакъв еластичен плат. Прилича на нещо, което може би майка ми е носила през седемдесетте години, и ще подхожда идеално на дългите ботуши, които съм обула.

Алис ме наблюдава. Смее се и вдига червената рокля.

— Тази ли?

Кимвам.

— Нали е разкошна? — Притиска я към тялото си и се оглежда в огледалото. — И е скъпа. „Паркбел и Канън“. Имаш вкус.

— Красива е. Защо не си я сложиш ти? Все още е с етикета, дори не си я обличала. Сигурно си я пазила за по-специален случай.

— Не. Ще облека друго. Нещо специално — отхвърля предложението ми Алис и мята роклята върху леглото пред мен. — Пробвай я.

Роклята ми пасва отлично и както подозирах, отива идеално на ботите ми. Червеният цвят подчертава мургавата ми кожа и тъмната коса и аз се усмихвам щастливо на отражението на Алис в огледалото. Сега съм развълнувана и се радвам, че се съгласих да отида на партито. Толкова време измина, откакто за последно се забавлявах по този начин.

Алис отива в кухнята и вади от хладилника една бутилка. Шампанско. Розово.

— Вкусно! — обявява и целува бутилката. — Единствената ми истинска любов. И хей, от вчера вече мога законно да пия!

Отваря бутилката, тапата шумно изхвърчава и се удря в тавана, а Алис налива шампанско в две чаши, без да пита искам ли, или не. Взема своята със себе си в банята, докато се къпе и облича, и когато вратата се затваря зад нея, аз вдигам моята към устните си и отпивам малка глътка. Не съм пила алкохол от нощта в която умря Рейчъл. Нито капка. Но пък и от смъртта й насам не съм се забавлявала с приятелка, не и по този начин, затова отново надигам чашата и си позволявам лукса да се насладя на усещането на мехурчетата по устните и езика ми. Оставям още една глътчица да се стече в гърлото ми и си представям, че мога незабавно да почувствам въздействието, как алкохолът бързо преминава през вените ми и кара устните ми да парят, а главата ми — да олекне. Шампанското е сладко и се пие лесно, като стимулант, и трябва да се заставя да не го изгълтам всичкото прекалено бързо.

Наслаждавам се на всяка сладка глътка, на начина, по който тялото ми все повече и повече се отпуска, докато алкохолът се стича надолу по гърлото ми. Когато чашата се изпразва, се чувствам по-щастлива, по-лека, по-свободна — нормално седемнайсетгодишно момиче, — затова просто се пльосвам на тапицирания с ярка дамаска диван на Алис и се кискам, без да има на какво. Все още седя там, усмихвам се и се наслаждавам на начина, по който е натежало тялото ми, когато Алис се връща в стаята.

Трудно ми е да изразя колко привлекателна беше тя в действителност. Беше висока, със стройно, леко мускулесто и все пак женствено тяло. Имаше пищна висока гръд, толкова съвършена, че човек не можеше да не се запита дали не е прибягнала до помощта на хирурзи. Лицето й бе олицетворение на съвършенството, с големи очи с бадемовидна форма и дълбок, блестящ син цвят. Високи скули, широка, спираща дъха усмивка. Кожата й беше златиста, сияйна.

Много хора могат да се нарекат привлекателни или красиви, но красотата на Алис беше толкова голяма, така набиваща се на очи, че бе почти натрапчива. На всяка сбирка, на която се появеше, красотата й представляваше осезаемо присъствие, почти като друг гост — непоканен и понякога нежелан, но когото не можеш да пренебрегнеш.

Хората често ми казват, че съм красива, и винаги съм изпитвала тихо задоволство от външния си вид. Имам добре оформена фигура, хубави очи и пълни устни. Чиста гладка кожа, която бързо хваща приятен загар, приятна широка усмивка и прави бели зъби. И въпреки къдравата коса, която стои на главата ми като див неконтролируем гъсталак, един-два пъти дори са ме сравнявали със София Лорен.

Но редом до Алис винаги се чувствах съвсем безлична.

— О! Алис, виж се само! — възкликвам и вдигам рамене, неспособна да намеря подходяща дума. — Изглеждаш зашеметяващо.

Тя вдига ръце и се завърта на пръсти.

— Благодаря, госпожице Катрин!

Докато чакаме таксито, Алис занася празните ни чаши в кухнята и отново ги напълва с шампанско. И докато се изправям да взема питието си, забелязвам, че главата ми малко се върти. Чувството не е неприятно — в действителност се чувствам лека, свободна и отпусната, само след една чаша мислите ми са нефокусирани, неясни. И това чувство, тази лекота и щастие, усещането, че светът е благосклонно и приятелско място, внезапно ми се струват много, много познати. Точно това изпитвах в нощта, в която умря Рейчъл. И сега осъзнавам колко много ме плаши то. Това е трикът който алкохолът играе на съзнанието — убеждава те да свалиш гарда, да разчиташ на света да се погрижи за теб — и той ме плаши. Защото знам, че усещането за безопасност е само трик, опасна илюзия. Алкохолът те кара да поемаш рискове, които при други обстоятелства не би поел, помага ти да правиш глупав избор. А аз повече от всеки друг знам колко опустошителни могат да бъдат последиците от един-единствен лош избор. Живея с тях всеки ден.

Приемам чашата, но само се преструвам, че отпивам. В действителност едва оставям течността да навлажни устните ми и когато таксито пристига, изсипвам остатъка в мивката.

Алис е наела балната зала на хотел „Лайънс“ — огромна и величествена, с грамадни прозорци с дървена дограма и великолепен изглед към града. Бели балони, бели покривки за маса, музикална група. Сервитьори лъскат чаши за шампанско, има подноси със скъпи хапки. И понеже тържеството е частно, никой не ни иска личните карти, когато Алис взема и за двете ни по чаша шампанско.

— Фантастично е — поглеждам любопитно към Алис. — Майка ти и баща ти ли са подготвили всичко?

— Не — изпръхтява пренебрежително тя. — Те не могат да си позволят дори да поканят гости на барбекю, а камо ли нещо подобно.

— В Сидни ли живеят?

— Кой? — намръщва се Алис.

— Родителите ти.

— Не. Не, слава богу! Живеят на север.

Чудя се как може да си позволи да живее в Сидни, как си плаща наема. Мислех си, че я издържат родителите й, че плащат за апартамента й, но сега това не ми изглежда вероятно. Чудя се дали не е наследила пари от някой роднина и не притежава свое собствено състояние. Но въпреки че изгарям от любопитство, не питам.

— Както и да е — казвам, — много е щедро от твоя страна да организираш такова голямо парти за приятелите си. Не мисля, че аз съм способна на подобна щедрост. Сигурно щях да похарча парите за себе си — за презокеанско пътешествие или нещо друго.

— Радвам се, че ме смяташ за щедра — вдига рамене Алис. — Но истината е, че обичам партитата. Особено когато ги давам аз. Не се сещам за нищо по-хубаво от тях. А и нямам желание да ходя на презокеанско пътешествие.

— Така ли?

— Там няма да познавам никого. И мен няма да ме познава никой. Какъв е смисълът?

— О! — засмивам се и се чудя дали се шегува. — Презокеанските пътешествия си имат и добри страни. Различни култури, различни езици, различна храна… а самият факт, че никой не те познава, може да е за добро. Представи си колко свободен вътрешно навярно се чувства човек така. — Тя ме поглежда скептично. — Наистина ли не обичаш пътешествията?

— Изобщо не ги обичам. Тук ми харесва. Харесват ми приятелите. Харесва ми, животът ми. Защо да искам да си тръгна.

— Но… — Каня се да й разкажа за собственото си любопитство по отношение на останалата част от света, колко запленена съм от различните езици и начин на живот, от историята на човешката раса, но ни прекъсва появата на първите й гости.

— Алис, Алис! — викат те и тя изведнъж се оказва заобиколена от хора, някои от които познавам от училище, а други, по-възрастни, не съм виждала никога досега. Някои са облечени много официално, в дълги рокли, костюми и вратовръзки, други — делнично. Но сред всички тях има нещо, което е общо: всички те искат парче от Алис, миг от времето й искат да са достатъчно интересни, за да се превърнат в център на вниманието й, да я разсмеят. Всички те, без изключение, искат тя да ги забележи, да ги хареса.

И Алис се разстила наоколо, говори като че ли с всеки, кара всичките си гости да се чувстват добре дошли и удобно, но поради някаква причина аз съм тази, с която е избрала да прекара по-голямата част от вечерта. Държи ме за ръка, влачи ме от група на група и ме включва във всеки разговор. Танцуваме заедно и клюкарстваме за облеклото на гостите, с кого флиртуват, кой кого харесва. Прекарах чудесно. Не съм се забавлявала така от години, откакто умря Рейчъл. И докато съм тук, нито веднъж не помислям нито за нея, нито за съкрушените си родители. Танцувам, смея се и флиртувам и за малко забравям за нощта, в която убиха Рейчъл, нощта, в която осъзнах ужасната истина за себе си. Забравям всичко за нощта, когато в дъното на душата си открих онази долна страхливка, от която се срамувам.