Ребека Джеймс
Красиво зло (29)

Двайсет и осма глава

По-късно вечерта с Мик и Филипа си поръчваме пица за вечеря. И докато сядаме на масата, Филипа ме пита за нея.

— Виждала ли си Алис напоследък?

— Не. Но днес говорихме по телефона.

— И?

Така че докато се храним, им разказвам какво е причинила на Роби и Грег и за телефонния ни разговор по-рано днес.

— Шегуваш се, нали? — Мик оставя пицата си на масата и избърсва ръце в дънките си. — Толкова е гадно! Не е за вярване. Що за човек би сторил подобно нещо?

— Болен — отвръща Филипа. — Много объркан и много нещастен.

— Ами онзи Роби? Защо е бил с нея? И той ли е луд?

— Съвсем не — отвръща Филипа.

— Роби е прекрасен — обяснявам. — Един от най-милите хора на света. Истински джентълмен. Страхотен приятел.

— Тогава защо…

— Защото се влюби в нея — прекъсвам го. — Ти не би могъл да разбереш колко чаровна и забавна може да бъде тя, ако не я опознаеш. — Обмислям думите си, искам Мик да разбере, да не ме сметне за глупава или да съди Роби твърде сурово. — Бях много щастлива, когато се сприятелихме с Алис. Бях поласкана. Искам да кажа, тя е толкова популярна, толкова красива, хората просто искат да бъдат край нея. Тя можеше да се сприятели с когото поиска. А откакто Рейчъл умря, бях съвсем сама толкова дълго време.

Предполагам, че съм била самотна. Алис беше като глътка свеж въздух. Беше забавна. Беше ни страхотно заедно.

Мик и Филипа ме гледат съчувствено и аз осъзнавам, твърде късно, че съм се отклонила от темата. Започнала съм да оправдавам собственото си приятелство с Алис вместо връзката й с Роби. Но всъщност е едно и също. И аз, и Роби бяхме омагьосани.

— Защо не ми каза? — Мик изглежда наранен. — Когато си разбрала. Защо не каза нищо?

— Не знам — повдигам рамене. — Просто не исках да мисля за това. Бяхме толкова щастливи. Не исках да развалям щастието ни.

— Нищо нямаше да развалиш. Аз дори не ги познавам. — Мик се мръщи. Изглежда огорчен, обиден, че съм запазила това в тайна от него, и аз тъкмо се каня да се извиня, да се опитам да му обясня, когато се намесва Филипа.

— Не се дръж като бебе — казва тя и закачливо смушква брат си с лакът. — Сега нали ти казва? А и ти си прав, изобщо не ги познаваш, така че млъкни. — Но после ме поглежда, намръщва се, слага ръце на хълбоците и заговаря с престорено сърдит глас: — Но аз ги познавам. Защо не ми спомена? Отне ми възможността да изрека: „Нали ти казах.“

— Да, наистина — усмихвам се. — Но все още можеш да го кажеш. Ти беше права, а аз сгреших.

— За какво си била права? — Мик изглежда объркан.

— За Алис — обяснявам. — Учената ти сестра ме предупреди за нея още преди месеци. Каза ми, че е психичноболна.

— Както и да е, аз всъщност съм я виждал. Тя е момичето от хотел „Уилям“, нали? С късата рокля?

— Онази страхотната — потвърждава Филипа. — Да.

— Не е чак толкова страхотна. — Мик прави физиономия, поклаща глава и аз изпитвам детинско задоволство. — Не и според мен. — Прекалено шумна, твърде самонадеяна. Изобщо не е моят тип. — Ухилва ми се и слага хладната си от чашата ръка върху моята.

— Както и да е. — Филипа завърта очи към брат си и се обръща към мен: — Надявам се, си й казала, че вече не искаш да участваш в игричките й?

— Да — засмивам се. — Е, поне се опитах. Много я бива да не обръща внимание на онова, което не иска да чуе.

— Поне си й казала. Сега поне знае как се чувстваш. Трябва да призная, че съм доволна. Никога не съм я харесвала особено — добавя Филипа. — Не съжаляваш, надявам се? Не мислиш, че ще ти липсва, нали?

— Не. — Покривам очите си с ръце. — Ни най-малко. Цялата тази драма! Не можех да понеса повече. Алис просто е толкова изтощителна, по дяволите! Знам, звучи злобно, но ще се радвам никога повече да не я видя. Не искам да знам нищо за нея, не искам да я виждам, не искам да говоря с нея. Изключила съм мобилния си телефон и ще го оставя така за известно време. Няма да се свърже с мен, дори да иска.

— Тя май е била доста злобна по телефона — казва Мик. — Сякаш е неприятно изобщо да си около нея.

— Така е. — Филипа кимва и посяга към още едно парче пица. — Точно така. — После поглежда към чинията ми с почти недокоснатата пица. — Не ядеш. Не ти ли харесва?

— Харесва ми — отвръщам, но разговорът за Алис ме е накарал да се почувствам странно, а пицата не помага — прекалено е мазна, с твърде много подправки. — Чувствам се ужасно. Само като си помисля какво причини на Роби, и ми се повдига. Трябваше да видиш лицето му. Беше просто невероятно. — Плъзвам все още пълната си чиния по масата към Мик. — Ще пия само чаша вода.

— Ще ти донеса. — Той скача от мястото си, поглежда ме и се намръщва. — Не й позволявай да те кара да се чувстваш зле. Тя не го заслужава. Забрави за нея. Не й дължиш нищо.

Филипа наблюдава Мик, докато той отива в кухнята. Обръща се към мен и се усмихва.

— Той наистина те обича, Катрин — прошепва.

— Знам — отвръщам и също се усмихвам, но неочаквано се чувствам много уморена и ми се повдига толкова силно, че трябва да се преборя с нуждата да отпусна глава на масата и да затворя очи.

— Никога досега не се е държал така заради момиче. Никога. Обикновено е безразличен. Винаги е учтив, но безразличен, ако в това изобщо има някаква логика.

Очарована съм от думите й — наистина няма друга тема, която да ме заинтересува повече точно в този момент, — но не мога да се съсредоточа.

— Да — кимвам. Усещам как към гърлото ми се надига жлъчка.

— Добре ли си? — пита Филипа. — Бледа си като призрак.

— Не.

Внезапно усещам, че трябва да стана и да се махна от масата. Втурвам се към банята и се навеждам над тоалетната чиния точно навреме, за да повърна малкото, което съм изяла от пицата.