Ребека Джеймс
Красиво зло (28)

Двайсет и седма глава

Не казвам веднага на Мик за Алис. Не искам да омърсявам времето си с него, като мисля или говоря за нея, затова изчаквам да тръгне на работа следващата вечер, преди да се обадя на Роби. Така не рискувам да дочуе разговора ни. Трябва да проверя дали Роби е добре, дали все още смята да организира парти.

Грег вдига телефона.

— Той замина, Катрин. — Гласът му е уморен, примирен.

— Замина ли? Къде е заминал?

— В Европа. Швейцария. Този следобед хвана самолета. Ще се опита да си намери работа. На ски пистите. Имаме роднини там.

— Ами партито? — питам глупаво, сякаш някакво празненство наистина може да има значение. — Ами работата му?

Грег се смее.

— Няма да има парти, миличка. За ресторанта не знам, но съм сигурен, че ще се справят. Имат голям персонал.

Уверява ме, че Роби ще се оправи, защото е силен и находчив. Предлага да му дам малко време да оближе раните си, да преодолее унижението и едва тогава да му изпратя имейл. Преди да затвори, ми казва да не се тревожа, уверява ме, че всичко ще се нареди.

И макар че все още съм ужасена от поведението на Алис и споменът от предишната нощ кара стомахът ми да се свива, не мога да не се радвам, че Роби най-после е прозрял истината. Сега вече няма начин да приеме Алис обратно. Освен това е далеч в Европа. На хиляди километри разстояние. На сигурно място. Свободен.

Изключвам мобилния си телефон и решавам за известно време да го оставя така, та Алис да няма никакъв начин да ме намери. Не искам дори да мисля за нея, камо ли да разговаряме. Не желая да чувам нито обясненията, нито извиненията й.

Оставям телефона си изключен цяла седмица и времето минава в относително щастливо редуване на музикални ангажименти късно нощем и отспиване денем. Но мисълта за Алис се върти постоянно в крайчеца на съзнанието ми и колкото и да ми е неприятно, знам, че рано или късно ще трябва да говоря с нея. Би било лесно просто да я избягвам, докато се откаже от опитите да се свърже с мен, да не говоря с нея никога повече. Но трябва да й кажа какво мисля, да изразя гнева си, да защитя Роби. Сигурна съм, че каквото и да направя, тя ще се опита да се свърже с мен и ще упорства, докато успее, така че по-добре просто да се свърши.

И така един следобед, когато Мик излиза да купи бира, намирам мобилния си телефон и го включвам.

През изминалата седмица изобщо не съм го включвала и не съм проверявала обажданията, така че сега ме очакват четиринайсет гласови съобщения и многобройни есемеси. Не си правя труда да ги слушам или чета. Сигурна съм, че повечето са от Алис, която е вероятно или ядосана, или огорчена, задето не съм се свързала с нея. Не ме интересува какво има да ми каже. Просто искам да й се обадя за последен път, да й кажа колко съм отвратена. Набирам номера й бързо, преди да съм изгубила кураж.

— Аха, загадъчната непозната. Най-после! — вдига почти незабавно тя. — Знаеш ли, никога не съм те мислила за момиче, което обръща гръб на приятелка веднага щом си намери гадже. Но с тихите води никога не знаеш. — Смее се. — Така казват, нали?

Завъртам очи. Само Алис би имала нахалството да извърти ситуацията по този начин, когато е виновна за толкова много неща.

— Съжалявам, Алис. Но бях малко огорчена. Не знаех какво да ти кажа.

— Огорчена ли? — Гласът й звучи раздразнено, презрително. — За бога! Не е заради Роби и баща му, нали?

— Онази вечер говорих с Грег. След като ти си тръгна.

— Разбира се. Знаех, че ще го направиш.

— Да.

— Да. Страхотно. Значи това сме го уредили. Но какво значение има изобщо? Какво искаш да кажеш?

Не знам дали нарочно се прави на тъпа, но се чувствам леко смешна, внезапно несигурна имам ли право да се правя на съдник.

— Постъпката ти беше невероятно жестока, Алис.

— Боже господи, Катрин! Нямах представа, че вие двамата ще сте там, ясно ли е? Не исках да развалям рождения ден на Роби. — Гласът й е нетърпелив и рязък, сякаш вече е отегчена от темата и й е неприятно да дава обяснения. — Откъде можех да знам, че ще отидете в мексикански ресторант?

— Не е въпросът за вечерята, Алис. Не ставай смешна. Не мога да повярвам, че смяташ това за оправдание. Цялата история с Грег беше жестока. Не само онази вечер, не просто фактът, че те разкриха. Не мога да повярвам, че си го направила. Наистина не мога да повярвам, че може да си такава кучка. С Роби. Който винаги е бил толкова добър с теб.

За миг тя остава мълчалива. Въздъхва.

— Добре. Съгласна съм. Разбирам какво имаш предвид. Приключи ли с лекцията?

— Не, но няма смисъл да продължавам, нали? На теб просто не ти пука. Само че това е наистина ужасно, Алис. Много разстройващо.

Тя се разсмива — студен безрадостен звук.

— Не те разбирам — казва ми най-после. — Наистина не разбирам какво общо има това с теб. Защо, за бога, връзката ми с Грег, или, като стана въпрос за това, връзката ми с Роби разстройват теб?

За един кратък миг съм победена, подведена да си помисля, че преувеличавам, че трябва да си гледам работата. „Но не — мисля си, — съвсем нормално е да не приемаш подобно ужасяващо поведение от страна на приятелите си.“

— Защото това, което направи, беше преднамерено жестоко, Алис. Унищожително и ужасно. Роби е съкрушен. Заминал е за Европа. Знаеше ли? Заради теб. Освен това съсипа и отношенията с баща му — добавям. — Роби е един от най-добрите ми приятели. Изумена съм как може да смяташ, че не трябва да се разстройвам.

— О, я се разкарай! Не съм съсипала отношенията им. Ще се оправят. Никой от тях не знаеше, така че никой не е причинил нищо на другия. Предполагам, в края на краищата това дори ще ги сближи. А и на Роби ще му се отрази добре да прекара известно време в Европа. Наистина трябва да си изясни много неща. Много гняв е насъбрал. И е с такъв собственически манталитет, чак е абсурдно. Така или иначе, и двамата трябва да се радват, задето са се отървали от мен, особено ако наистина съм толкова лоша, колкото, изглежда, си мислиш.

— Каквото и да се случи между Роби и баща му, това не оправдава постъпката ти. Това беше просто погрешно, Алис, абсолютно лошо. И защо си казала на Грег, че се казваш Рейчъл? Защо точно това име? Не ми се вярва да е просто съвпадение.

— Този твой лекторски тон не ми харесва. Не си ми майка и не си по-добра от мен. Нямам нужда да ме харесваш. — Гласът й неочаквано става нисък, студен и сериозен — осезаем контраст с ленивия й безразличен тон само отпреди секунди. — Не искам да говорим повече за това, Катрин. Започва да ми доскучава. Искаш ли да излезем в петък вечер? Кажи ми. Смятам да запазя маса в „Джованис“.

— Не — отвръщам и макар че съм възмутена и шокирана от липсата й на разкаяние, от откровеното й безочие, гласът ми прозвучава удивително нормално. — Не, благодаря.

— А в събота вечер? Имаш ли някакви планове?

— Не. Да. Искам да кажа, не, Алис, не искам да излизам с теб. Сърдита съм ти. Шокирана. Не осъзнаваш ли колко сериозно е всичко? Наистина съм огорчена и отвратена. Моля те, спри да ме каниш.

— Отвратена ли? Ти си отвратена?

— Да. В името на истината, да. Отвратена и засрамена.

— О! — засмива се тя. — И засрамена, така ли? Засрамена заради мен ли?

— От теб. — Гласът ми е тих. — Да.

— Не мислиш ли, че имаш достатъчно неща, от които да се срамуваш, Катрин? Неща, които си направила самата ти?

Знам точно какво ще каже още преди да го е изрекла. Но не затварям, оставям телефона притиснат до ухото си и слушам, принудена съм да чуя какво ще ми каже.

— Може и да съм направила някои лоши неща, но поне не съм оставила малката си сестричка сама, за да я изнасилят. Нали така? Поне не съм жалката страхливка, която е избягала и е позволила да убият сестричката й.