Ребека Джеймс
Красиво зло (26)

Двайсет и пета глава

— Беше толкова хубаво, мамо! Толкова хубаво!

Сара вдига глава към мен. Бузите и нослето й са зачервени от студ, но очите й блестят.

— Може ли да го направя пак? Този път сама?

— Разбира се.

Гледам я как хваща шейната с една ръка и бавно се отправя обратно към върха на хълма. Склонът не е много стръмен, но е достатъчно висок, за да се набере малко инерция по пътя надолу и шейната да се движи сравнително бързо. Първия път, когато се спуснахме, Сара не спря да крещи и аз се притесних, че се е уплашила, но се оказа, че пищи от радост.

Бях забравила колко тежка и бавна се чувствам, когато съм облечена за лудории в снега. Не обичам особено студа, никога не съм го харесвала. Предпочитам лекотата на лятото, чувството на свобода, радост и живот, която предизвиква то у мен. Зимата ме кара да се чувствам мрачна, напомня ми за смъртта.

Но не искам Сара да израсне повлияна от това, което обичам или не обичам аз. Искам да натрупа свои впечатления, да направи собствен избор — и чрез нейния ентусиазъм започвам да усещам част от магията и великолепието на този леденостуден свят.

На четвъртото или петото спускане по хълма, точно когато кожата на лицето ми започва да пари, точно когато започвам да си мисля, че може би трябва да прибегна до примамката на чаша с горещ шоколад и да убедя дъщеря си, че имаме нужда да се приберем за почивка, го зървам.

Роби.

Застанал е на долния край на ски пистата. Носи яркосиньото яке на инструктор и демонстрира движение за спиране на неколцина зрители. Изглежда съвсем същият. Все толкова млад, все толкова красив. Разсмива се с отметната глава назад по начин, който ми е болезнено познат.

Застанал е толкова близо, че виждам облачетата студен въздух, които излизат от устата му, когато се смее. Виждам белите му зъби, вените по задната част на голите му ръце.

Не се свързах с него, когато умря Алис. Той все още беше в чужбина и не знам дали се е върнал за погребението. Роби също не се опита да ме открие. Винаги съм предполагала, че се чувства по същия начин като мен — мисли, че една среща помежду ни ще се окаже просто твърде болезнена. Нежелано напомняне за миналото.

Толкова съм шокирана да го видя, че не мога да сторя нищо, освен да се отпусна назад и да седна в снега. Сърцето ми се блъска лудо, очите ми са сведени. Опитвам се да намеря някакво равновесие, да реша какво да правя. Не знам дали да се провикна към него, да му помахам, за да привлека вниманието му. За миг се чудя дали да не побягна и да се престоря, че не съм го видяла, да го оставя на спокойствие. Изглежда щастлив.

В крайна сметка решавам просто да продължа с това, което съм правила по-рано — да не го приближавам специално. Все пак може отново да се натъкна на него и ако той ме види и познае, ще го оставя да реши дали да каже „здрасти“ — нека Роби направи избора. Изправям се и извиквам Сара. Тя успява да ме убеди да я заведа горе за още едно спускане. И когато я хващам за ръката и започваме изкачването по склона, осъзнавам, че е прекалено късно за бягство. Роби ме е видял. Стои неподвижен и се взира в мен. Цялото му тяло е сковано от същия шок, който изпитах само преди минути.