Ребека Джеймс
Красиво зло (25)

Двайсет и четвърта глава

Имам десет дни самоналожена подготовка преди началото на изпитите, а после още десет на истински изпити, преди завинаги да се отърва от гимназията, и тези двайсет дни са едни от най-дългите в живота ми. Неочакването на изпитите ми се струва толкова неприятно. Не са дори самите изпити. Не, става въпрос за самоналожената ми раздяла с Мик. Когато сме заедно, ми е невъзможно да се съсредоточа върху ученето, затова се съгласяваме, че най-добре е изобщо да не се виждаме. Само за двайсет дни. Тогава това решение изглежда разумно, дори лесно. Но да не го виждам се оказва по-трудно, отколкото очаквах. Толкова много ми липсва, че изпитвам физическа болка.

Настанявам се удобно, заобиколена от книги и тетрадки, на бюрото си у дома. Вивиан си е взела удължен отпуск от работа и скоро след изпитите ми ще се отправи на едномесечна екскурзия в Европа. Сега обаче си е вкъщи, защото нарочно е организирала нещата така, че част от отпуска й да съвпадне с моите изпити.

— Искам да ти помогна — казва тя. — Да улесня нещата. Спомням си какво е — колко е напрегнато, колко е изтощително.

Това ме кара да я обичам още повече. Тя ми готви вкусни здравословни храни и настоява сама да се занимава с чистенето, така че съм свободна да уча по цял ден без прекъсване. Към пет часа прекъсвам и излизам да се поразходя, за да проясня мислите си, после вечерям и се връщам в стаята си да поработя още няколко часа.

Обикновено съм прекалено уморена и с изтощен ум, за да уча дълго след девет. Щом си взема душ и си сложа пижамата, скачам в леглото и се обаждам на Мик на мобилния му телефон. Преди да набера, винаги се чувствам леко изнервена — боя се, че може да го прекъсвам, че ще е раздразнен и недружелюбен или по някаква причина недоволен, задето звъня. Той обаче вдига всеки път почти незабавно, изрича името ми, „Катрин“, и гласът му винаги звучи облекчено, радостно, сякаш е очаквал да ме чуе също толкова, колкото съм очаквала да го чуя и аз.

Всяка вечер ме пита върху какво работя, как се чувствам, дали съм готова за изпитите. Разказва ми за своя ден, как е минала репетицията на групата. Ако вечерта имат ангажимент, винаги е малко по-ентусиазиран и разсеян и любимите ми вечери са когато и той е у дома, в леглото, и двамата си говорим час или повече. Говорим, докато гласовете ни станат сънливи, и неговото нежно „лека нощ“ е последното, което чувам, преди да затворя очи.

Следобеда, когато свършва последният ми изпит — антична история, — той е там и ме чака да изляза от изпитната зала. Не съм допускала да дойде и усещам, че се изчервявам, докато вървя към него. Чувствам се глупава в ученическата си униформа, непривлекателна и незряла и остро осъзнавам, че някои от учениците ни гледат. Но Мик се усмихва, сграбчва ръката ми, привлича ме към себе си и ме обгръща с ръце. И сега, в прегръдките му, изведнъж установявам, че не ме е грижа какво мислят другите. Изобщо не ме интересува как изглеждам. Той ме обича и това е достатъчно.

Отиваме право у тях, в спалнята му, и когато той обвива ръце около мен и ме целува, аз съм безсилна. Загубена.

Няколко часа по-късно, когато навън се е стъмнило, а аз съм се събудила от дълбок, спокоен сън, Мик ми донася сандвич и чаша чай и ме наблюдава, докато се храня. Гладна съм, ям бързо и щом приключвам, Мик ляга до мен и отново ме люби. А когато свършваме, когато лежим един до друг с лице към другия, започвам да плача.

— Какво има? — намръщва се Мик и обляга глава на лакътя си. — Какво ти е?

— Просто е прекалено хубаво. Твърде много. Прекалено съм щастлива. Страхувам се.

Той се смее и ме целува.

— Не ставай глупава. Имаш право да бъдеш щастлива, Катрин.

— Наистина ли? Не съм сигурна. Понякога си мисля, че…

— Не. — Той поклаща глава и отново ме целува, така че не мога да говоря. Гласът му е настойчив, почти паникьосан. — Шшш. Не казвай нищо. Ще ни донесеш лош късмет. Ти си щастлива. Аз съм щастлив. Не е прекалено хубаво, за да е истина, Катрин, хората са щастливи през цялото време. Това е нещо нормално. Хубаво е. Не си мисли лоши работи. Просто недей.

— Добре. Добре.

И изправена пред суеверността на Мик, пред очевидния му страх, запазвам страховете си за себе си и се преструвам как вярвам, че заслужавам щастие също толкова, колкото и всеки друг.

Не й казвам за Мик. Не мога. Боя се, че ако разкажа на някого за това прекалено скоро, може някак да го урочасам, да стана причина всичко да се разпадне. И макар да съм сигурна, че Мик никога няма да предаде доверието ми, не съм готова родителите ми да разберат.

— Напоследък изглеждаш много по-щастлива — казва Вивиан, докато ме прегръща на сбогуване. — Много.

— Знам. Наистина съм по-щастлива.

Тази вечер Мик има ангажимент. Групата му ще свири в близка кръчма от десет до един часа. Прекарваме деня заедно у тях, а в осем той отива на работа. Оставам, за да си взема душ, да се облека и да изчакам Филипа. Тя пристига в девет и половина заедно с Дани — нейна приятелка от университета.

Донесли са ми букет — подарък по случай края на изпитите.

— Добре се справи — казва Филипа и се навежда да ме целуне по бузата. — Краят на шестнайсет години мъчение.

— Никакво училище — отвърнах. — Никога повече. Трудно ми е да повярвам.

— И така? — намесва се Дани. — Според теб как си се справила?

— Предполагам, добре — усмихвам се и свивам рамене. — Просто се радвам, че свърши.

— Обзалагам се, че и Мик се радва — ухилва се Филипа и ме сръгва с лакът. — Отчаяно му липсваше, Катрин. Скърбеше като болно от любов кутре.

Макар че той вече ми е казал колко много съм му липсвала, сега, когато го чувам от сестра му, ми се струва, че е по-истинско, по-безценно. Усмихвам се и скътвам това малко късче информация в сърцето си като съкровище.

Пристигаме, а групата вече е започнала да свири. Сядам на нашата маса със студена напитка в ръце и безсрамно се заглеждам в Мик. Той свири съсредоточено, лицето му е напрегнато и сериозно както първия път, когато го видях. Дани и Филипа си говорят и се опитват да включат и мен в разговора, но аз съм разсеяна — чакам Мик да ме забележи. Дани и Филипа се смеят, Филипа ме стиска за крака. Радва се за мен, радва се и за брат си.

Най-после той се обръща към нас, вижда ме и се усмихва с онази широка усмивка, която го преобразява, сърцето ми забива лудо с любов и благодарност. Искам да се втурна към сцената и да го целуна, да го прегърна, да го притисна към себе си. Но е почти толкова приятно и да го гледам как свири, когато знам, че мисли за мен, че съм тази, заради която лицето му се промени така — аз съм тази, при която ще дойде, когато приключи.

Докато групата свири последната песен от първата част, Мик не откъсва очи от моите. Веднага щом свършват, той се втурва към моята маса. Поздравява Филипа и Дани, посяга към ръката ми и ме повлича към сцената. Завежда ме в задната й част, където е тъмно.

Подпира ме на стената, притиска тялото си към моето, погалва ме отстрани по главата и заравя пръсти в косата ми.

— Ти дойде — казва.

— Да. — Гласът ми е мек като перце, задъхан от любов, желание и невероятна радост.

— Липсваше ми — продължава Мик и го чувам и в неговия глас — това лудо щастие.

— Да.

Не е нужно да казвам нищо друго, само това „да“.

А после устата му е върху моята, езикът му търси моя, устните му са меки, чистата сладка миризма на дъха му вече ми е позната. Чувствам го, притиснат към мен, усещам желанието му. И аз го желая. Навеждам се към него, показвам му, че и аз изпитвам същото. И все пак не усещам неистово желание вечерта да свърши. Ще й се наслаждавам, ще се наслаждавам на всеки миг, на очакването, на мисълта, че по-късно ще сме заедно. Най-хубавото тепърва предстои.

А после пускат позната песен.

— Рейчъл често слушаше тази песен. — Отдръпвам се назад и се засмивам, полюшвам тялото си в ритъм с музиката. Песента е ободряваща, радостна, невъзможно е да не й обърнеш внимание. — Много я обичаше. Винаги танцуваше на нея.

Мик поема ръката ми в своята.

— Ела тогава.

Връщаме се на сцената и скачаме на дансинга, който вече е препълнен. Танцуваме, стиснали здраво ръце, приближаваме се един към друг и отново се отдръпваме. От време на време устните ни се срещат и опитват вкуса си, солен и сладък, телата ни се притискат. Разделяме се и Мик ме върти, докато главата ми се замайва и той трябва да ме държи, докато се смея. Танцуваме на една песен след друга, докато и двамата сме сгорещени и изпотени, а дланите ни лепнат. Но не ни е грижа, не искаме да преставаме. Нито той, нито аз можем да спрем да се усмихваме.

Музиката е висока, затова не чувам мобилния си телефон, но усещам вибрирането му върху бедрото си. Съобщение. Не му обръщам внимание — ще го проверя по-късно, — но след пет минути бръмченето се повтаря. Изваждам телефона от джоба си и го вдигам, за да го покажа на Мик. Той ме целува. Отивам в банята да прослушам съобщенията.

От Алис са.

„Катрин, обади ми се.“ Гласът й звучи сякаш плаче. „Къде си? Напоследък все не мога да те намеря. Моля те, обади ми се. Моля те. Наистина трябва да се видим.“

Звъня на мобилния й телефон.

— Катрин, слава богу! — вдига тя.

— Какво има? Добре ли си?

— Не. Не съм.

— Какво има? Какво се е случило?

— Скучно ми е. Нямам какво да правя. Моят човек е зает и тази вечер няма да се срещнем.

Завъртам очи. Само Алис може да превърне скуката в нещо спешно. И въпреки че не искам да се разделям с Мик, предлагам:

— Искаш ли да дойда? Да ти донеса малко шоколад?

— Не знам какво искам — въздъхва тя. — Къде си? Връзката е някак странна. Сякаш има ехо.

— Навън съм. В една кръчма. В тоалетната. Музиката е висока и не се чува нищо.

— О! — Отново млъква, а после: — С кого си?

— С Филипа. И едно момиче, Дани. И с брата на Филипа. — Не казвам името на Мик. — Но мога да си тръгна. Ще дойда у вас. Ще ти донеса нещо ободряващо.

— Не, не. Не искам да ти развалям вечерта. Аз ще дойда. Ще се срещнем там.

— Но тук е толкова шумно. — Докато говоря, осъзнавам колко не искам да идва. Искам да задържа Мик и Филипа — новото си приятелство, новата си любов — далеч от Алис. Страхувам се, че ще развали всичко, някак ще го опетни. — Няма да можем да говорим.

— Няма значение — отвръща тя. — Не искам да говоря. Искам да се повеселя.

Връщам се обратно и сядам на масата при Филипа и Дани. Групата отново свири и Мик ми намигва иззад барабаните, докато сядам на мястото си. Филипа и Дани, които слушат музиката и потропват с крак, ми се усмихват и аз им отвръщам. Но сега се чувствам по-различна, въодушевлението ми е изчезнало. Мисълта, че Алис ще дойде, ме кара да се чувствам уморена и леко изнервена.

Тя пристига, облечена в най-късата рокля, която съм виждала някога. Обсипана е със сребърни пайети и едва покрива гащичките й. Носи ботуши до коляното. Изглежда фантастично, секси, зашеметяващо и забелязвам как не една и две глави се извръщат след нея, докато върви към масата ни.

Алис дръпва един стол до моя. Нито поглежда, нито поздравява Дани и Филипа, а се обръща с лице към мен.

— Здрасти — навежда се, за да я чуя. Лицето й е гримирано, блестящо и красиво. — Тук е голям вертеп, а? Да отидем другаде. Само ти и аз.

Преди да успея да отговоря, Филипа се навежда през масата и побутва Алис.

— Няма ли да кажеш „здрасти“? — Налага й се да изкрещи, за да я чуят над музиката.

— Здрасти, Филипа.

— Това е Дани.

— Здрасти — изкрещява Дани. — Роклята ти е божествена. Изглеждаш абсолютно секси. И тези ботуши! Откъде си купуваш дрехите?

Ласкателството й очевидно допада на Алис, защото езикът на тялото й драматично се променя. Тя се обръща към Дани и й се усмихва. И когато двете потъват в разговор за дрехи, Алис очевидно забравя, че иска да си тръгне. Придърпва стола си по-близо до стола на Дани и се навежда към нея. И двете очевидно са погълнати и въодушевени от темата, Филипа ме поглежда и завърта очи.

Двете прекарват времето до края на тази част в оживен разговор, Филипа и аз седим една до друга и слушаме музиката. Не говорим, но от време на време се споглеждаме и се усмихваме. Усмивката на Филипа е изпълнена със сестринска гордост.

Втората част от програмата приключва и Мик отново се втурва към масата ни. Застава зад мен, навежда се и ме целува по врата.

— Ще си взема нещо за пиене — казва той. — Ела с мен.

Изправям се, а той поема ръката ми и бутва стола си назад. Забелязвам, че Алис ни гледа любопитно. Спира да говори и се втренчва с разширени очи в нас, докато аз се извръщам.

Когато се връщаме на масата, Алис се е облегнала назад на стола си със скръстени на гърдите ръце. Усмихва се.

— Значи така? Ти и Мик? — Поглежда ме остро. — Филипа беше така любезна да ме осветли.

Опитвам да се държа възможно по-естествено, макар да знам — Алис е наясно, че съм се опитала да го запазя в тайна от нея и вероятно е или огорчена, или сърдита, или и двете наведнъж. Усещам как кръвта се изкачва в бузите ми.

— Алис, това е Мик — казвам. — Мик — Алис.

Той се усмихва.

— Здравей.

— Значи свириш на барабаните? — пита Алис.

— Да.

— Обожавам барабаните, просто ги обожавам. Но всъщност не мога да кажа нищо за изпълнението ти. Дори не те забелязах, преди да дойдеш. Съжалявам. Но никой не ми спомена, че познаваш Катрин. Дори не знаех, че си брат на Филипа.

Мик не отговаря. Вместо това ме поглежда и очевидно се чуди кое е това странно момиче, защо изглежда леко враждебно. Вдига чашата си и отпива голяма глътка бира. Посяга към ръката ми и се изправя, като дръпва и мен. Повлича ме към дансинга.

Там ме привлича по-близо до себе си, заравя лице във врата ми. Полюшваме се в ритъма на музиката, телата ни се движат в съвършена хармония. Вдишвам го, оставям миризмата му, усещането на тялото му, ритъмът на музиката да изпълнят сетивата ми.

Продължаваме да танцуваме, докато идва време Мик да се върне на сцената за последната част от програмата. Приближавам масата ни и забелязвам, че Алис се е преместила. Сега седи на маса зад нас заедно с двама мъже. Оживена е — не спира да говори и енергично да жестикулира. И двамата изглеждат омагьосани, запленени. Навеждат се към нея, опитват се да привлекат вниманието й. Оставам изумена колко бързо може да забрави за „голямата любов на живота си“, но съм прекалено щастлива, за да я съдя, и точно сега непостоянната природа на Алис, енергията й просто ме карат да се усмихна. Опитвам се да уловя погледа й, но тя не ме поглежда, не ме забелязва — прекалено е заета с новите си завоевания.

Кръчмата затваря и всички се отправяме към стоянката за таксита. Алис е преметнала ръце през ръцете на двамата мъже от масата си. Върви пред нас. Гласът й е висок, щастлив. Обръща се назад и ме поглежда.

— Ще отида със Саймън и Феликс — провиква се тя с напевен глас, достатъчно високо, та да чуят всички около нас.

— Добре — засмивам се.

А после се нареждаме на опашка пред такситата с лице към пътя.

— О, вижте! Линия за канкан — обажда се високо Алис.

Някои от чакащите се разсмиват. Чувам как друг мърмори уморено:

— О, за бога, млъкни!

А после тя започва да размята крака и да тананика мелодията на канкана. Мъжете от двете й страни я поддържат, докато тя мята крака все по-високо и по-високо. Всяко подхвърляне разкрива все повече от добре оформените й бедра и от гащичките й.

— На–на, на–на–на–на, на–на, на–на–на–на, на–на… — продължава Алис. Наслаждава се, че е привлякла вниманието, и не обръща внимание на раздразнените и неодобрителни погледи на някои от хората на опашката.

Пристига едно такси и тя се хвърля в него заедно с двамата й нови приятели.

— Чао-чао на всички! — провиква се тя към тълпата, докато таксито потегля. — Забавлявайте се. Чао-чао.

— Коя е тя? — Мик клати глава с озадачено изражение.

— Една приятелка — отвръщам. И се чудя защо имам усещането, че съм изрекла лъжа.