Ребека Джеймс
Красиво зло (18)

Седемнайсета глава

— Страхотни са, нали?

Филипа се взира в групата на брат си. Сияе от гордост и раменете й помръдват в такт с музиката.

— Фантастични са — кимвам и се усмихвам с колкото се може повече ентусиазъм.

Наистина са такива. Всички са талантливи музиканти и репертоарът им е добре отработен, лее се плавно. У него има нещо фолклорно, което се слуша по-лесно от рока, който обикновено очаквам с удоволствие от група на живо. Аз обаче имам ужасно главоболие и наистина искам да съм си у дома, в леглото, Филипа дойде вкъщи по-рано вечерта, за да ме вземе. Толкова се радваше на предстоящата вечер, че не исках да я разочаровам. Надявах се главоболието ми накрая да отмине, но то само се усили. А Филипа се бе погрижила да получим най-близката маса до сцената, така че музиката е прекалено висока, отекваща, болезнена.

Брат й, Мик, свири на барабаните. Много е привлекателен по един хладен резервиран начин — за цялата вечер не го видях да се усмихне нито веднъж. Има бледа кожа, също като Филипа, и дълга черна коса, която пада в очите му. От време на време го улавям да гледа озадачено към нашата маса. Несъмнено се чуди кое е странното момиче със сестра му.

По време на почивката на групата Мик идва и застава до нас.

— Здравей, Пип — докосва Филипа по рамото. Поглежда към мен. Изражението му е студено и неприязнено. Усмихвам се, но той отклонява погледа си обратно към сестра си.

— Здрасти. — Тя поема ръката му. — Това е Катрин. Разказах ти за нея, помниш ли?

— Да. — Мик кимва, все още без да се усмихва, и за частица от секундата поглежда към мен. — Здравей.

Не съм в настроение да търпя такава враждебност и изобщо нямам желание да се опитвам да го очаровам.

— Здравей — отвръщам със същата студенина като него, извръщам се и без интерес започвам да оглеждам бара.

— Катрин има главоболие — обяснява Филипа.

Поглеждам я изненадано и се намръщвам. Не съм й казала за главоболието и не съм сигурна откъде знае, а освен това съм малко раздразнена, задето мисли, че неприветливостта ми има нужда от обяснение. Грубият е брат й, а не аз. Аз само му отвръщам със същото.

Филипа се привежда напред и слага ръка върху моята с топла усмивка.

— Ако искаш, Мик може да те отърве от него.

— От кое?

— От главоболието — казва Мик и ме поглежда. — Стига да пожелаеш.

— Какво? — Поклащам глава, внезапно убедена, че иска да ми предложи наркотици. — О, не, благодаря. — Вдигам чашата с лимонада. — Утре трябва да уча. Изпити.

— Няма предвид наркотици, ако това си мислиш, глупачето ми — смее се Филипа, прочела мислите ми. — Може да го облекчи с масаж. Наистина действа. Удивително е. Пробвай.

Представям си как този странно неприветлив младеж разтрива раменете ми, докосва кожата ми и почти се разсмивам — мисълта е толкова абсурдна. Поклащам глава.

— Не. Ще се оправя. Благодаря все пак.

Но преди да съм осъзнала какво става или да имам време да реагирам, Мик вече е седнал на стола срещу мен и е уловил ръката ми между дланите си. Задържа я неподвижна с едната, а с пръстите на другата притиска силно меката плът между палеца и показалеца ми в малки кръгообразни движения. Плъзга палеца си нагоре по опакото на ръката ми и по пръста ми.

Всеки момент ще се разсмея. Тъкмо преди да се отдръпна и да заявя, че не вярвам в тези методи, Мик стиска ръката ми още по-силно и казва:

— Не още. — Усмихва се. — Дай му възможност да подейства.

И тази усмивка е най-вълшебната, най-преобразяващата, която съм виждала у някого. Съживява цялото му лице, същото, което допреди малко изглеждаше навъсено, мрачно и затворено, сега е топло, открито, нежно. Усмивката му е широка, зъбите бели и прави, а очите му — дълбоко разположени, кафяви и обградени от безумно дълги мигли. Красив е. Невероятно красив. Изведнъж разбирам със сигурност, че той е най-красивият мъж, когото съм виждала.

Удивително, но напрежението, стегнало слепоочията ми, сега намалява. Сякаш с всеки малък кръг, който очертава върху кожата на ръката ми, Мик изтегля болката, заличава я. Наблюдавам лицето му, докато той се е съсредоточил върху това, което прави. Вече не ме гледа, не се усмихва, а се взира в ръката ми и на лицето му се е появило сериозно, напрегнато изражение.

А после той ощипва кожата между палеца и показалеца ми толкова силно, че ми причинява болка.

— Ох!

Мик пуска ръката ми и аз бързо я отдръпвам.

— Заболя ме!

Но той само ме поглежда въпросително. Чака.

И тогава се усмихвам.

— Няма го. — Слагам ръка на слепоочието си и поклащам глава, без да мога да повярвам. — Изчезна без следа.

— Невероятно, нали? — Филипа поглежда гордо към брат си, но той не отделя очи от мен. Все още не се усмихва, но сега виждам, че в изражението му има топлинка, искрица забавление. Остава загледан в мен толкова дълго, че започвам малко да се притеснявам, да чувствам как сърцето ми забива по-бързо, а бузите ми се изчервяват от горещина.

— Да. Да, невероятно е. Благодаря. — Извръщам глава от погледа му и поглеждам към Филипа.

— Да пийнем по още едно — предлагам, като вдигам чашата си към устните и допивам остатъка от питието си. Изправям се. — Още едно, Филипа? Мик, искаш ли нещо?

— Не, благодаря — поклаща глава тя.

— Аз ще пийна една бира — казва Мик.

— Добре — отвръщам и тръгвам към бара.

— Чакай! — провиква се той и аз се обръщам. Мик ми се усмихва и аз съм доволна, че не съм близо до него. Няма как да чуе блъскането на сърцето ми, да почувства лекото треперене, обзело ръцете ми. — Просто кажи, че е за групата. Безплатно е.

— Добре. — Отново се обръщам напред.

— Чакай — отново ме спира той. Сега се смее. — Ще пия една „ВБ“, ако няма проблем.

— Да. Добре — отвръщам и тръгвам към бара. Бързо. Нетърпелива да се спася от изпитателния му поглед.

Докато чакам питиетата, поглеждам през рамо към масата. Наблюдавам го. Двамата с Филипа са се навели един към друг и си говорят. Той кима и сочи към сцената, маха енергично с ръце, сякаш свири на барабаните. Изпитвам облекчение — очевидно говорят за музика, вместо да седят и да се чудят на странното ми поведение.

Това чувство в гърдите ми ми е познато. Познати са ми пеперудите в корема, нервната тръпка, която изпитах, когато Мик ме погледна. Много време мина, откакто изпитах за последен път нещо подобно. От Уил насам, от смъртта на Рейчъл никога не съм си позволила да мисля за някое момче по този начин. И не мога да не се изумявам от физическия израз на това привличане: лудо биещото сърце, треперещите ръце, топлината в лицето ми. Всичко това издава чувствата ми още преди да съм ги признала дори пред самата себе си. Сякаш тялото ми ме познава по-добре от мен самата.

Изпивам половината от лимонадата си още щом пристига. Леденостудена е и пронизва гърлото ми, но съм жадна. Поемам си дълбоко дъх и се заставям да бъда спокойна, да не треперя, да не се изчервявам, да не пелтеча. После, толкова спокойна, колкото ми е възможно, се отправям обратно към масата.

— Говорим си за музика — поглежда ме извинително Филипа, докато им давам питиетата. — Извинявай.

— Няма нищо — отвръщам, поклащам глава и сядам. — Обичам да говоря за музика. Имам предвид, в семейството ми постоянно говорехме за това.

И спирам, внезапно осъзнала, че не знам как да продължа. Смъртта на Рейчъл, историята ми, вече не е тайна, но е почти невъзможно да спомена за смъртта й така, между другото, да кажа: „О, да. В семейството ми често говорехме за музика. Преди убийството на сестра ми, имам предвид. Смъртта й съсипа всичко в живота ни… и оттогава почти не сме споменавали за музиката. Но езикът ми е познат и обичам подобни разговори. Продължавайте. Говорете.“

Филипа очевидно е забелязала внезапното ми неудобство и сменя темата.

— О! — казва високо тя и слага ръка върху ръката на Мик. — Никога няма да се сетиш кого видях онзи ден!

Брат й я поглежда с вдигнати вежди.

— Каролайн — казва тя. — Каролайн Хайнц.

— Така ли? — безразлично вдига рамене той.

И въпреки че Филипа полага всички усилия — предполагам, заради мен — да го накара да смени темата, Мик, изглежда, не се интересува от срещата й с момичето на име Каролайн и веднага щом сестра му свършва разказа си, се обръща отново към мен.

— Значи в семейството ти сте говорили за музика. Защо „говорили“? Какво се промени?

— Мик! — обажда се Филипа с остър глас. — Не бъди толкова груб. Не можеш да задаваш такива въпроси.

— Какво? — Той изглежда объркан. — Какви въпроси? — Поглежда ме и надига бутилката си с бира. — Това груб въпрос ли беше? Надявам се, че не. Съжалявам, ако е прозвучал така. Изпил съм само една глътка.

— Не — отвръщам. — Филипа, не се тревожи. Всичко е наред.

И тогава вземам решение. Ще им разкажа за Рейчъл. Времето, мястото и обстоятелствата може и да не са най-подходящите, няма подходящо място да говориш за смъртта. Но това е част от историята ми — част от живота ми, която съществува и обагря почти всичко. Ако не говоря за това и по някакъв начин не върна тази история в миналото, където й е мястото, тя ще остане в мен завинаги, като сянка, която ме преследва. Двамата млъкват и за момент не казват нищо, а аз проговарям.

— Сестра ми беше убита.

Филипа кимва.

— Може да изглежда странно, че ви го казвам сега. — Говоря бързо, постоянно вдигам чашата си и я връщам на мястото й. На масата се образуват застъпващи се мокри кръгчета. — Но изведнъж ми се стори много важно да кажа нещо, да кажа на хората. Разбирате ли, толкова време се опитвах да го скрия от всички. Откакто напуснах Мелбърн. И сега, когато се разбра — е, сега, когато знаеш, просто имам чувството, че трябва да ви разкажа. — Поглеждам към Филипа и се усмихвам. — На приятелите си, имам предвид. Чувствам, че трябва да разкажа на приятелите си за случилото се. Защото то не е обикновена случка. То е нещо като — не искам да звуча изтъркано и сякаш съм от ню ейдж, но то е много определяща случка. То ме промени. Напълно.

Поглеждам към Мик.

— Ще те разбера, ако не искаш да слушаш. Но бих искала да разкажа на Филипа. Ако искаш, си добре дошъл да останеш и да чуеш.

Той кимва, без да отговаря.

— Отидохме на едно парти…

Оставям чашата си, слагам ръце в скута си, поемам си дълбоко дъх и започвам.

И този път не плача и не стена. Няколко сълзи навлажняват очите ми, но нетърпеливо ги избърсвам, Филипа и Мик слушат тихо и никой от двама им не казва нито дума. А когато свършвам, Филипа се изправя, заобикаля масата и ме прегръща силно.

— Благодаря, че сподели — казва тя.

Поглеждам към Мик. Очите му блестят от непролети сълзи. Поглежда ме и се усмихва — лека полуусмивка, усмивка на съчувствие и тъга, усмивка, която показва, че е объркан и несигурен и не знае какво да каже. Това е идеалният отговор и аз немощно му се усмихвам в отговор, благодарна.