Ребека Джеймс
Красиво зло (15)

Четиринайсета глава

Отново го чувам. Почукването. Леко, но настойчиво. Който и да е там, чука от почти петнайсет минути, а аз съм уморена да се преструвам, че не го чувам, че изобщо не съм тук.

Отивам до вратата, но не я отварям.

— Разкарайте се. Среднощ е. Разкарайте се — казвам.

— Катрин, аз съм, Роби.

Гласът му е толкова познат и успокоителен, изпълнен с такава загриженост, че отново избухвам в плач.

— И Филипа е тук. Моля те, пусни ни да влезем.

— Алис там ли е?

— Не.

Въздъхвам и вдигам резето. Обръщам се и се отдалечавам по коридора, без да им кажа нищо, оставям ги сами да отворят вратата. Знам, че намеренията им са добри, тревожат се за мен, но събитията от тази вечер са ме изтощили напълно, обляна съм в сълзи и съм изпълнена с желание всички просто да ме оставят на мира. Не за да спя — сънят няма да дойде при мен, — а за да страдам на спокойствие.

Тръгвам към всекидневната и сядам на дивана, където съм лежала свита през последния час.

Филипа и Роби влизат след мен и сядат на отсрещния диван.

— Алис ни разказа — започва нежно Роби. — За сестра ти. За Рейчъл.

Кимвам. Ако проговоря, отново ще се разплача, затова не отвръщам.

— По-добре ли ще се почувстваш, ако си тръгна? — Филипа стрелва с поглед Роби, а после поглежда към мен. — Просто исках да се уверя, че си добре, Катрин. Просто исках да съм сигурна, че Роби те е намерил. Но не желая да се натрапвам.

Поглеждам към нея и повдигам рамене. Тя изглежда ужасно. Лицето й е бледо, а под очите й тъмнеят дълбоки сенки. Освен това изглежда нащрек, сякаш събитията от вечерта са я разстроили дълбоко.

Отново вдигам рамене. За мен няма значение дали Филипа е тук, или не, но изведнъж усещам, че съм много доволна, задето Вивиан е заминала за уикенда и няма да види всичко това.

— Да направя ли чай? — пита Филипа. Изглежда доволна, че се е сетила за нещо полезно.

— Наистина бих искал — поглежда я с благодарност Роби. — Катрин?

— Да — отвръщам. — Но…

— Обича чаят й да е приготвен както трябва — обяснява Роби на Филипа. — Каничката и листенцата са на лавицата над чайника.

Когато Филипа излиза, той поставя ръка на коляното ми.

— Добре ли си?

Кимвам и се опитвам да се усмихна.

— Каква скапана нощ само! Трябваше да те послушам. Трябваше да се прибера по-рано, както ме посъветва. — Привеждам се напред и прошепвам: — Филипа мисли, че на Алис й има нещо. Каза ли ти? Нещо психическо.

— Може би. А може би не — свива рамене Роби. — Ако искаш, приеми я за патологичен случай. Приеми, че има някакво разстройство на личността, което се корени в детството й. Но какво значение има? Тези неща не могат да бъдат поправени. Може би Алис просто е прогнила отвътре.

Обляга се назад, въздъхва, поглежда надолу към коленете си и дръпва едно разнищено конче от дънките си. Изглежда уморен, съкрушен и много, много тъжен.

— Ами ти, Роби? — питам го. — Ти добре ли си? Не ми изглеждаш добре.

— Не съм. — Очите му, които са вече зачервени, внезапно се наливат със сълзи и той раздразнено поклаща глава, сякаш иска да ги прогони. — Ама че скапана нощ, а? — казва и се изсмива горчиво.

— Да.

Няма какво друго да си кажем, Филипа се връща и тримата отпиваме от чая си тихо, без да говорим, всеки потънал в собствените си мисли, в собствената си умора и нещастие.

Когато допиваме чая си, вече е четири часът и убеждавам Роби и Филипа да спят у дома. Донасям на Роби одеяло и възглавница, за да легне на дивана, и питам Филипа дали има нещо против да спи в едно легло с мен. Вечерта беше толкова изтощителна емоционално и двете сме така грохнали, че лягаме една до друга под една и съща завивка, без да изпитваме ни най-малко неудобство. Всъщност присъствието й ме успокоява. А преди да затворя очи за сън, Филипа ми се усмихва, хваща ме за ръката и я стиска.

— Приятни сънища — казва тя.

— Благодаря — отвръщам и затварям очи. — Мисля, че наистина ще са такива.

Събуждам се, слънцето свети силно в стаята ми, а Филипа я няма до мен. От другата стая обаче чувам тихи гласове — нейния и на Роби — и се радвам, че и двамата са още тук и няма да ми се наложи да се изправя срещу деня сама. Отново затварям очи и заспивам.

Когато се събуждам за втори път, слънцето се е изместило от прозореца ми и по яркостта на светлината се ориентирам, че е следобед. Сега не чувам Роби и Филипа, но чувам отрепетирания смях и стържещата музика на телевизора. Ставам и отивам в дневната.

Седнала на дивана, Филипа гледа някакъв черно-бял филм и вдига очи, когато приближавам.

— Катрин. Здравей. Чаках те да се събудиш. С Роби не знаехме дали ще искаш да си сама, или не. А той трябваше да отиде на работа. Но каза, че по-късно ще се върне. Как си?

— Добре съм. — Усмихвам се и сядам до нея на дивана. — Благодаря, че си останала. Много мило от твоя страна.

— О! Няма нищо. — Взема дистанционното и изключва звука на телевизора. — Гладна ли си?

— Да — кимвам, — наистина съм гладна.

— Добре. Купих продукти за салата. В нея има много неща и може да мине за основно ястие — домати, прошуто, аспержи, варени яйца и така нататък. Купих и пресен хляб. Искаш ли салата? Да приготвя ли?

— Да — отвръщам и тя скача, — защото умирам от глад.

Предлагам да й помогна, но Филипа отказва — твърди, че не понася да готви заедно с други хора. Затова се настанявам на едно столче в кухнята и я гледам как работи, а когато е готова, отнасяме салатата на верандата. Ядем бързо — и двете сме гладни като вълци. Слава богу, не говорим за Алис, за Рейчъл или за случилото се предишната вечер, но Филипа си е родена бъбривка, така че нито за миг не се възцарява неловко мълчание, Филипа е на двайсет и три години и следва за магистър по психология в университета. Разказва ми за обучението си, колко е вълнуващо да учиш за начина, по който мислят хората, и колко много неща все още не разбираме за човешкото съзнание.

— Не мога да повярвам, че си само на седемнайсет — казва тя. — Изглеждаш много по-голяма, по-сериозна от повечето хора на твоята възраст.

— Всички твърдят така — усмихвам се. Не споменавам обаче защо. Не й казвам какво ме е принудило да порасна толкова бързо.

Тя ми разказва за по-малкия си брат, Мик — барабанист в група, която започва да си изгражда име в музикалните среди в Сидни.

— Свирят в „Сутерена“ в петък вечер. Искаш ли да дойдеш и да ги видиш? Заедно с мен? Ще ми е много приятно. Обичам да се фукам с тях. Наистина са страхотни.

Но преди да отговоря, преди дори да се замисля дали изобщо ще искам да отида и да видя някаква група по-късно през седмицата, някой чука на вратата.

— Роби. — Филипа оставя вилицата си и поглежда навътре към стаята. — Каза, че ще се върне след работа.

Отивам до вратата. И точно когато се каня да я отворя, когато слагам ръка на резето, чукането се повтаря — по-високо и по-настойчиво. И изведнъж разбирам, че човекът отвън не е Роби. Той никога не би проявил такова нетърпение.

Но е прекалено късно — да се крия, да се преструвам, че не съм си у дома. Вече съм вдигнала резето и отварям вратата. Отвън стои Алис.

В ръцете си държи огромен букет червени рози, облечена е в дънки и чиста бяла тениска. На лицето й няма грим, а косата й е прибрана назад. Очите й са обрамчени с червени кръгове, сякаш е плакала, но като се изключи това, изглежда толкова млада, свежа и невинна, трудно е да повярвам, че това е същата Алис от предишната вечер. Сега, когато я виждам така, е почти невъзможно да си представя, че може да е злобна, да е причина за толкова много нещастие.

— Съжалявам, Катрин. — Долната й устна започва да трепери, а очите й се наливат със сълзи. — Толкова съжалявам. Просто не знам какво ми стана.

Подава ми розите и аз ги вземам, но не казвам нито дума.

— Аз просто… понякога… не знам.

Сега вече плаче, вдигнала ръце към лицето си. Раменете й потръпват, гласът й е дрезгав и съкрушен.

— Сякаш ме обладава нещо… Загубвам… Просто… изпитвам… такъв… такъв… гняв. Струва ми се, че всички… не знам… че всички ме съдят или нещо такова. Знам обаче, че е лудост, защото… защото си мисля, че ме съдят за това, което ще направя… това, което знам, че ще направя… Преди дори да съм го направила… и тогава ми се струва, че трябва да го направя… да ги изпробвам… да видя дали наистина ги е грижа за мен… И знам, че не е честно… че не мога да очаквам хората да… нали разбираш… да се примиряват с това… но… не мога… Искам да кажа, знам, че ще направя или ще кажа нещо наистина ужасно… но не мога, не мога да се спра… а после искам да… Сякаш изпитвам някаква самоунищожителна принуда да… да се нахвърлям… върху хората… хората, които ме обичат.

Усещам как твърдостта на гнева ми започва да се разтапя.

— Ела — хващам я за ръката и нежно я дръпвам вътре.

Донасям й чиния, тя сяда при нас с Филипа на верандата и трите вечеряме заедно. Отначало Филипа е бдителна и студена и наблюдава Алис с подозрителен поглед. Но Алис е както обикновено открита, топла и очарователна и не спира да се извинява за предишната вечер. Смее се на самата себе си, имитира подигравателно поведението си така прямо, неодобрително и все пак с чувство за хумор — разкайва се, срамува се и все пак го представя като нещо невероятно смешно, — че е невъзможно да не й простиш. И след известно време мога да кажа, че Филипа омеква въпреки недоверието, което изпитва към Алис, започва да се поддава на чара й. Трите оставаме навън, говорим си и се смеем дълго след като храната е свършила. Връщаме се вътре чак когато слънцето залязва и става прекалено хладно, за да ни е удобно.

— Хайде да си вземем някакви филми. Да си поръчаме пица — предлага Алис.

— О, не знам — отвръщам. — Утре е понеделник. Трябва да ходим на училище. Трябва да се наспя.

— Няма да оставаме до късно — обещава тя. — Просто не искам този ден да свършва. Толкова приятно си прекарваме. Не искам да си отивам и да остана сама за през нощта.

Отива до Филипа и улавя ръката й между дланите си.

— Моля те, Филипа. Позволи ми да ти докажа, че не съм чак такава ужасна кучка, каквато ти се сторих снощи. Ще отида и ще взема филмите. И малко тайландска храна, ако искате. Вие двете не трябва да правите нищо и не е нужно да давате дори един цент. Аз черпя. Моля ви. — Умолителният й поглед се мести от едната на другата. — Заради мен. Моля ви.

Филипа се усмихва и ме поглежда.

— Зависи от Катрин. Това е нейната къща. Сигурно вече сме й писнали.

— Звучи добре — свивам рамене аз. — Вярвате ли, или не, отново съм гладна. Мисълта да се изтегна на дивана и да изгледам някой филм ми звучи добре.

Намираме меню за един от местните тайландски ресторанти и решаваме какво ще си поръчаме. И аз, и Филипа предлагаме да отидем с Алис, за да й помогнем да носи покупките, предлагаме да й дадем пари, но тя отказва, настоява, че иска всичко да е от нея, и тръгва сама.

Когато оставаме сами, двете с Филипа отиваме в кухнята да измием чиниите.

— Не е толкова луда, колкото си мислеше, нали? — казвам.

Ръцете на Филипа са потънали във водата. Не вдига поглед, докато отговаря:

— Може да бъде много приятна. Много мила.

— Да — игриво я смушквам с лакът. — Но не отговаряш на въпроса ми. Споменах думата „луда“.

Чувствам се леко нелоялна да обсъждам Алис, която смятам за своя много скъпа приятелка, с човек, с когото съм се запознала току-що. Но Филипа е толкова практична, откровена и очевидно много проницателна и интелигентна, че не мога да не се интересувам от мнението й. Харесвам я. Повече от ясно е, че е много умна, но освен това е сърдечна и забавна по един особен чудноват начин. Много се надявам да станем приятелки. Освен това вече се доверявам на преценката й и ценя мнението й.

Тя въздъхва, изважда ръце от водата и ги избърсва в дънките си. Поглежда ме и свива рамене.

— Все още си мисля, че е донякъде луда. Екстремална. От онези хора, за които баща ми казва, че живеят на адреналин.

— Но той го казва от гледна точка на родител. — Засмивам се тихо, за да смекча следващите си думи: — А освен това този израз е малко студен, не е ли така? Сякаш… ами… тя е човек. Невинаги се държи така. Никога не съм я виждала такава. Освен това ми е приятелка. Наистина, не си виждала колко великодушна и мила може да бъде. Значи… наистина ли трябва просто да я зарежа? Да я зарежа и да избягам, защото е неприятно да имаш такава приятелка? Мисля, че е малко… ами… малко странно да се държиш с хората по този начин.

— О! — Филипа се взира в мен и се усмихва. Изглежда едновременно изненадана и натъжена. — Сигурно си права. Но това е много великодушен начин да разглеждаш ситуацията.

— Наистина ли? — Проницателният й поглед ме притеснява малко, затова започвам да се суетя с подреждането на чиниите и чашите. — Просто знам какво е да се чувстваш… да се чувстваш така, сякаш хората не искат да бъдат с теб, защото е прекалено трудно. След като убиха Рейчъл, постоянно се чувствах така. И с най-близките си приятели. С всичките. Всички се безпокояха, бяха много мили и се опитваха… но беше толкова забавно време за останалите. Беше краят на десети клас, имаше танци, партита и така нататък. Всички други се чувстваха, сякаш животът е страхотен. Никой не искаше да седи с мен в стаята ми и да плаче. Никой не искаше да ходя на партито му… защото тогава трябваше да се тревожат за мен, нали разбираш, да ме наглеждат и да се опитват да ме зарадват. Беше толкова досадно. И не можех да ги обвинявам, задето мислят така. Знаех, че просто им развалям настроението. Знам, че никой не искаше да мисли за смърт, убийство и трагедия… Аз обаче трябваше да го правя. Това беше животът ми. — Свивам рамене, изненадана от собствените си думи. Никога по-рано не съм мислила за тези неща, самата идея за тях се оформя, докато ги изричам. Но са истина, чувствам го. Верни са. — Просто мисля, че ако си истински приятел, трябва да приемаш хората такива, каквито са — и когато е забавно, и когато е скучно. С добрите и лошите им черти.

— Разбирам какво искаш да кажеш. — Филипа изважда тапата и започва да бърше водата около умивалника. — Но въпреки това не мисля, че трябва да си приятел с някого, който внася в живота ти множество негативни емоции. Аз не бих могла.

Виждам, че прави усилие да запази гласа си топъл и неутрален. Иска ние двете да се сприятелим толкова, колкото и аз.

— Мисля, че просто ще трябва да се съгласим да не се съгласяваме по този въпрос — заключава тя.

Накрая Алис се връща, трите сядаме край кухненската маса и се наслаждаваме на храната. Роби пристига към осем часа, когато разчистваме, засмени и весели. Отначало е малко студен и резервиран с Алис и показва леко неодобрение към нас с Филипа. Но ние му даваме това, което е останало от тайландската храна, продължаваме да говорим и накрая той започва да омеква, позволява си да бъде въвлечен в разговора, да се усмихва дори. А Алис е изпълнена с такава нежна загриженост, толкова любяща и разбираща е с него, че виждам как му е невъзможно да поддържа гнева си жив.

Накрая се озоваваме в дневната на приглушена светлина. И четиримата сме тихи, отпуснати от храната и умората. Алис избира едно дивиди и отива до компютъра да го пусне. Преди да натисне „пусни“, се обръща с лице към нас.

— Първо искам да кажа нещо. Преди всички да заспим. — Усмихва се смутено. — Първо, искам всички вие да знаете… — поглежда подчертано към Филипа, а после и към Роби — … че между мен и Бен снощи не се е случило нищо. Той си тръгна скоро след вас. Това е чистата истина.

Роби поглежда надолу към скута си и се опитва да потисне усмивката си, но е съвсем ясно, че думите на Алис са го направили много щастлив.

Тя продължава:

— Но най-важното, снощи се държах ужасно и искам официално да се извиня. И на трима ви. Филипа, Роби, но най-вече на теб, Катрин. — Поглежда ме. Очите й са огромни и умолителни. — Изобщо не биваше да казвам това, което казах снощи. Съвсем не биваше. И всъщност не мисля, че е вярно. Просто защото ако бях на твое място, в главата ми щяха да се въртят ужасни мисли, това не означава, че с теб е същото. Аз… как му викаха… проектирах? Да. Проектирах самата себе си върху теб. Което е нечестно, абсурдно. Много съжалявам. Никога няма да разбереш колко се ненавиждам, задето те нараних. Ти винаги си толкова добра с мен и знам, че не заслужавам прошката ти, но ако ми я дадеш, с благодарност ще я приема.

— О, за бога! — Надявам се, че слабата светлина ще прикрие изчервяването ми. — Сядай и млъквай.

— Добре — съгласява се тя и свежда поглед. Усещам, че гласът й трепери, и се чудя дали не плаче. — Просто исках да ти кажа колко много ценя приятелството ти. Нямаш представа колко важно е то за мен. Колко специална си ти. Нямаш представа.