Ребека Джеймс
Красиво зло (14)

Тринайсета глава

Събуждам се рано. Все още е тъмно. Сара се е измъкнала от леглото си и се е пъхнала в моето, докато спя. Сега топлото й телце е притиснато плътно до моето. Главата й е на възглавницата ми и аз лежа почти до края, така че цялата друга страна, повече от половината легло, е празна.

Измъквам се от леглото бавно и предпазливо, за да не я събудя, и сграбчвам тежкия си вълнен пуловер от стола, където съм го захвърлила вчера. Студено е и аз се отправям към другата стая, за да включа газовата печка. Тя изпълва малката стая с успокояваща златиста светлина и веднага я затопля. Приготвям чай и го отнасям във всекидневната, където сядам на края на дивана и подвивам крака под себе си.

Започнах да се будя толкова рано, когато дъщеря ми беше малка, и оттогава насам не мога да спя до късно. Понякога чистя или се приготвям за деня, докато Сара се събуди приготвям й обед, изваждам дрехите, които ще облече, но обикновено просто седя, пия чай и се наслаждавам на времето за самата себе си. Не мисля за нищо специално — станала съм много добра в това, да не мисля. Избягвам да правя безполезни планове за несигурно бъдеще. Нещо повече, не обичам да си спомням миналото. Затова изпадам почти в транс, мозъкът ми се изпразва, а мислите ми се съсредоточават само върху вкуса на чая или върху ритъма на дишането ми. И често, когато Сара се събужда към седем часа и излиза от спалнята в омачканата си пижамка, топла и ухаеща на сън, се изненадвам, че два или повече часа са отлетели толкова бързо.

Тази сутрин обаче изпивам чая си и продължавам да седя на дивана по-малко от час. Вълнувам се за предстоящия ден и нямам търпение Сара да види снега, да чуя въодушевените й писъци, когато се качи на шейната или започне да прави снежен човек. Искам да е будна и заедно да се наслаждаваме на очакването, затова в шест часа ставам и приготвям любимата й закуска — пържени филийки с нарязан банан и кленов сироп и голяма чаша горещ шоколад. Слагам чиниите и чашите на масата, отивам в спалнята и я събуждам.

— Сега ще отидем ли при снега, мамо? — пита дъщеря ми веднага щом отваря очи. После сяда в леглото, съвсем будна и съсредоточена. — Време ли е да тръгваме?

— Не още. — Сядам на леглото и я прегръщам. — Но съм направила пържени филийки — огромна купчина — и горещ шоколад. Надявам се, че си много гладна.

— Ммм, вкусно!

Тя изритва одеялото от краката си, става и се втурва навън. Оставам сама на леглото и се усмихвам.

Тръгвам след нея към всекидневната и я заварвам вече коленичила на стола си, да яде с апетит.

— Ти искаш ли, мамо? — пита ме с пълна уста. — Има и за теб.

— Така мисля. — Сядам срещу нея, вземам си филийка от подноса в средата и я слагам в чинията си. — Всъщност мисля, че има храна за десет души.

— Не мисля — клати глава Сара със сериозно изражение. — Много съм гладна. Днес аз съм десет души! Пържените филийки са най, най-любимите ми.

След което наистина успява да изяде огромно количество и да изгълта горещия си шоколад между хапките. Веднага щом свършва, се смъква от стола си.

— Сега ще се приготвя — обявява. — Мисля, че ще ни очаква един страхотен ден.

Разсмивам се на начина, по който използва една от любимите ми фрази, на опита й да се направи на възрастна.

— Така е. Абсолютно страхотен ден. Но все още имаме много време. Слънцето още не е изгряло напълно.

— Искам да се приготвя първа. Искам да съм готова преди слънцето.